Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (5)

Четвърта глава

На моменти Маргьорит Моно, която Едит с обич наричаше Гит, приличаше на прокълната фея. Нежното й овално лице бе обрамчено от вълнисти руси коси, замечтана усмивка играеше върху пълните й меки устни, а в очите й се отразяваше дружелюбие, каквото Едит не бе виждала у друг човек. Сега, в хотелската стая на певицата, тя обаче се появи по-малко елегантна от обикновено: носеше панталон и въпреки все още топлото лятно време — дебело яке. Коприненият шал, който си бе вързала, висеше небрежно, прическата й беше разчорлена.

— Имам чувството, че косата току-що е отлетяла от главата ми — весело заяви тя и се наведе да разцелува Едит по бузите.

— Аз пък мисля, че си е на мястото — увери я домакинята.

— Странно. Все ми се струва, че никога не стои там, където я е въдворил гребенът.

Маргьорит прегърна Симон — в момента тя отваряше една от двете бутилки вино, които бе донесла в апартамента преди няма и пет минути.

— Навън не е чак толкова ветровито — отбеляза Симон.

— Не и ако си на мотор!

Едит се ококори насреща й.

— Откъде имаш мотор?

— Понятие си нямам. — Маргьорит се смали от недоумение. — Сега, като питаш, забелязвам, че съм взела мотор, който не ми принадлежи.

— Веднага да го върнеш! — отсече Едит.

— Но къде? — Сините очи на Маргьорит бяха като езера, изпълнени с удивление.

— Ами там, откъдето си го взела — обади се Симон.

— Не мога. Вече не знам къде се случи това. — Маргьорит се огледа изпитателно в малкия салон, сякаш търсеше подходящо място за возилото си. Откри един фотьойл и се тръшна уморено на него, промърморвайки: — Дечица, колко уютно ви е тук!

Едит се замисли какво може да направи, за да заличи гафа на Маргьорит. Не й се нравеше пред хотела й да стои откраднат мотор, пък и със сигурност имаше свидетели, които бяха забелязали гостенката й да слиза от него. Ами ако дойдеше полиция? По-рано, когато още пееше на Плас Пигал, гафове като този на Маргьорит й бяха безразлични, по онова време те си бяха на дневен ред. Ала тогава тя не беше треперила да не й забранят да упражнява професията си. А и нямаше чувството, че е длъжна да закриля един ангел, обитаващ различен свят, от самия него и от суровата действителност. От друга страна, сякаш слънцето бе нахлуло в стаята с идването на Маргьорит. Нейната лъчезарност озаряваше не само самата нея, но и се пренасяше върху Едит, която преди това сновеше безпомощно назад-напред. Тя седна на облегалката за ръце на фотьойла на Маргьорит и си напомни, че Гит винаги й бе носила късмет.

— Може би трябва да заемем мотора за малко по-дълго време — изрече тя. — Искам да запаля свещ за Света Тереза от Лизио. Ще стигнем по-лесно при нея, ако сме моторизирани.

— Пеша ще стигнеш по-лесно до „Сакре Кьор“ — възрази Симон и изпъшка, защото тапата отказваше да излезе от гърлото на бутилката. — После трябва да отидем там заедно… — Симон затаи дъх, дръпна силно и най-сетне се чу желаният звук.

— Имах предвид да отидем на поклонение до Лизио.

— Да не си откачила? — Симон насмалко не разля виното. — Не можеш да пътуваш до Нормандия. Разправят, че в провинцията царял хаос, пътищата били непроходими, не бил останал нито един здрав мост. На изток, на по-малко от петстотин километра оттук, още се водят боеве, Едит!

— Човек трябва да е готов за трудности и рискове, ако иска да замине на поклонение — отвърна Едит. — Това е смисълът на цялата работа.

