Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (30)

Шеста глава

— Фантастично! — възкликна Луи. — Тук, в Париж, двамата пълните всяка вечер салоните и турнето ще премине по-добре от всякога.

— С Ив сме били на съвместно турне само веднъж — разсеяно уточни Едит. Тя лежеше на дивана в хотелската си стая и мислеше за шансоните изобщо и за музиката към тях — в частност. Често на мелодията се придаваше по-малко значение, отколкото на текста, което тя нито разбираше, нито приемаше, защото за нея и двете трябваше да образуват едно цяло. В крайна сметка никоя песен за двама щастливи влюбени не можеше да звучи драматично, нали.

— Исках само да кажа, че първият ви концерт във Вильорбан^[1] е разпродаден, а до трийсети март има още десет дни. Освен това неколцина други организатори вече ме информираха, че хората направо щурмуват касите им. А в Марсилия рекламират дванайсетте вечери с указанието, че се препоръчват предварителни заявки. Това е чудесно, Едит!

— Да, сигурно. — Тя се отърси от мислите си и се постара да се концентрира върху Луи. Седнал на фотьойла до прозореца, той преглеждаше записките си с датите на турнето — след края на програмата в „Казино Монпарнас“ то щеше да отведе Едит и Ив във Вильорбан, после из цяла Южна Франция, и да приключи в Бордо в края на юни. — Навсякъде Ив ще пее пръв — въздъхна тя. — А аз ще завършвам програмата и всяка вечер ще трябва да нося кръста си до края.

Луи я погледна озадачено.

— Вече не искате ли да излизате на сцената с него?

— Напротив. Разбира се, че искам. — Тя се усмихна при спомена за ръцете му, които я бяха милвали тази нощ, за устните му, които я целуваха, за топлината му, която я обгръщаше. — Напротив, напротив. Но понякога имам чувството, че той е сценичният лъв, който един ден ще ме изяде. Присъствието му е невероятно. — „Не само в музикалния театър — додаде мислено тя, — така се държи и в леглото ми.“ Беше научил много, във всяко едно отношение.

— Вие го научихте на това, Едит.

Тя се подсмихна.

— Не очаквах, че съм толкова добра учителка.

— Ако искате да пеете сама, само ми кажете.

Тя се надигна и спусна крака на пода.

— Ще ви кажа, когато му дойде времето, Лулу. Но дотогава искам да свърша нещо друго.

— Може ли да попитам…

— Вече го правите — весело го прекъсна тя. — Да, можете да попитате, Лулу, а аз ще ви отговоря, че искам да композирам песен.

Той се ококори и замълча удивен.

— Като гледам как реагирате, май няма нужда да храня надежда, че господата от SACEM ще ме признаят за композиторка. Отначало не ме искаха и като авторка на текстове, а за композиторка вероятно ще е още по-трудно.

— Това… е много… изненадващо… — запелтечи Луи. — Какви… какви… песни смятате да композирате?

— Засега само една. — Тя се изправи и зае поза, сякаш се намираше в зала пред стотици зрители. Съсредоточи се, за да се представи по-внушително, и подхвана мелодията, която от седмици се въртеше в главата й — беше като неумолим натрапник, когото не можеш да забравиш, колкото и да се мъчиш, ала Едит бе сигурна, че никога не е чувала тази песен. Една мелодия в минор, подходяща за шансон за любовта, нищо драматично, просто — малка песничка, която да ти докосне сърцето и да те направи щастлив. Тъй като още нямаше текст, тя я изпя с „ла… лалала… лала…“. Прекъсна, защото още не й беше хрумнало нищо, освен припева, погледна с надежда Луи, притихна, после възбудено попита: — Е, какво ще кажете?

Той изръкопляска:

— Звучи добре.

— „Добре“? Ама вие наред ли сте? — Обикновено тя отминаваше с усмивка критиките, ала в този случай държеше да чува единствено одобрение. — „Добре“ е миловидно определение за нищо особено. — Тя тропна ядно с крак.

— Е, шансонът не е готов, нали? Може би трябва да го обсъдите с някой музикант. Но идеята наистина е добра, Едит… Много добра. — Луи й се усмихна окуражително. — Изпяхте ли го вече на Ив?

