Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (3)

Втора глава

— Име?

Полицаят полагаше отчаяни усилия да се държи авторитетно, мъчейки се да придаде на гласа си дълбоко звучене. Беше съвсем млад и носеше на ръкава си червената лента на PCF, френската комунистическа партия. След освобождението комунистите — въпреки публично проявеното неодобрение на генерал Дьо Гол — заемаха ключови позиции в управлението на Париж, понеже левите поне не можеха да бъдат обвинени в близост с фашистите от режима на Виши^[1], пък и в момента никой не знаеше с точност кой на кого е сътрудничил. Членовете на политическия клон на Съпротивата, естествено, също не можеха да бъдат упрекнати в нищо, ала въпреки това левите бяха взели надмощие. Тези мъже, в повечето случаи съвсем млади, обикновено не бяха виждали в живота си нищо, освен борбата за свобода, така че бяха слабо подготвени за разпит на сценична звезда, както и за мирното всекидневие.

— Едит Джована Гасион.

Тя наблюдаваше с горчива ирония реакцията на човека насреща. Нервността му направо можеше да се пипне с ръце. Рожденото й име така явно засили неувереността му, че тя прехапа език, за да не се изсмее.

Типовете като този следовател бяха обсебени от мисълта да не изглеждат като слабаци, не дай боже — като глупаци. Дали е участвал в чистките на жени, обвинявани, че са упражнявали la collaboration horizontale^[2]. „Понякога мъжете вършат ужасни неща, само и само за да поддържат облика си на корави типове“, размишляваше Едит. В младостта си на Плас Пигал беше виждала предостатъчно такива боеве между петли. Да унижаваш жените, да им обръснеш главите, да им смъкнеш дрехите, да ги плюеш, биеш и изнасилваш — това упражнение явно минаваше за безнаказано. През първите два дни след освобождението на Париж тълпата беше вилняла на воля и си бе отмъщавала най-вече на жените по-зле и от якобинците след Революцията. Такива са мъжете, кръвта ги опиянява. Едит беше благодарна, задето бе успяла да се предпази от всичко това. Досега.

Тя потърси погледа на събеседника си и повтори:

— Казвам се Едит Джована Гасион.

Младият мъж почука с пожълтелия си от никотина пръст по призовката, която тя му бе подала с влизането си и която й бе връчена в хотел „Алсина“, а сега лежеше върху масата между тях.

— Защо тук пише мадам Едит Пиаф?

Намираха се в малко, почти лишено от мебели и оскъдно осветено помещение. Миниатюрното прозорче сигурно не беше мито от години, а вероятно не бе и отваряно, толкова спарен беше въздухът. Едит се зачуди защо е толкова мръсно, та нали немците се смятаха за прекалено подредени и чистници. Но може би фрицовете бяха използвали атмосферата в тази стая за разпит, за да притискат обвиняемите или поне да ги сплашват, а може би даже да ги задушават. Явно сега пробваха това и върху нея.

— Едит Пиаф е артистичният ми псевдоним — поясни тя, мъчейки се да си поеме дъх. — Текстописецът Раймон Асо ми го измисли преди седем години. Рожденото ми име е Едит Джована Гасион.

— Дата и място на раждане?

— Родена съм на деветнайсети декември петнайсета година в Париж.

Полицейският служител си водеше бележки под светлината на настолната лампа, падаща върху досието.

— Родители?

— Моля?

Той вдигна за миг глава.

— Как се казват родителите ви? Кои са? С какво се занимават? Къде живеят?

„Що за глупости? — помисли си тя. — Твърде стара съм, за да ме разпитват за родителите ми, пък и ми е писнало да се грижа за тях, и то по-добре, отколкото те някога са се грижили за мен.“

Въпреки неохотата си тя реши да отговори на въпросите:

— Баща ми се казва Луи-Алфонс Гасион, беше цирков артист и освен това е служил в Осемдесет и девети пехотен полк в Санс. — Нямаше значение дали се е отличил с нещо в армията, или не, а той не беше, но Едит сметна военното му минало за полезно в сегашната си ситуация. — Почина през март тази година от рак на белите дробове. — Тя преглътна, защото смъртта на баща й внезапно я развълнува. Въпреки всичко. Така или иначе, той й беше баща, пък и се грижеше за нея по-добре, отколкото майка й. Всъщност той беше забавен тип и голям чешит — поне докато изпълненията й му носеха достатъчно пари. До края. Анри Конте беше уредил погребението му, ала сметките бе платила тя.

Мъжът отсреща кимна и си записа нещо. После вдигна глава и я погледна с очакване.

— Майка ми се казва Анета Джована Мейар и е родена преди четирийсет и девет години в италианския пристанищен град Ливорно. Когато пее, се нарича Лине Марса. Доколкото знам, вече не се изявява често като певица. — Някои твърдяха, че гласът й бил по-хубав от този на дъщеря й, но Едит не го спомена.