Идеята й се бе мярнала, докато разсъждаваше върху съдбоносните си срещи с Маргьорит Моно. Щом приятелката й е откраднала мотор, нека поне делото й да послужи на една добра цел. При тези обстоятелства Света Тереза със сигурност щеше да я предпази от най-лошите последици.

— Вероятно американците са изградили бариери по шосетата. Дори да пробваш, няма да стигнеш далече. — Колкото повече говореше, толкова повече се ядосваше Симон. — Изобщо не знаеш дали ще намериш гроба на Света Тереза. Възможно е той вече да не съществува. Разправят, че Лизио е силно разрушен от съюзническите бомбардировки. — В търсене на подкрепа тя се обърна към Маргьорит, която обаче гледаше с равнодушно изражение ту Едит, ту Симон и мълчеше. — Хайде, кажи нещо!

— Щом нашата хлапачка може да намери божията помощ единствено в Лизио, да върви да си я получи — невъзмутимо отвърна Маргьорит. — Защо поне не опитаме? В крайна сметка ще разберем дали в днешно време може да се пътува до Нормандия, или не. Нали няма да ходим нито в Лотарингия, нито в Елзас. Аз съм „за“.

— Но нали именно невъзможността да се пътува е причината Едит да се лиши от Роже Дан. Той не може да дойде в Париж и да участва в предварителната й програма!

Едит се трогна от загрижеността на Симон за нейното благо.

— Ще разбера дали има възможност да се доберем невредими до Лизио. И да се върнем, разбира се. Няма да те изоставя, Момон.

Тя отправи лъчезарна усмивка към Симон, като в същото време ощипа Маргьорит по ръката, давайки знак на неконвенционалната композиторка, че макар да не лъже, не се отнася напълно сериозно към проблема с безопасността. Без авантюризма в кръвта си Едит никога нямаше да стигне дотук. Но вероятно и нямаше да е заплашена от санкциите на Комитета по чистките.

— Според мен е по-разумно да отидем заедно до „Сакре Кьор“ — заинати се Симон, без да се впечатлява от обещанията на приятелката си. Тя подаде чаша вино най-напред на гостенката, а после на домакинята, което накара Едит да се усмихне неволно — с течение на годините и Симон се беше научила на обноски.

— Не се карайте, дечица. Да пием за Света Тереза — вдигна чаша Маргьорит. През прозореца проникна слънчев лъч, спря се върху нея, пречупи се и сякаш с магическа пръчка в кървавочервеното вино засияха златисти звезди.

Едит погледна собственото си питие и си помисли, че небесата май не са я избрали за подобни игри на лъчи и звезди. Вдигна чашата към устните си и, не щеш ли, светлината внезапно обля и нея. Почувства се, сякаш светицата, на която толкова държеше, й намигна.

„Ще запаля по една свещ за всяка от нас — мина й през ума. — Може би в катедралата в Лизио, във всеки случай — в базиликата на «Монмартър». И ако намеря възможност да се отърва от ужасната история с Комитета, ще направя услуга на Лулу и Анри и ще дам все пак шанс на онзи Ив Монтан. Бог да ми е на помощ!“

— Sante! Наздраве! — провикна се Едит.

Сякаш по поръчка на вратата се потропа.

Едит се стресна. „Сега този кретен от Префектурата ще ме арестува“, помисли си тя. Толкова се уплаши, че разля няколко капки вино върху светлото кадифе на фотьойла си и ужасено промълви:

— Полицията!

— Не — възрази Симон, която вече се бе запътила да отвори. — Андре Бигар е. — Тя въведе секретарката на Едит. — Точно навреме идваш. Искаш ли чаша вино?

Анде Бигар беше олицетворение на елегантната, крехка французойка, чиято красота заблуждаваше, прикривайки колко енергично, безкомпромисно и храбро защитаваше тя интересите на тези, които обичаше. Андре прошумоля покрай Симон и, разкопчавайки мантото си, се втурна към фотьойла, на който седяха Маргьорит и Едит. При вида на тази вихрушка Маргьорит стисна с две ръце чашата си.