Тя поклати глава. Странно, че още не бе споделила нещо толкова лично като тази мелодия с мъжа, когото обичаше. При това Ив владееше мислите й, докато редеше в главата си нотите. Ако от това излезеше истински шансон, то той несъмнено щеше да бъде тяхната песен, песента на Едит и Ив. Но дотогава бе по-добре той да не научава нищо. Вероятно щеше да сметне амбициите й за откачени.

— Забравете, Лулу. — Тя се отпусна безсилно на дивана. — Хайде да обсъдим пак ангажиментите. Какво ни чака след турнето? Искам да пеем навсякъде. Не само в големите мюзикхолове, но и в малките вариетета и нощни локали. Ив трябва да се пробва и доказва. Искам да се научи да се справя на всякакви сцени. — Едит говореше ли, говореше, за да потисне разочарованието си от липсата на възторг у Луи. Дори не й хрумна, че мелодията й изобщо може да не е толкова добра, за каквато я смяташе. Убедена беше, че песента на Едит и Ив ще бъде нещо специално.

* * *

Откакто Едит, доведена от Раймон Асо, бе стъпила за първи път в жилището на Маргьорит Моно, помещенията на самотно живеещата артистка бяха нещо като рай за нея. Обзавеждането беше удобно и модерно, навсякъде цареше ред, върху шкафовете и етажерките бяха подредени с вкус дребни украшения, картините висяха правилно и на подходящите места по стените, никъде нямаше прах, всичко блестеше от чистота. При Едит винаги беше обратното. Не само защото от малка живееше на улицата, но и защото от младини познаваше само сменящите се хотелски стаи. Едва с Пол се бе нанесла в собствен дом, ала той винаги налагаше мнението си, а персоналът, който наемаше, я плашеше. По-късно, когато със Симон се бяха нанесли над прословутото заведение на изисканата Рю Вилжюст, скоро се бе възцарил такъв хаос, че Анри на моменти отказваше да стъпи в апартамента. По-точно казано, Едит си нямаше понятие как се подрежда жилище и как се поддържа чисто. Затова домът на Гит неизменно я впечатляваше.

— Идваш точно навреме. — Маргьорит целуна Едит по двете бузи. — Току-що завърших един от шансоните за новия ти филм. Анри ми беше изпратил текста и аз веднага се захванах на работа.

— О! — Едит се поколеба. Дали да не помоли Маргьорит най-напред да й изсвири новата си композиция? Не беше учтиво да я пренебрегва, обаче изгаряше от нетърпение да демонстрира новата си идея и в разрез със съвета на вътрешния си глас се втурна с рогата напред: — Слушай, направо не смея да го кажа, обаче искам да те питам по един въпрос, който няма нищо общо със Звезда без блясък.

— Знаеш, че можеш да питаш всичко. Но най-напред влез. — Гит я побутна към музикалната стая, където Едит се спря до пианото, вместо да седне на някой от фотьойлите, групирани до прозореца. — Искаш ли да пийнеш нещо, преди да ми зададеш въпроса си?

— Не. Не сега. — Гостенката съблече палтото си, което домакинята беше забравила да поеме, и го захвърли небрежно на един стол, усмихна се и събра кураж да изплюе камъчето: — От известно време в главата ми се върти натрапчива мелодия. Още няма нито един-единствен ред текст към нея, но и това ще стане. Обикновено чувам музиката успоредно със строфите в момента, в който ми хрумнат. Всичко се формира едновременно в главата ми. — В подкрепа на казаното тя се почука по челото. — Смяташ ли, че бих могла да пробвам да напиша малка песен?

В светлината на стоящата лампа русата коса на Гит изглеждаше като ореол на светец. Ангелското й лице грейна.

— Защо не, хлапачке? Пробвай! Аз ще ти помогна.

Сякаш огромна тежест се смъкна от раменете на Едит.

Не можеше да си обясни плахостта, обзела я преди малко. Колко глупаво от нейна страна — да смята, че точно Гит ще я отпрати с празни ръце.

— Може ли да седна? — попита тя и посочи табуретката пред пианото. — Бих искала да ти изсвиря какво съм измислила.

— Започвай.

