Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (19)

Осемнайсета глава

Марсилия

След време в спомените на Едит за първите седмици от турнето из Южна Франция бяха останали най-вече безкрайните часове на път с колата, хотелските стаи, в които репетираше с Ив, и сцените, на които излизаха да пеят. Нищо повече. Ив вече наричаше всичко това „моята най-голяма мъка“. Защото нещата продължаваха да са зле. Колкото и да преобръщаха, обновяваха и променяха програмата му, успехът не идваше. Нямаше полза от това, че Едит изискваше много от него и дори след безкрайните часове на упражнения настояваше: „Още веднъж, моля!“. Амбициите му го караха след всяка репетиция да клати глава и да пробва отново, но и те не му носеха желаните аплодисменти. Двамата прекосяваха разрушения от войната пейзаж на френския Юг, който през ноември бездруго не изглеждаше така колоритен и магичен както през други сезони, и пътуваха от неуспех към неуспех. Тук-там имаха късмет и хората приемаха новия Монтан малко по-благосклонно, но обикновено на Едит й се налагаше да спасява спектакъла.

— Би трябвало да си сменим ролите — каза тя на Луи Барие след поредната тъжна вечер и въздъхна тежко. — Ах, Лулу, вероятно аз ще съм по-добрата подгряваща певица за него, отколкото обратното.

Луи отваряше бутилката шампанско, която бе донесъл в гримьорната. Махна ловко телчето и завъртя тапата, докато тя изскочи с характерния звук.

— Все някога ще се справи — увери я той и напълни две чаши.

— И аз така смятам. Но кога най-после публиката ще разбере, че има пред себе си един изключителен артист? Вдругиден пристигаме в Марсилия. Ако не триумфира в родния си град, това направо ще го убие. — Тя подпря лакти на тоалетката, край която се бе настанила след концерта, и захлупи с длани лицето си.

— Това няма да се случи. Той е силен.

Едит се усмихна на себе си и вдигна очи. Да, Ив беше силен. Точно това обичаше тя у него — стихийната му сила, която понякога й спираше дъха. Не само по отношение на волята му да направи кариера. Той беше мъж до мозъка на костите и това й харесваше. В замяна толерираше ревността му, от която младежът не се отърси и след заминаването на Анри. На моменти желанието му да я притежава дори й допадаше; тя го приемаше като част от мъжествеността, която беше неделима от него.

— Ето…

Напълно забравила за присъствието на Лулу, Едит го погледна изненадано, засмя се смутено и най-сетне пое от ръката му подадената й чаша.

— За какво пием? За мъжествеността на Ив ли? — Тя се изкикоти глуповато като прясно влюбено девойче.

— Пием за известието от мадмоазел Бигар. По време на концерта разговарях с нея по телефона.

Едит насмалко не изпусна чашата — шампанското преля през ръба и плисна върху ръката й. Без да се замисля, тя се наведе и облиза капките, което не говореше за добри обноски, ала й помогна да запази самообладание.

Макар да бе обзета от страх, успя с удивително спокоен глас да попита:

— Защо не ми казахте веднага?

Миг по-късно се сети, че Лулу нямаше да й донесе шампанско, ако новините не бяха добри.

— Кога да ви го кажа, Едит? Вие бяхте на сцената. А сега — ето ме тук.

Тя кимна:

— И така?

— Определена е дата за изслушване на свидетелите. Следващата седмица най-сетне ще…

Едит го прекъсна разочаровано:

— Това ли е всичко? В такъв случай предпочитам да изпия това шампанско едва другата седмица. Или — стоп! Би било жалко за него. Ще го изпия веднага, но няма да се чукна с никого и за нищо. — Тя вдигна решително чашата и изля щипливия алкохол в гърлото си, без да казва „наздраве“ на Луи и дори без да го удостои с поглед.

— Наздраве! — сухо отвърна той. — Мадмоазел Бигар каза, че Морис Шевалие се е върнал в Париж. Целият в бяло. Комитетът е снел всички обвинения от него.

— Какво? Просто така? — Едит потисна надигащата се кашлица, която мехурчетата въглероден двуокис предизвикаха в гърлото й.

— Е, не съвсем. Писателят Луи Арагон^[1] убедил Шевалие да изпее „Интернационалът“ пред паметника на убитите през хиляда осемстотин седемдесет и първа година комунари на гробището „Пер Лашез“ — един ясен знак.

Тя си помисли за елегантния, винаги невъзмутим и демонстриращ чувството си за превъзходство Шевалие, който умееше да инсценира перфектно чара си. Почти два пъти по-възрастен от нея, той бе звезда, откакто Едит се помнеше, кралят на парижкия шансон, от когото винаги се бе възхищавала. Въпреки обикновения си произход днес Шевалие се държеше като истински светски лъв, парадираше с поведението си на благородник и Едит трудно можеше да си представи, че би симпатизирал на комунистите. Какво означаваше странното му изпълнение на гробището? Това ли е цената, която е трябвало да плати, за да бъде „целият в бяло“? Тя потрепери при мисълта какво ли биха поискали от нея.

— Вече се знае кой е оклеветил Шевалие — продължи Луи. — Освен това той изявил готовност да направи публична декларация. Пред камерите потвърдил, че никога не е бил на гастроли в Германския райх, а е пял единствено пред френски военнопленници в лагера, в който сам е бил като млад войник по време на Голямата война. Казват, че успял да помогне за свободата на десет затворници. Андре смята, че това е много по-малко от всичко, което сте направили вие, Едит, поради което е сигурна, че Комитетът ще отдаде дължимото на вашия принос и ще приключи случая в положителен смисъл.

— „Случая“ — повтори беззвучно Едит. Споменът за следователя от Префектурата болеше като трън, забит в кожата й. Тя прокара пръсти през косата си — жест на безпомощност. Най-лошото беше, че не можеше да направи нищо, да се намеси в процеса на вземане на решения.

— Имайте още малко търпение — помоли я Луи и отново й наля. — Всичко ще се оправи, сигурен съм. Мадмоазел Бигар — също. — Той чукна със звън чашата си в нейната. — Да пием за това. Наздраве, Едит.

Ръката й сама посегна към кръстчето. Тя се помоли наум и кимна на Лулу, после изпи шампанското на бавни глътки.