Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (28)

Четвърта глава

Авеню Ваграм беше една от широките улици, тръгващи от Плас дьо л’Етоал. По правило тук имаше добра проходимост, но тази вечер трафикът бе задръстен: колоните от автомобили се промъкваха покрай сградите на Осман^[1], елегантни дами и господа слизаха от колите пред театър „Етоал“, още повече зрители прииждаха откъм станцията на метрото.

Едит стоеше до един от прозорците на директорския кабинет и гледаше навън. От мястото си не виждаше тълпата, ала знаеше, че се намира точно над плаката, който известяваше за премиерата и на който — в съответствие с нейното желание — имената Едит Пиаф и Ив Монтан бяха отпечатани с еднакъв по големина шрифт. Очевидно те привличаха доста хора. Тази вечер нямаше дори миша дупка, която да не е продадена поне като правостоящо място; в обръщение бяха пуснати хиляда и петстотин билета, а Едит бе чула, че предварителната продажба за следващите представления също била многообещаваща. Дотук не можеше да бъде по-добре, а сега предстоеше да се придаде последната шлифовка на високия полет на Ив.

Тя се обърна, прекоси празните помещения на управата, токчетата й затракаха по стъпалата. Зад сцената цареше голямо оживление. Едит поздрави музикантите, които настройваха инструментите си, и притича покрай техническите работници в търсене на Ив. От партера долитаха възбудените гласове на зрителите, някъде иззвъня първият звънец.

Най-сетне тя го зърна полускрит зад една завеса сред кулисите, потънал в дълбока концентрация. Сигурно повтаряше програмата си още веднъж, такт по такт. Какъв перфекционист беше направила от него тя!

— Шери…

Объркан, задето го изтръгват така от мислите му, той вдигна поглед, ала тутакси се овладя.

— Добре, че дойде. Исках да те попитам как да се справя с веселата част на песента „Раирана жилетка“. Смяташ ли, че трябва да сменя темпото?

— Не се тревожи, репетирали сме до припадък тази програма, изпълнявахме я по турнетата — всичко е перфектно. — Тя взе ръката му и я положи на деколтето си, където малкото златно кръстче висеше на верижка. Пръстите му бяха студени. — Макар да не вярваш в силата на Света Тереза от Лизио, този път трябва да се увериш в нейната помощ.

— Но нали днес ходихме на църква — възрази той. — Това не е ли достатъчно?

— Никога не е достатъчно да се помолиш за подкрепа.

Той се наведе и лепна целувка на шията й.

— Ти си моята светица — прошепна, изправи се и докосна с устни ухото й.

— Недей да сквернословиш — предупреди тя, ала сама опроверга строгите си думи, като му се усмихна. — Късмет, Ив!

— На теб също, хлапачке.

* * *

Десет минути по-късно на сцената застана не Ив, а Едит. Тя знаеше, че ще го изненада с това спонтанно решение, което я накара да направи необичайната крачка пред завесата. С помощта на един сценичен техник се бе промъкнала през червените кадифени завеси и сега стоеше съвсем сама в светлината на прожектора пред публиката, дошла главно заради нея, и със сърце, преизпълнено с любов към мъжа, който щеше да излезе веднага и да завоюва с пеене професионалното си бъдеще. Едит погледна към партера, обходи с очи балконите на този театър, построен в стил ампир и, почти заслепена, долови тъмната маса, сред която се открояваше по някое лице. След появата й се бе възцарила удивена тишина. За първи път се случваше подобно нещо — Едит Пиаф лично да съобщава за своя подгряващ певец.

Тя потропа лекичко с пръсти по микрофона. Прозвуча очакваното ехо.

— Добър вечер, дами и господа — извика. — Много се радвам, че сте изпълнили салона до пръсване. За мен е огромна радост да ви представя днес в Париж мъжа, който ме придружава вече от месеци. Тук за вас е… — тя направи малка пауза, хвърли поглед през рамо, за да се увери, че завесата се отваря, и извиси глас, натъртвайки на всяка сричка от името му: — Ив Монтан.

Избухнаха аплодисменти.

„Не е зле — помисли си тя, докато се оттегляше. — В провинцията не аплодираха чак толкова.“ Или приветствията се отнасяха за нея, а не за партньора й? Все едно. Публиката нямаше да спре да ръкопляска, защото Ив крачеше към микрофона бавно, както го бе учила тя. Аплодисментите продължиха в същия ритъм и го съпровождаха до започването на програмата му.

Зад кулисите я чакаше Луи.

— Добро начало, Едит. Ако всичко се получи днес, Ив ще дължи кариерата си на вас.

— Точно това целях.

— Трябва да работите като импресарио. Аз ставам излишен.

Тя го хвана под ръка.

— Глупости, Лулу, вие сте много важен за мен. Елате да отидем в залата. Искам да гледам Ив от ложата, която резервирахме за семейството му.

