Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (38)

Епилог
1947 година
„Hymne а lʼamour“
„Химн на любовта“

За нищо не съжалявам.

Едит Пиаф

Ню Йорк

Едит преживя първото си разочарование от пътуването до Америка още на кораба.

Както всички пасажери от първа класа, през този октомврийски ден и тя изтича на палубата при навлизането им в пристанището на Ню Йорк Сити. Бяха й разказвали, че гледката към Статуята на свободата била прекрасна. Това беше една от кулминациите, един от многото моменти през петдневното пътуване, в които тя често съжаляваше, че Симон бе останала в Париж. Либерти беше подарък за Съединените американски щати от френския народ — значи и от Едит и приятелката й, макар и двете, естествено, да не са били родени по време на освещаването на монумента преди шейсет и една години^[1]. Едит не споделяше ликуващите викове на спътниците си. Откакто заранта бе станала с мъка от леглото, тя стоеше до перилата на борда, омотала косите си с кърпа срещу вятъра, и ни най-малко не беше във възторг — според нея гледката бе извънредно незадоволителна. Никакъв колос не се издигаше от морето, статуята й се стори много по-малка от очакваното. Защо тогава се превъзнасяха толкова по нея? Айфеловата кула беше къде-къде по-внушителна. Можеше да си остане в леглото.

Недоволството от Статуята на свободата би трябвало да й даде знак за началото на престоя й. Защото той едва ли можеше да бъде по-лош.

Само след няколко дни тя се изпокара с артистите от подгряващата си програма. От известно време това бяха група млади мъже, които се наричаха Les Compagnons de la Chanson^[2]. А сега тези неблагодарни момчета проявяваха нахалството да се отдадат на пулсиращия живот в „Манхатън“, където по всяко време имаше светлини, неизчерпаеми количества напитки, храна и цигари без купони и където се мотаеха хубави момичета в шикозни рокли, смятащи, че си заслужава да свалят някое гадже от Европа. Ръководителят на бандата Жан-Луи Жобер беше любовник на Едит, но бе изхвърлен безмилостно заедно с останалите младоци.

Едит се ядосваше, задето се бе обвързала с тази група. Вероятно трябваше да вземе със себе си младия арменец, когото бе прибрала под крилото си. Човекът имаше нужда от пари, затова временно бе работил като неин секретар и я бе придружавал по турнета. Трябвало е по-рано да си помисли, че един глава на семейство е по-надежден от шайка незрели младежи. Ала докато Едит кръстосваше като тигрица в клетка стаята си в елегантния хотел „Амбасадор“ на още по-изисканото Парк Авеню, Шарл Азнавур подготвяше първата си вечер в „Алхамбра“ в Париж. Не й оставаше нищо, освен да нареди на телефонистката да изпрати телеграма на амбициозния й приятел:

Сигурна съм в успеха ти + + + СТОП + + + Съжалявам, че не съм там + + + СТОП + + + Сърдечни поздрави и целувки + + + Едит

Тъй като бе изхвърлила „Приятелите на песента“ и не можеше така бързо да им намери заместител от тази страна на Атлантика, Едит бе принудена отново да избута програмата си без никаква подкрепа. Мина й през ума да се обади на Ив и да го уговори да вземе самолета за Ню Йорк. Ала той бе твърде горд, за да се върне при нея; така или иначе, с подобна покана тя вероятно би му разбила сърцето. Сестра му, с която Едит поддържаше контакт, твърдеше, че той все още обичал своята хлапачка. В действителност не бе виждала Ив след раздялата. А той би бил перфектният сценичен партньор за един дует. Тя имаше две песни, които досега не бе включила в репертоара си, но предвидливо бе поръчала да се преведат на английски — едната беше тяхната песен „Живот в розово“.

Едит обърна няколко чаши бърбън, с цел да събере кураж — беше й нужен, за да понесе неговия отказ. Сложи ръка върху телефона. Лидия й беше казала в кой хотел живее Ив. Лесно би било да намери номера и да помоли да я свържат с Франция.

Имаше чувството, че й трябва още уиски, преди да премине към дела. Сърцето й биеше силно, мислите й препускаха, алкохолът се стичаше в гърлото й, а в него капеха сълзи. В крайна сметка се оказа прекалено пияна, за да бъде в състояние да обясни членоразделно какво иска от госпожицата от телефонната централа.

След като си отспа и изтрезня, тя отново се изпълни с оптимизъм. Една Едит Пиаф няма нужда от никого, за да оцелее. Симон ужасно й липсваше, ала тя отпъди болката, още по-твърдо решена да се справи сама с всяко препятствие и да подготви програмата си.