— Заедно ли живеете?

Този път тя не се сдържа и се изсмя безрадостно, ала смехът й не беше предназначен за младежа.

— Понятие си нямам къде живее майка ми. Пробвайте в приютите за бездомни или в поправителните домове. Все някъде ще я откриете. Обикновено научавам от полицията къде се намира. В такива случаи или е причинила някакви неприятности, или е препила, или е прекалила с наркотиците. Понякога ми цъфва на вратата, когато има нужда от пари. Но отдавна не се е случвало.

Той пишеше ли, пишеше и протакаше.

Идваше й да го прекъсне, задавайки належащия въпрос за причината на идването й тук. Ала някакъв вътрешен глас я предупреди да бъде предпазлива. Веднъж вече бе преживяла подобна ситуация, когато полицията я беше разпитвала за убийството на Луи Льопле и я бе задържала за цели два дни. Тогава тя прояви наивност, плака и буйства, но, естествено, не успя да докаже невинността си, не и по този начин. Поради липса на доказателства я пуснаха да си върви, ала петното й остана — като листо, залепнало на кална подметка. Днес искаше да е по-разумна, да действа спокойно и разсъдливо. Това означаваше да прояви търпение към събеседника си, макар да й беше адски трудно.

— Съпруг?

Отговорът беше лесен.

— Не съм омъжена.

Сякаш не я бе чул, той продължи:

— Деца?

Едит не беше очаквала този въпрос — а той й причини много по-голяма болка, отколкото напомнянето за смъртта на баща й и за нехайното отношение на майка й. От дванайсетина години в живота й имаше човек, за когото тя никога не говореше, ала който завинаги щеше да остане издълбан в сърцето й.

 

 

Тя пееше на Плас Пигал. Разбира се, „Монмартър“ беше по-добро обкръжение в сравнение с населения с работници и имигранти квартал „Белвил“, от който произхождаше. Съответно и разносвачът Луи Дюпон беше по-порядъчен от повече или по-малко криминалните младежи, с които иначе се заобикаляше Едит. Младеж, строен и красив като картинка. И толкова верен…

Те се влюбиха, заживяха заедно, макар че майка му, собственичка на магазин, още от първия миг беше против уличната хлапачка. Когато Едит забременя, майката осуети сватбата на младата двойка. Натискът беше толкова силен, че Едит избяга — на първо място от своята свекърва, но и от любимия си и от неговото скучно, твърде предсказуемо ежедневие.

Решението й обаче означаваше също, че се налага да остави дъщеричката си Марсел при нейните баща и баба. В крайна сметка, нали и тя беше отраснала точно така. Едит се зарече, че по някое време, когато й потръгне, ще вземе малката при себе си. Ала детето почина от възпаление на мозъка едва двегодишно, а Едит отчаяно се молеше да умре и тя, за да бъде завинаги с малката си дъщеричка. Молитвите й не бяха чути.

 

 

— Не. — Гласът й прозвуча твърдо. — Не, нямам деца. — В нея се засили желанието за чаша вино. Вероятно обаче за успокоение на нервите по-скоро щеше да й трябва цяла бутилка коняк.

Пожълтелият от никотин пръст почука по досието.

— Споменахте някой си Раймон Асо. Кой е той?

— Добър приятел, автор на текстове. Не съм го виждала от началото на войната. По-точно казано, пътищата ни се разделиха, когато го мобилизираха във френската армия. — Тя се замисли дали да спомене, че Раймон е от еврейски произход. Но може би събеседникът й не харесваше евреите, както явно не харесваше и певиците на шансони. Нищо, че беше французин.

Едит си пое дълбоко дъх.

— Бих искала да знам в какво ме обвинявате. В призовката не се казва нищо по въпроса. — Нетърпението й се оказа грешка. Тя го осъзна още преди да е изрекла последните думи. „По дяволите“, помисли си, ядосана на собствената си импулсивност.

Следователят реагира, както се очакваше — с преднамерена мудност. Побутна насам-натам призовката, отвори тънката картонена папка, намираща се под листовете с ръкописни бележки, и замислено се вгледа в съдържанието й.

От мястото си Едит не можеше да види какво е приковало интереса на младия мъж. Но тъй като не искаше да му достави удоволствие, като покаже любопитството си, тя се свлече на стола, вместо да протегне врат и да надзърне. Стисна зъби и си наложи мислено да преценява предимствата на бургундското вино пред другите сортове. Може би самата мисъл за алкохол щеше да я успокои.

След известно време мъжът затвори папката, вдигна очи, после отново се вгледа в призовката, сетне пак хвърли поглед към Едит. Този път я изгледа настоятелно от горе до долу.

— Смятам да се ограничим с мадам Пиаф.

Тя с мъка си наложи да запази спокойствие, само кимна едва забележимо.