Макар да трябваше да излезе на сцената непосредствено след него, Едит остана до последния такт. Вместо да се подготвя за програмата си, тя гледаше и слушаше Ив, като същевременно наблюдаваше всяко движение в партера. Въпреки опита от съвместното им турне никога не го бе виждала в такова настроение. Сякаш се носеше по вълна от възторг, която произлизаше от самия него и се предаваше на зрителите, физическото му въздействие беше зашеметяващо. Преди няколко месеца в „АВС“ беше на ръба на смешното, а сега — сценичен лъв, който доминира над всичко и преминава в атака: той беше дресьорът, каращ хората да ликуват. И бе открил собствения си стил, който го правеше да е нещо повече от ученик на Едит Пиаф. В Орлеан, Лион и другите градове Ив на моменти беше като нейно копие, само че от мъжки пол, ала тази вечер бе напълно себе си — един шансоние, настанил се с пеене в сърцето й по време на онази репетиция в „Мулен Руж“.

— Едит — прошепна Луи, — време е да излезете на сцената.

Тя знаеше репертоара му наизуст и помнеше кога ще прозвучи последната му песен.

— Още не.

Публиката беснееше. Бурни ръкопляскания изпроводиха програмата на Ив. Едит въздъхна дълбоко, сърцето й заби в ритъма на аплодисментите. Хвърли поглед към майка му и сестра му. Дори на това оскъдно осветление можа да види зачервените бузи и грейналите им погледи. Двете жени се бяха навели през парапета и пляскаха, докато сигурно им изтръпнаха пръстите. Очите на Едит се изпълниха със сълзи, когато усети обичта, извираща от този възторг. Всъщност на Ив не му беше необходима сцената, за да получи потвърждение или симпатия. Той беше по-щастлив човек от нея, която го бе довела на това място, до този успех.

* * *

Едит бе преброила тринайсет вдигания и спускания на завесата. Тринайсет пъти аплодисментите бяха връщали Ив на сцената. „Знаех си аз — мина й през ума, докато броеше и ръкопляскаше заедно с останалите, — тринайсет е щастливото ни число. Сега вече нищо не може да се обърка.“

Без да се освежи в гримьорната си, тя излезе на сцената. Без грим, без сутиен, както винаги рутинирана — и щастлива, както рядко се е случвало. Същинската звезда на вечерта, която вече ще трябва да дели с друг трона си, ала при все това — преливаща от любов. Тя стоеше в кръга на прожектора в семплата си черна рокля, сценичното облекло, подбрано навремето за нея от Раймон Асо; една жена, която с гласа си те караше да забравиш, че е висока по-малко от метър и петдесет. Както винаги имаше чувството, че музиката я носи на вълните си, както морето носи делфина. Едит беше във вихъра си. Ала за първи път изпита гордост не само от това, което правеше като певица, но и от постигнатото тази вечер от Ив. Едит Пиаф бе превърнала един безнадежден начинаещ в прекрасен шансоние. Планът й се бе осъществил. Тя се чувстваше спасена.

* * *

— Откъде се взеха толкова много цветя? — чудеше се Едит два часа по-късно. В гримьорната й нямаше празно местенце, на което да се сложи още една ваза или саксия. — Божичко, а е февруари…

— И още е война — лаконично вметна Симон.

— Да, също, но в момента не ми се слуша за това. — Едит махна с ръка, сякаш да отпъди негативната аура, извикана от приятелката й. — Пък и аз не казвам, че тук изглежда като на гробище. Но какво да правя с толкова много цветя? Няма как да ги взема в хотел „Алсина“.

— Би могла да дариш тази джунгла на Света Тереза от Лизио — предложи Ив, извади червена роза от един красиво аранжиран букет и й я подаде. — Освен тази, тя е от мен.

Едит се разсмя звънко.

— Не, не е от теб, а… — Тя млъкна, взе картичката, доставена с букета — от мадам и мосю Раул Бретон. Това са моите музикални издатели, а те са много важни.

— Не и колкото мен — ухили се той. — Знаеш ли, букетът рози е жест на учтивост, малко старомоден поклон пред една великолепна артистка, ала в известен смисъл и знак за благоволение… — Той замълча, изчаквайки нейната реакция.

— Аха — отвърна тя и стисна зъби, за да не се разсмее пак.

— Докато една-единствена роза е жест на любов. Тя казва повече от хиляди думи — или от хиляди рози.

— Колко красиво го рече — обади се Симон.

Едит не обърна внимание на приятелката си. Думите на Ив отекваха в нея, докато въртеше розата между пръстите си. „Животът може да бъде като роза — размишляваше тя. — Да блести с багрите на един романтичен залез.“ Ако трябваше да опише чувствата си отпреди малко, на сцената, когато усещаше музиката, светлините и публиката като прегръдка, Едит би използвала този червено-розов тон. Подобен на искрящата й любов към Ив. Тя погледна нагоре към любимия, без да откъсва поглед от неговия, опитвайки се по този начин да му каже всичко, което й минаваше през ума в момента.