— Толкова съжалявам, че не съм била тук, когато си получила призовката, хлапе! — Тя разцелува Едит по двете бузи. — Щях незабавно да уредя въпроса с Префектурата.

— И как щеше да го направиш? — уморено попита Едит. Доброто настроение, което бе започнало бавно да се завръща, отново отстъпи пред страховете й. Тя се засмя горчиво. — Едва ли щяха да повярват, че ти си Едит Пиаф.

Докато събличаше мантото си и го премяташе на ръката си като манекенка, Андре отвърна:

— Разбира се, че не. Но това нямаше да е необходимо. Щях да обясня на следователя, че си работила за Съпротивата.

— Мили боже! — промърмори под нос Симон, облегнала гръб на вратата. — Изведнъж всичко живо започна да твърди, че е било в Съпротивата. Наистина ли смяташ, че щяха да ти повярват?

Едит поклати глава.

— Много мило от твоя страна, Деде, но мисля, че нито полицията, нито хората от Комитета ще се впечатлят от едно твърдение, с което повечето французи искат да се предпазят от преследване в момента. Без доказателства всичко това са празни приказки. А ние нямаме доказателства, защото аз не съм…

— Напротив! — прекъсна я секретарката й. — Разбира се, че имаме доказателства. Даже много. Сто и двайсет, ако трябва да сме точни. Ти си направила големи услуги на Съпротивата. — Тя се усмихна съзаклятнически. — Само дето не го знаеше досега.

— А откъде го знаеш пък ти? — сопна се Симон.

— Защото аз… — Андре направи нарочна пауза — бях в Съпротивата. Но вие и това не знаехте. Сметнах, че е във ваш интерес да запазя тази страна от моя живот за себе си.

— Пия за това — промърмори Маргьорит, макар да не прозвуча много убедено, и действително приближи чаша към устните си.

Едит гаврътна наведнъж съдържанието на своята чаша. Представата, че една толкова близка сътрудничка като Андре, която същевременно беше и нейно доверено лице и която винаги бе смятала за приятелка — представата, че тази жена със сърцевидните си устни тайно е била боец от Съпротивата, й идваше в повече. Немислимо. Ала после се сети колко категорично бе настоявала Андре да я съпровожда в концертните й турнета из Германския райх и до лагерите за военнопленници, макар това да не беше нито нужно, нито планирано. Пък и, като се замислеше, секретарката й си беше голяма потайница. Тъй като не се интересуваше от документите или кореспонденцията, Едит не бе проследила какво купуваше, изпращаше или опаковаше Андре по онова време. Никога не я бе питала за работата й, но сега осъзна, че нямаше и да получи отговор.

Едит се смъкна бавно на фотьойла. В първия момент й се стори, че краката няма да я издържат, ала в следващия рязко се изправи с тласък. Какво бе казала Андре? Имало „сто и двайсет доказателства“, потвърждаващи заслугите на Едит към френския народ — а тя не знаеше за нито едно. Невъзможно!

— Каква е тази история с моята уж дейност за Съпротивата, Деде? — гласът й прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Ще ти кажа, щом отново седнеш. И ти седни, Симон. Разказът ми ще отнеме известно време. Такива неща не стават на крак.

 

 

Влакът беше спрян по средата на пътуването някъде в Бранденбург. Гласове със заповеднически тон долитаха от релсите до купето, но Едит не знаеше немски и не можеше да разбере какво си крещят. Изправи се, за да погледне през прозореца, и с крайчеца на окото си зърна как седящата насреща й Андре припряно измъква фотоапарата от чантата си.

— Да не смяташ да снимаш как ни уцелват нисколетящи бомбардировачи? — попита Едит.

— Не искам да си забравя апарата, ако се наложи да напуснем влака — оправда се Андре.