Следващата катастрофа се случи в „Плейхаус Тиътър“ на „Бродуей“. Едит излезе на сцената в семплата си черна рокля — и зрителите тутакси реагираха гневно. Тя пееше — а публиката я освиркваше! Щом подхвана английските текстове, някакъв зрител й подвикна, че италианският й бил много добър. Човекът май дори беше добронамерен.

След представлението тя седна в гримьорната си и заплака от отчаяние.

— Не беше толкова зле, колкото си мислите — утеши я Клифърд Фишър, нейният агент, американската версия на Луи. — Хората бяха изненадани да ви видят толкова скромно облечена. Тук свързват Франция с канкана и пищните сцени, нали се сещате, с щраусови пера и пайети…

— Боже мой! — промълви Едит и вдигна насълзените си очи. — Няма да получат това от мен.

— Една лека кожена наметка би помогнала. И малко грим, а също и посещение при фризьор — любезно предложи Клифърд. — Тук са свикнали с Рита Хейуърт^[3], разбирате ли?

Едит беше наясно, че човекът възнамерява просто да я посъветва, не и да я обиди, ала въпреки това изкрещя:

— Аз не съм момиче от рекламите!

— Но наистина не мина зле — търпеливо повтори агентът, без да обръща внимание на протеста й. — Нюйоркчани работят много упорито, тук ежедневието профучава покрай теб с нечувана скорост. Затова хората копнеят за мъничко блясък, искат да се забавляват вечер, а не да преживяват драми. Тук песните за работническата класа не вървят.

— Това го чух — изсъска през зъби Едит.

— Имате предвид освиркванията ли? — Клифърд се разсмя, при което пурата, която дъвчеше, почти падна от устата му. — При нас е различно от Европа. Затова казвам, че мина добре. В тази страна освиркванията означават одобрение, а не отхвърляне. Не го ли знаехте?

Тя поклати глава.

Никой не я беше подготвил за пътуването до Ню Йорк. Нито за Статуята на свободата, нито за приумиците на чуждата публика. А тя бе смятала, че концертите й ще са както у дома. Как обаче да удовлетвори изискванията, които й поставяха тук? Би трябвало да се пречупи напълно, за да съответства на онзи тип певица, който явно се търсеше в момента. Обзета от носталгия по родината, Едит закри с длани лицето си.

— Ще се справим. Аз играя покер, Едит, и залагам всичко, което имам, че ще приберете джакпота.

Тя го слушаше, ала не вярваше на думите му. В този момент дори не намираше за забавно, че той произнася името й като Идис. Само й се плачеше, отново и отново. Никога не се бе отказвала толкова лесно. Но дори да нарушеше договора — Едит искаше да се прибере у дома!

* * *

След няколко дни Клифърд се появи в хотелската й стая с вестник под мишница. Без да си свали шапката, да извади пурата от устата си и да я сложи в пепелника, той каза:

— Я вижте това! — Говореше неясно, от вълнение гласът му почти премина във фалцет. — Върджил Томпсън е писал за вас в Ню Йорк Хералд Трибюн. Цели две колонки.

Едит седеше на маса до прозореца и умуваше дали сервираната й закуска не е някаква шега. Никой французин не яде яйца на очи върху препечена филийка хляб, плувнали в сос „Холандез“ и гарнирани с парче шунка. Дори снабдяването в Париж отново да беше както преди войната, то пак никой — ама наистина никой — не би малтретирал стомаха си още от сутринта с подобно калорийно ястие. Без да слуша Клифърд, Едит посочи с пръст чинията си и попита:

— Какво е това?

— Яйца по бенедиктински — тутакси отвърна той. — Добре изглеждат!

— Възможно е. Обаче аз поисках закуска, а не обяд — промърмори тя, взе сребърната кана и си наля кафе. Макар и от истински зърна, кафето беше толкова рядко, че през него се виждаше дъното на чашата. Горещата напитка изненада Едит по-малко от храната, тя вече го познаваше. Как бе възможно хора, които не са принудени да се борят с недостига на хранителни продукти, да правят толкова рядко кафе? Тя отпи предпазливо.

Възторгът на Клифърд беше осезаем почти физически, затова тя прояви любезност да попита:

— Та кой е писал нещо за мен? — Всъщност статията не я интересуваше особено, вече не очакваше положителни отзиви, във всеки случай не и от тези невежи нюйоркчани.

— Върджил Томпсън — повтори Клифърд. — Не го ли знаете? Той е композитор и музикален критик, живял е дълго в Париж преди немската окупация.

— Не мога да познавам всеки, който някога е живял в Париж. Знаете ли колко е голям градът?

— Ще се влюбите в него — обеща Клифърд и разгърна вестника. — Тази статия струва хиляди долари. Мистър Томпсън обяснява на читателите какво е френски шансон и коя е кралицата на френския шансон. Той пише за гласа, за външния ви вид, за жестовете ви, Едит. Но най-хубавото е накрая… почакайте… — Той потърси съответния абзац и го преведе: — „Ако я пуснем“ — той вдигна глава — има предвид вас, Едит…

— Да, да — тя направи подканващ жест. — Продължавайте.