— Хмммм — прокашля се Симон.

Вратата на гримьорната се отвори рязко и Луи нахълта, без да почука, останал без дъх.

— Невероятно! Полицията е принудена да регулира движението пред сценичния вход, такова стълпотворение е там. Всичко живо иска да види вас, Едит, и Ив, пресата също е налице. Утре двамата със сигурност ще сте на първите страници на всички вестници.

Едит кимна.

— Е, ами хайде да се гмурнем в блъсканицата.

— Почакай! — Ив взе букета рози от семейство Бретон и го сложи в ръцете й. — Въпреки всичко така ще изглежда по-добре на снимките, отколкото една-единствена роза.

— Правилно! — усмихна се тя. — Значи разбра за какво става въпрос.

* * *

На снимките по челните страници на другия ден не се виждаха Едит Пиаф и Ив Монтан, а британският премиер Уинстън Чърчил, американският президент Франклин Д. Рузвелт и съветският диктатор Йосиф Сталин. Първите новини за Конференцията в Ялта доминираха във вестникарските заглавия. Ала Едит, Ив и Симон прелистваха набързо статиите, занимаващи се с войната и със следвоенното уреждане на Германския райх или с ужасяващия глад във френски Индокитай. Вестниците шумоляха, докато накрая намериха съобщенията, които бяха очаквали.

— Прочети това, Едит — възкликна Ив и с разтреперан глас цитира: — Едно име, което оттук нататък няма да забравим, Ив Монтан… — Той скочи от фотьойла и заподскача като малко момче, вкарало първия си гол. — Божичко, това съм аз!

— Чуй, и това си ти — обади се Симон: — Роди се звезда.

— Едит, аз успях!

— Така изглежда — спокойно потвърди тя. Познаваше тази трескава реакция на критичните мнения много по-отдавна, те вече не можеха да я изстрелят във въздуха. — Тук се говори за революция на шансона…

Той подскачаше и танцуваше около дивана, на който тя се бе полуизлегнала.

— Ти излезе права, малката. А сега най-после го признават и всички останали.

— Да, знам.

— Е, поне парижани не са такива идиоти като провинциалистите.

Симон подсвирна тихо.

За момент в хотелската стая настъпи тишина. Едит наблюдаваше мълчаливо своето протеже, който беше неин любовник, а сега вече и звезда — хората го обичаха за начина, по който така искрено и интимно разказваше в музиката си за нещата от живота, за тъгата, но и за щастието. Мислите й препускаха и тя се запита колко далеч може да стигне и дали има право да разруши преливащата му радост. Не искаше да го обиди, ала все пак взе решение в полза на истината и с удивително хладен глас каза:

— Внимавай, Париж те лансира, но провинцията те създава. Без нашето турне с всичките му неудачи нямаше да успееш да подобриш програмата си. — Тя умишлено не каза „нямаше да успеем да подобрим програмата ти“, макар да й беше на езика да натърти на сътрудничеството им.

— Не можеш да ми развалиш радостта. — Той подскочи към Симон, завъртя се в кръг, сякаш се опитваше да направи пирует. — Колко пъти ме викаха пред завесата, Момон? Тринайсет, нали?

— Да, тринайсет — потвърди приятелката на Едит.

— Тринайсет вдигания и спускания на завесата, Едит! Тринайсет! Симон ги е броила.

— И аз ги броих, Ив. Наистина бяха тринайсет.

Начинът, по който той се радваше, я трогна дълбоко.

Ала за първи път през изминалите месеци тя почувства превъзходството си над него. Не като музикантка, а по възраст и опит. Отдавна беше изживяла всичко това, което сега изживяваше Ив. Той посягаше да докосне небето, на което тя вече беше кралица. „Безчувствена — помисли си тя, — сигурно това определение пасва за мен. Аз съм безчувствена. Твърде често съм преживявала всичко това.“

Мисълта, дори необходимостта да опита нещо напълно ново я срази като ярка светкавица. В главата й изплува мелодия, подобна на дъжда от искрите на фойерверк. Без да съумее да хване истински тази идея, Едит си помисли, че би могла и сама да прави музика. Не само да пее. Наистина да прави музика. Да измисля. Да композира. Въпреки тясното си сътрудничество с Гит тя нямаше понятие как се прави това, дори не умееше да чете добре нотите, ала представата й се хареса. След миг обаче възторгът й отмина, както бляскавите ефекти на фойерверка гаснат в тъмнината.

Ив й протегна ръка.

— Ела да танцуваме.

Тя поклати усмихнато глава.

— Не може. Тук нямаме нито оркестър, нито грамофонни плочи.

— Няма значение, ще пеем. Дует! Искам да изпея един шансон с теб, Едит — решително заяви той и я издърпа от дивана, обгърна я с ръце и запя акапела някакъв валс, в който тя веднага се включи. Ив я въртеше вихрено из стаята, а Симон отмерваше такта, пляскайки с ръце.