Сякаш доловил бушуващото в нея безпокойство, той отново разгърна преспокойно папката и я запрелиства. Очевидно разполагаше с много време и имаше твърдото намерение да й докаже, че неговите нерви са по-здрави от нейните.

Накрая, уж между другото, промърмори:

— Вие сте певица и имате участия в Германския райх… — и млъкна многозначително.

„В нищо не съм прегрешила“, мина й през главата.

А на глас каза:

— Обичам да пътувам.

— При фрицовете? Мадам, вие сте пели в Германския райх.

— Не отричам това. Пяла съм пред френски военнопленници.

— В Германия?

— Слушателите ми бяха френски военнопленници — повтори тя.

Мъжът, чието име не знаеше, измъкна нещо от бумагите. Беше снимка. Побутна я през масата към нея и безмълвно зачака реакцията й. Но какво можеше да каже тя? Нали не оспорваше нито едно от участията си в съседната вражеска страна.

На снимката тя беше сред голяма група млади мъже, които поради топлото време и усиления труд в един военнопленнически лагер в югоизточната част на Бранденбург не носеха ризи, всичките — добре сложени французи, ала видимо изтощени и измършавели. Мнозина работеха в оръжейния завод или в химическата фабрика в малко градче на име Фюрстенберг, но повечето се блъскаха на канала „Одер-Шпрее“, за да построят резервно пристанище за нацистите. Едит беше събирала средства за тези и за други френски войници, държани в немските лагери, собственоръчно бе подготвяла колети с храна и хигиенни средства. Когато излизаше да пее пред военнопленниците, тя се надяваше с шансоните си да им облекчи копнежа по дома и най-вече да ги дари с мъничко надежда. Не можеха да я упрекват за това. Или пък можеха?

Обзета от съмнения и несигурност, а също и от лека паника, Едит посрещна мрачния поглед на своя събеседник.

В светлия кръг на настолната лампа се появи втора фотография. Снимката бе запечатала няколко весели, охранени, елегантно облечени люде, всички до един — французи, хора на изкуството, позиращи пред Бранденбургската врата в Берлин; Едит беше в центъра, а на заден план се виждаше знамето с пречупения кръст. Спомен от едно пътуване, подходящ за фотоалбум, не и за полицейския архив.

— Мадам Пиаф, вие сте поели ангажимент за швабите и по този начин сте извършили прегрешение, наречено колаборационизъм! — Гласът на младия мъж внезапно стана писклив, сякаш още мутираше. Явно обвинението го беше разтърсило. — Според параграф седемдесет и пет от Наказателния кодекс предаването на съобщения на врага подлежи на наказание.

Тя бе чувала, че въпросният закон се прилага за наказване на „хоризонталната колаборация“. През тези дни из Париж витаеха какви ли не слухове, ала Едит не се чувстваше засегната от тях. По време на окупацията бе поддържала няколко любовни връзки, но дори и най-лекият флирт имаше същото гражданство като нейното. Немските фрицове не бяха неин тип. Как, за бога, можеше да обясни на човека отсреща, че предпочита тъмнокоси мъже, какъвто беше нейният баща? Изключение тук правеше само русият Анри Конте, ала връзката им бе приела приятелски характер по-скоро от обичайното. Но на тези неща не им беше мястото тук. Сега бе моментът да изтъкне, че на представените й снимки има само французи.

— О, боже мой! — избухна тя. — Не съм се докосвала до нито един немец!

— Така казват всички — сухо отвърна полицаят. Той взе снимките, явно смятайки ги за обвинителни, и ги пъхна обратно в папката. — Не е моя работа да решавам как да се постъпи с вас, мадам Пиаф. Аз отговарям само за първия разпит. Документите за вас ще бъдат предадени на Комитета за лустрация на артистичните професии. Той ще се занимае с вашия случай.

— Аз съм случай? — Тя започна да губи самообладание, не можеше да се сдържа повече и в тона й се прокраднаха възмущение и подигравка.

Отговорът беше отегчено свиване на рамене.

Поведението му я вбеси.

— Аз не съм участвала в Съпротивата, мосю — избухна тя, — но помагах на нашите войници. С благотворителните концерти, които давах в Париж, успях да даря милиони за нашите военнопленници. Поех шефство над един лагер в Берлин-Лихтерфелде. И моментално предавах нататък парите, които получавах за участията си в Германия. Това…

— Това не ме интересува — прекъсна я той. — Както казах, аз само водя предварителното следствие. Ще изложите пред Комитета доводите в своя защита. Съветвам ви обаче да си признаете всичко, това ще улесни нещата. В крайна сметка фактите са повече от ясни.

Тя си пое дъх.

— Факти? Какви факти?

— Ще препоръчам на Комитета да ви наложи дългосрочна забрана за излизане на сцена, мадам Пиаф, така че да имате много време да осъзнаете предателството си спрямо френския народ.