— „Ако я пуснем след този незаслужен неуспех да си замине за вкъщи — продължи Клифърд, — значи американската публика е доказала невежеството и глупостта си.“

Тя подсвирна.

— По дяволите! И сега какво?

— В никакъв случай не бива да си заминавате. Ще отида в най-шикозния и най-снобарски нощен клуб на Ню Йорк — „Версай“, и вие ще получите договор. Обещавам ви.

Тя му се усмихна неволно. Харесваше Клифърд Фишър. Той беше тип по неин вкус. Не беше мъж за любов, но и Лулу не беше такъв. Толкова повече тя съжаляваше, че усилията му вероятно ще се окажат напразни.

Поогледа се, както седеше по стария си пеньоар, и поклати глава.

— Не искам щраусови пера и пайети.

— След тази статия — Клифърд потупа с пръст вестника — нюйоркчани ще се влюбят в малката ви черна рокличка.

Тя вдигна вежди, а ръката й посегна към златното кръстче на шията. Ако Клифърд Фишър излезеше прав, Едит най-напред трябваше да намери католическа църква, където да се помоли.

* * *

Лъчът на прожектора заслепяваше Едит и тя не виждаше нито помпозното обзавеждане на нощния клуб, нито публиката. Всичко отвъд ярката светлина тънеше в непрогледен мрак. Въпреки това тя познаваше от репетициите огромните размери на „Версай“, беше видяла разкоша, колоните и позлатените орнаменти по стените, бе впечатлена от висящия от високия таван кристален полилей, наистина достоен за един Луи XIV, и от масите, подредени с ленени покривки и сребърни прибори. За първи път от много време беше прекалено нервна, за да наблюдава иззад кулисите пристигането на гостите. Затова знаеше само каквото бе чула за елегантните вечерни рокли, за фракове и смокинги, и че зрителите или произлизаха от най-добрите кръгове на Източното крайбрежие, или бяха от списъка „Кой кой е“ на Холивуд. Клифърд й бе разказал, че Грета Гарбо е запазила маса, че Джийн Кели^[4], Шарл Боайе^[5] и Лена Хорн^[6] ще седят досами сцената, а самата Марлене Дитрих била помолила да посети Едит в гримьорната й след представлението.

И ето я Едит, застанала на сцената в скромната си черна рокля. Кръстчето й блестеше на светлината, капките пот върху негримираното й лице личаха ясно, очертаната й с алено червило уста се отвори за дълбоко вдишване. Тя си наложи да забрави за обкръжаващата я среда, съсредоточи се върху програмата си и започна с английската версия на „Живот в розово“.

Hold me close and hold me fast

The magic spell you cast…

Сигурна беше, че зрителите вече няма да сметнат думите й за превод на италиански. През двете седмици, които й бяха останали до тази премиера, бе вземала уроци по английски при някоя си мис Дейвидсън. Изучаваше упорито този език, толкова далечен от собствения й; беше мъчително, но сега поне се чувстваше уверена, френският й акцент несъмнено звучеше шармантно, ала произношението й беше ясно.

След първата песен Едит изпя в оригинал популярните си шансони, работническите песни, които не бяха посрещнати добре при първото й излизане на сцена. Тя не мислеше за неуспеха, а гледаше само напред, не възприемаше нищо от заобикалящия я свят и се чувстваше както навремето в „АВС“, когато Раймон Асо (както сега Клифърд Фишър) чакаше зад кулисите, за да види дали рискът си е струвал. Гласът й беше по-укрепнал, по-школуван от едно време, жестовете — по-премислени, макар и едното, и другото да извираха право от сърцето й, също както тогава.

Бурни аплодисменти заляха Едит, до сцената достигнаха викове „Браво!“. Някой извика „Да живее Франция!“ и очите й се изпълниха със сълзи. Тя се поклони, оттегли се, а публиката продължаваше да вилнее.

Когато се върна с бавни стъпки на сцената, хората поискаха бисове. Осветителят понамали силата на прожектора, така че Едит получи възможност да погледне в залата.

Тя се взираше смаяно в гостите. Не можеше да повярва на това, което виждаше и чуваше. Тези завидно елегантни хора се бяха качили на столовете и масите, ръкопляскаха и настояваха да чуят още веднъж един шансон. Нужно й беше време да проумее, че зрителите скандираха в такт едно определено заглавие. Всяка дума докосваше сърцето на Едит. Те искаха песента, която извираше от сърцето й както никоя досега. Това беше песента за любовта й към Ив Монтан: „Живот в розово“.