Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (24)

Двайсет и трета глава

Тулуза

Колата се плъзгаше през приказна гора. Или поне пейзажът, който прекосяваха, много приличаше на такава. Зелените хълмове се извисяваха полегато към планинския масив на Пиренеите, който се открояваше в далечината като силует, изрязан на фона на небето. Криволичещото шосе преминаваше през смесени гори, изглеждащи, сякаш в тях не е стъпвал човешки крак. По хребетите на хълмовете се простираха лозя, от реката се надигаха кълба мъгла и обгръщаха растителността, потънала в зимен сън.

— Нищо чудно, че тук са се навъртали толкова много бойци от Съпротивата, революционери и партизански отряди. Идеално място, където да се скриеш — констатира Ив. Той седеше до нея на задната седалка на колата и зяпаше през страничния прозорец, сякаш още виждаше там многобройните, обикновено зле въоръжени млади мъже, които не само са се борили за свободна Франция, но и са превеждали бегълци през близката граница с Испания и са спасявали човешки живот. — Понякога — додаде тихо той — се срамувам, че не съм вършил нищо, освен да пея.

— Кой може да каже колко дела са достатъчни? — отвърна разсеяно Едит. Изпълненията с трикольора на сцената, пеенето на забранени шансони, помощта за сдобиване с фалшиви документи и дори спасяването на един евреин — всичко това може би не беше достатъчно, за да избегне обвинението в колаборация. Тя въздъхна. — Ти си доставял радост на хората. А в лоши времена това никак не е малко.

Той сви безпомощно рамене и се загледа мълчаливо навън.

Завоите ги отведоха до разклон, на който растеше самотно ябълково дръвче, протегнало голите си клони съм небето. Луи удари рязко спирачката.

— Извинявайте — извика през рамо той. Колата подскочи и зави по тесен страничен път.

Едит се оказа буквално хвърлена в ръцете на Ив. Опита да се изправи, ала той я стисна здраво в обятията си.

— Не ми харесва, че ще се срещнеш със стария си любовник.

— Е, и? Той е стар любовник, а не нов, и точно затова може да ти бъде напълно безразличен, шери.

Ив изръмжа нещо неразбираемо и зарови лице в косите й.

— Ноно ми е стар приятел — продължи Едит. — За любов не може да става дума.

„Дано никога не изплуват писмата, които му писах“ — мина й през ума. Тези писма говореха пределно ясно за любов и желание, тези писма, на които тя не бе получила отговор и с които бе искала да достави радост на Норберт Гланцберг — и нищо повече. Дори вече не можеше да каже дали чувствата й към него действително са били толкова страстни. Но как да ободриш един мъж, който от години е беглец, който постоянно се страхува за живота си? Ноно бил изгряващ млад композитор на филмова музика и избягал от Берлин в Париж след идването на Хитлер на власт. Трябвало му доста време, докато се установи твърдо във Франция, ала тогава избухнала войната и животът му се превърнал в безкрайна криеница без капчица надежда за бъдещето. В тази ситуация любовта беше единственото средство за оцеляване, което Едит можеше да му даде, като изключим финансовата подкрепа. Все пак той беше изживял своя хепиенд сред този великолепен пейзаж. Андре бе научила, че в началото на годината Ноно напуснал Антиб и заминал с поета Рене Лапорт при неговото семейство в един чифлик южно от Тулуза. За последно бил видян там. Това беше прекрасно, мирно място, където Едит искаше да го поздрави с добре дошъл в новия свободен живот. Вярно, че в изненадващото й посещение нямаше никаква любов, по-скоро то целеше чиста самозащита и бе свързано с надеждата за показания пред Комитета.

Отдясно и отляво на шосето се простираха необработени ниви. Най-сетне Лулу свърна по път, свършващ пред неколкоетажно имение. Изключи мотора и в колата нахлуха шумовете на стопанския двор: лай на куче, пращенето, характерно за сеч на дървета с брадва, тъп звук от падането им на земята. Ала имаше и още нещо. До ушите й достигна мелодия, идваща от имението.

