Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (21)

Двайсета глава

Пътят към квартала, в който живееше семейство Ливи, минаваше покрай старото пристанище. При вида на опушените в черно руини, стърчащи като паметници към удивително синьото ноемврийско небе Едит все повече се потискаше; мистралът^[1] полюшваше скъсаните жици. Малки деца в дрипави дрехи весело си играеха върху купчини отпадъци, сякаш не бяха чували, че преди година и половина немските окупатори нарочно бяха взривили жилищните квартали зад кейовете. Младата жена сбърчи неволно нос, обаче не надуши нито огън, нито пепел, а възприе обичайните за едно пристанище миризми: сол, катран и водорасли.

„Ла Кабюсел“ беше от кварталите в северозападната част на Марсилия, останали незасегнати от разрушенията — и въпреки това неособено красив, макар да се намираше недалеч от морето. Едноетажните къщи от времената на Ансиен режим^[2] с ронеща се мазилка се редуваха със складове, зад чиито счупени прозорци зееше тъмнина и празнота. Близката кланица изпълваше въздуха с вонята на кръв с вкус на желязо. При други обстоятелства Едит вероятно щеше да вдигне прозореца на колата, но сега се опитваше да възприема всеки детайл. Домът на Ив се намираше на малката пресечка „Де Мюрие“. Тук той е играл като дете, по тази уличка е минавал на път за работа във фабриката или за първите си изяви като певец. На това място се намираше неговото минало, което щеше да й помогне да формира бъдещето му. Най-добрите времена на квартала, доколкото изобщо ги е имало, бяха зад гърба му, а сега зимното слънце го потапяше в златиста светлина.

Група деца стояха пред високите стени, обрамчващи кланицата, явно чакаха гостите. Едно малко момче, едва на три години, водено за ръка от по-голямо дете, се завтече с препъване към лимузината им. Луи натисна спирачката, за да не сгази децата, които шумно следваха колата и се мъчеха да скочат на стъпалото.

— Зио Иво! — въпреки крехката си възраст гласът на момченцето беше силен и пронизителен като звуците на тромпет, така че то без усилие надвика другарчетата си.

— Това е моят племенник Жан Луи — радостно възкликна Ив. — Синът на брат ми Джулиано. Божичко, колко е пораснал!

Децата бяха в износени дрешки, но това не беше необичайно в тези времена. Все пак имаха топли палта, чорапи и обувки — а това беше повече, отколкото Едит бе притежавала през някои зими на своето детство. И най-вече — тези деца изглеждаха доволни. Нещо повече, може би не бяха охранени — кой ли във Франция беше, но бяха щастливи. Цяла орда момчета и няколко момичета, приятелчета с дом и семейство — нещо, което Едит никога не бе познавала.

Удивените й очи забелязаха съседите, дошли да приветстват завръщащия се, скупчени около колата заедно с потомството си. Това беше по-различно от почитателите, които се блъскаха пред сценичния вход след концерт и молеха за автограф. Тълпата имаше малко плашещо въздействие върху нея.

— Събрали са се да те поздравят с добре дошла. — Ив се извърна от мястото си на предната седалка и се усмихна гордо на Едит. — Искат да видят кралицата на шансона. Досега тук не е идвала прочута личност като мадам Пиаф.

— По-скоро ми се струва, сякаш очакват цирков кон, който ей сега ще покаже най-дръзките си фокуси — обади се Симон, седяща на задната седалка с Едит.

Докато крачеше редом с Ив през шпалира от съседи към входа на къщата, в която живееше семейство Ливи, Едит се почувства като годеницата на принца на „Ла Кабюсел“. Оставаше само хората да викат „Да живее!“, та картината да бъде перфектна.

Сградата, в която влязоха, не беше замък, ала бе поне толкова свръхнаселена като „Версай“ от времето на Луи XIV. Измежду всичките хора, които завариха в малката, ухаеща на доматен сос и подправки кухня на семейство Ливи, тя не можа от пръв поглед да различи кой е от семейството и кой — от широкия кръг приятели и познати. Едва когато Ив прегърна един набит възрастен мъж, а след него и милата жена с престилка, Едит разбра, че това са неговите родители.

Италианските поздрави звучаха приятно в ушите й, макар да бяха твърде гръмки. Ив не я представи като своя годеница, което напълно отговаряше на желанието й. Във всеки случай тя се ослушваше да чуе италианската дума fidanzata, сиреч годеница, която бе научила от Момон. Още не бе казала да — нито пък не. По-скоро не бе отговорила на предложенията му. Въпреки това не можеше да се отърси от чувството, че многото хора, с които се ръкуваше, я оглеждаха най-вече като мадам Ливи, а не се възхищаваха само на сценичната звезда.

След посрещането повечето съседи си отидоха, а Джузепина Ливи се зае да приготвя тържествената вечеря. Едит помоли да я упътят към тоалетната и беше приятно изненадана, когато се озова не в някой клозет с клекало на двора, а в миниатюрна баня, която преди вероятно е била килер, а сега блестеше от чистота и имаше всичко необходимо. Тя погледна в късчето огледало бледото си, както почти винаги негримирано лице, и си каза, че би могла да си сложи поне малко руж. Но после остави всичко, както си беше.

Тъкмо сложи ръка на дръжката на бравата, когато чу гласове, единият от които беше на Ив. Открехна внимателно вратата и се вслуша.