Нищо вън не предвещаваше, че предстои въздушно нападение. Вятърът полюшваше мирно нежнозелените клони на брезовата горичка край линията, небето бе искрящосиньо. Едит видя тичащи войници, ала тези млади мъже не поглеждаха нагоре, явно не очакваха самолети на американските ВВС, а търсеха нещо под влака. Или някого. В далечината излая куче.

Едит се отпусна на мястото си.

— Ако фотоапаратът ти се счупи, ще купим друг — каза тя.

— Да… разбира се… да… — разсеяно измърмори Андре.

— Чувала съм, че някои пленници успяват да избягат от лагерите. После ги търсят с овчарски кучета. Клетници!

— Могат да избягат, ако имат добри документи — отвърна секретарката й.

— Кой? Кучетата ли? — Едит направи гримаса. — Не ми допада да се насъскват животни срещу хора. Това ме плаши. — Ръката й потърси семплото златно кръстче, което носеше на верижка на врата си. — Бог да ни закриля.

Андре вдигна глава от фотоапарата, с който се занимаваше, и се усмихна окуражително.

— С мъничко късмет и ние можем да дадем закрила.

След известно време влакът отново тръгна. Локомотивът теглеше вагоните с тласъци и скърцане. Пушекът стигна до прозореца на тяхното купе и закри гледката на Едит към пейзажа. Андре продължи да стиска апарата и не го изпусна от ръцете си и след пристигането им в лагера за военнопленници. После направи с него онези снимки, които бяха представени на Едит в Префектурата.

 

 

— Нали помниш, че позирахме там като туристи. Ала ние използвахме тези фотографии, които изглеждаха толкова безобидни за фрицовете, за направата на фалшиви лични карти. Просто изрязахме лицата на военнопленниците и ги залепихме върху подходящи документи. В крайна сметка успяхме да изфабрикуваме цели сто и двайсет паспорта. — Очите на Андре блестяха.

Едит отвори уста, ала от нея не излезе звук. Намери опипом хладната ръка на Гит. Пръстите на двете жени се преплетоха сякаш от само себе си и присъщото на композиторката спокойствие тутакси се вля в крайниците на певицата и изпълни с увереност тялото й.

В малкия салон беше толкова тихо, че четирите жени можеха да чуят как пада прословутата карфица. Гневни крясъци и клаксони проникваха от улицата през затворения прозорец. Обичайната кавга между участниците в движението, нищо тревожно, никаква конфронтация, която накрая да бъде потушена с пистолет на немския Вермахт. Страхът от онази ужасна власт бе останал в миналото. „Но не и моят страх от арест“, помисли си Едит.

— Не съм забелязала нищичко, Деде — промърмори тя. — Какво направи с тези сто и двайсет паспорта? — Тя се въздържа да попита кои са били фалшификаторите. Не я интересуваше кой е членувал в нелегалната група на Андре. Още като улично дете бе научила, че е по-сигурно да не знаеш всичко.

— В пътната ми чанта имаше тайно отделение, така че успях да ги вкарам в лагера при следващото ти турне.

Симон подсвирна тихо.

— И после какво? — беззвучно попита Едит. За миг й мина мисълта какво ли щеше да се случи, ако есесовски патрул бе намерил документите у секретарката й. Незабавният разстрел щеше да бъде по-приятен вариант… Тя си пое рязко дъх.

Пръстите на Маргьорит обвиха ръката на Едит, подействаха й успокоително и ободряващо.

— Нали нищо не се е случило — утеши я Гит.

— Какво стана след това? — настоя Едит. Сърцето й биеше в гърлото. Тя преглътна с надеждата да върне туптенето на правилното място.

— Предадох пакета на свръзката. Този човек подреди документите в съответствие с фотографиите и ги раздаде. Мнозина военнопленници, снабдени с такива паспорти, успяха да избягат от лагера. Без теб това нямаше да е възможно, малката.