Маргьорит се облегна на пианото, докато Едит заемаше нейното място. Очите й пробягаха по поставката за ноти, на която бяха облегнати страници с гъсто изписан текст, а до тях нотни листове. Капакът на пианото не беше затворен — още едно доказателство, че току-що бе прекъснала работата на композиторката.

Едит сложи ръце върху клавишите, както бе правила толкова често след първата им среща. За миг изпита надежда, че Гит ще покрие пръстите й със своите, както бе постъпила тогава, и ще засвири заедно с нея. Но този път ставаше въпрос за собствената й творба. Първата й авторска композиция. Нещо, което беше напът да създаде съвсем сама. Една песен, чиято музика беше от Едит Пиаф, тя щеше да напише и текста и тя, естествено, искаше да я изпълни някой ден. Щеше да се слее с този шансон. Тя беше песента, и песента беше тя. Каква прекрасна представа…

Едит удари смело първите тонове, които се бяха просмукали в главата й. Изсвири малката си мелодия, която още не беше готова и се нуждаеше от шлифовка, ала вече звучеше толкова нежна и мека като ветреца, облъхващ пролетно време ябълковите цветчета в Нормандия. Колкото по-дълго преследваше идеята си, толкова повече варианти й хрумваха. Сякаш мелодията се бе разтворила в нея, стигайки до върховете на пръстите й.

Удивена от себе си, тя вдигна поглед, пое си дълбоко дъх и сключи ръце в скута си, готова да посрещне присъдата на своята приятелка.

— Какво ще кажеш?

Гит поклати глава.

— Нищо не усещам.

— Какво ще рече това? Не ти ли харесва?

— Дори не мога да ти кажа дали е добро, или лошо. Просто тази мелодия не ме кара да усещам нищо. Какъв е текстът?

— Още няма такъв. — Гласът на Едит прозвуча необичайно слаб. Чувстваше се замаяна. Как беше възможно Гит да не усеща нищо, слушайки песента, която идваше право от сърцето й? В нея припламна искрица надежда, когато додаде: — Всички се радваме на новия живот, на свободата, затова си мислех нещо като la vie est belle — животът е хубав, или les choses en rose — нещата в розово…

— Нещата са розови? — навъси се Гит.

— Може би е по-добре да се каже la vie en rose — живот в розово… — разпалено предложи Едит.

— Този текст е… — подзе Гит, ала млъкна и разсеяно поглади полираното дърво, очевидно търсейки подходящата дума.

Едит чакаше, а сърцето й биеше в гърлото.

— Не — с необичайна твърдост отсече композиторката. — Това не е добро. Все едно как ще се казва в крайна сметка, то не е шансон за теб. Бъди честна, никога нямаше да изпееш тази мелодия, ако ти беше предложена от някой друг. Тя е твърде… ами, да, твърде миловидна, а текстчето наистина е мъничко кичозно. Не, хлапачке, повярвай ми: това не е за теб.

Отначало Едит просто се смая. Не си спомняше сдържаната иначе Маргьорит да е изричала толкова категорични слова за каквото и да било. Ала после се обади инатът й. Как беше възможно мелодията, която от седмици не й излизаше от главата, да бъде толкова лоша? Миловидна! Как пък не! Разбира се, че беше по-чаровна и по-жизнена от другите, в крайна сметка това трябваше да бъде песен, в която се говори за изцяло позитивно чувство — а не за загубената любов, за която разказваха повечето шансони. Тя бе мечтала за тази песен в обятията на Ив, свързваше я с дяволитата му усмивка и с искриците в очите му. Това просто не можеше — не биваше! — да бъде лошо.

— Значи не ти харесва — делово констатира Едит и сви рамене, сякаш присъдата на Гит не я вълнуваше, което, естествено, не беше вярно, ала тя не възнамеряваше да спори. — Е, така да бъде.

— Не ми се сърди, малката. Нали искаше да чуеш мнението ми.

— Да. Чух го. — Тя стана от табуретката, протегна странно схванатите си ръце и се усмихна примирено. — Вината е моя. Не бива да задавам толкова въпроси. Но едно бих искала да знам сега: как звучи новият шансон, който си написала за филма?

През прозореца нахлу слънчев лъч и в него затанцуваха прашинки. Очевидно Гит не беше толкова перфектна, както винаги бе смятала Едит. Какво прекрасно, благотворно прозрение!