— Някой свири на пиано — обади се Симон, която седеше отпред до Луи.

Едит въздъхна дълбоко.

— Значи сме на правилното място. — Облекчението се разля по тялото й като топъл полъх — или като леко главозамайване след бутилка хубав коняк. Тя се освободи от прегръдката на Ив и отвори вратата, преди Луи да слезе да й помогне.

— Звучи ми като Моцарт — констатира, застанала сред прахоляка на площадката пред къщата.

Докато слизаше от колата, Ив попита впечатлен:

— Откъде знаеш?

— Всяка втора класическа мелодия, която звучи малко сладникаво, е от Моцарт. Така че човек почти винаги е прав — коментира Симон звуците откъм къщата.

— Ах, Момон — въздъхна Едит.

— Така си е — оправда се приятелката й. — Освен това Ноно е, така да се каже, земляк на Моцарт, нали?

Луи застана пред входа, но преди да е посегнал към звънеца, вратата рязко се отвори. На прага се появи висока млада жена с руси къдрици.

— Какво ще обичате?

— Бонжур, мадам. — Импресариото се поклони леко. — Казвам се Луи Барие. С Едит Пиаф идваме да се видим с мосю Норберт Гланцберг. Чухме, че живеел у вас.

При споменаването на името на Едит, която чакаше на заден план, блондинката протегна шия, за да я разгледа по-подробно. Усмихна й се, погледът й се стрелна за миг към Ив, после се върна към мъжа на вратата.

— Съжалявам, но мосю Гланцберг не е тук.

— Не може да бъде — възрази Едит. В гласа й се прокрадна раздразнение, задето ги отпращаха така. Нима Норберт искаше да се дистанцира от старата си приятелка? Дали не беше разпоредил да излъжат, че не е тук? — Нали го чувам да свири на пианото. Това е точно неговият стил. Чувам го, мадам!

Обезоръжаваща усмивка, после:

— Много е възможно това да е неговият стил, мадам. Той даваше уроци по пиано на дъщеря ми Манта. Тя се упражнява в момента. За жалост без учител. Както казах, Норберт замина.

— Замина?

— Да, мадам Пиаф. Тази сутрин. За Париж.

— Чудничко — коментира лаконично Ив.

Едит имаше чувството, че земята се тресе и разтваря пред нея. Присви я стомах, зави й се свят. Вероятно беше поляла с твърде много шампанско отзивите за представянето на Ив в Тулуза, които най-после бяха положителни. Пък и шампанското беше много добро, а изпитите количества — необичайни за тези времена. Тя потърси опипом ръката на Ив.

— Къде в Париж можем да намерим мосю Гланцберг? — осведоми се Луи.

— За съжаление не знам точно. Май смяташе да отиде първо в един хотел на Плас дьо Клиши, където е оставил куфар преди бягството си. Вероятно го знаете.

— На Плас дьо Клиши вече няма хотел — обади се Симон.

Жената поклати глава.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна.

— Ако Норберт ви се обади, моля кажете му, че Едит Пиаф го търси. — Тя се сепна, не беше обичайно да говори за себе си в трето лице. — От следващата седмица ще ме намери в хотел „Алсина“.

— Разбира се, ще му предам, че сте били тук, мадам Пиаф.

Пианото замлъкна, през вратата долетя тънък момичешки гласец:

— Мамче?

— Ще прощавате, това е дъщеря ми… — Домакинята се усмихна извинително и обърна глава към вътрешността на къщата.

Едит кимна на жената и се замисли дали е била любовница на Норберт Гланцберг, но реши: едва ли. Протегна й ръка.

— Довиждане, мадам. Според мен един ден дъщеря ви ще стане велика музикантка. — После се върна при колата.

Ив й задържа вратата да се качи.

— А сега какво? — попита тихо той.

— Ще се готвим за концерта пред американските войници — отвърна тя. — Какво друго?

Едит потисна страховете и опасенията си. Докато й бе позволено да пее, всичко беше наред.