— Тя наистина е много хубава — каза тихо някаква жена, застанала извън зрителното поле на Едит. — Макар да е тъмнокоса, има тен на блондинка. Прилича на ангел.

Погледът на Едит неволно се стрелна към късчето огледало.

Ив се засмя.

— Тя е моят ангел. Знаеш ли, Лидия, по-рано никак не си подбирах момичетата. В един миг обичах някоя, в следващия — не. И все се чудех какви ги върши любовта, та отминава толкова бързо. Едва с Едит познах истинската любов.

Сърцето й литна към него. Едит се усмихна зад вратата на банята. Той я обичаше. Тя попиваше новите потвърждения за любовта му, както сухата гъба попива водата.

Лидия понижи гласа си до шепот:

— Това е прекрасно, скъпи братко, обаче във вестника прочетох, че била интимна с автора на текстовете си Анри Конте…

— Теб какво те засяга? — прекъсна я грубо той.

— Исках само да кажа, че трябва да я пазиш.

Сестрата на Ив звучеше толкова искрено загрижена, че Едит не й се разсърди за предупреждението. Запита се какво ли е някой кръвен роднина да те обгражда с внимание и грижи. Тя имаше нещо като сестра в лицето на Симон, но отношенията им не бяха построени върху темелите на едно сплотено семейство. Какъв късметлия беше Ив! И колко малобройни бяха общите неща, за които тя отначало си мислеше, че ги свързват.

Едит постоя още малко до вратата и после излезе от банята. В коридора цареше тишина, но от кухнята долитаха гласове, които разговаряха шумно, смееха се, съдовете тракаха, чашите звънтяха. Макар помещенията да не бяха отоплени, по тялото на гостенката плъзна благотворна топлина. Тя се върна бавно при останалите. Лидия и Ив стояха мирно и сговорчиво един до друг, сякаш не бяха спорили току-що за порядъчността на Едит. Лидия държеше купчина чинии, а Ив отваряше бутилка вино.

— По случай празника днес ще ядем в трапезарията — заяви майката. — Не можем да седим в кухнята, когато имаме такава видна гостенка.

— Обикновено мама отваря трапезарията само за Коледа, за сватби или почерпка след погребение — добави Лидия. — И вероятно ще го направи, когато си дойде Джулиано.

Едит й се усмихна.

— Ами тогава да си представим, че е Коледа.

Отговори й дружен смях.

— Заповядайте, мадам — подкани я Джовани Ливи. — Да вървим в трапезарията, ще седнете до мен.

Луи и Симон, които стояха тихо в дъното, последваха домакина и прочутата му гостенка в съседното помещение, където се долавяше лек мирис на нафталин, лавандула и паркетин. Едит беше сигурна, че старомодните мебели са били покрити с чаршафи в очакване да бъдат използвани, а прозорците са се отваряли веднъж на няколко месеца. През окупацията чаршафите сигурно са били преработени в блузи и ризи, а прозорците са оставали все така затворени. Въпреки това тя се чувстваше тук толкова добре, както рядко се бе чувствала на други места.

По време на вечерята усещането за близост, което подслушаният разговор между Ив и Лидия бе вдъхнал на Едит, се засили. Атмосферата беше оживена, весела и дружелюбна. Гостенката почти не участваше в общия разговор, защото беше като замаяна от бурната жизнерадост на старите Ливи, на техните деца и на внука им. Понякога говореха един през друг, после бащата извисяваше глас и всички изслушваха коментара му; той пускаше по някоя шега и всички се смееха гръмко. Всичко ставаше толкова бързо, че Едит едва следеше случващото се — звуковият фон наподобяваше радостно, безкрайно биене на барабани. Тя усещаше сърдечността, излъчваща се от всяка дума и от всеки жест, така интензивно, сякаш бе нежно докосване. Макар да разбираше едва половината, Едит се чувстваше приета като част от компанията около трапезата. Концентрира се върху менюто, похвали възторжено — и съвсем искрено — готварското изкуство на майката и често посягаше към виното, което беше пивко, макар да бе леко селско вино от Прованс. Всичко беше перфектно.

Обещаха да се върнат за закуска.

На сбогуване Лидия каза плахо:

— С удоволствие бих ви направила косата, ако позволите.

Едит погледна изненадано младата жена, която, както знаеше от Ив, бе нейна връстница. За щастие в същия момент се сети, че Лидия е фризьорка.

— С удоволствие — отвърна тя. — И бих се радвала, ако станем приятелки. Моля те, наричай ме Едит.

Лидия разпери ръце и се наведе да я целуне по двете бузи. Едит си помисли, че сега вече окончателно е приета в семейство Ливи.

На тръгване тя промуши глава през спуснатия страничен прозорец на лимузината и се усмихна на домакините. Членовете на семейството на Ив се бяха скупчили пред къщата, изпровождаха ги с викове „Лека нощ!“ и „До утре!“ и оживено ръкомахаха. За Едит мисълта за предстоящата закуска беше като завръщане у дома, а нощта в хотела — една почти незабележима междинна спирка.

— Това е мечта, да имаш такива родители и роднини — промърмори тя.

Леденият мистрал и попътният вятър брулеха лицето й. Тя затвори прозореца и се облегна на седалката.

— Ама ти плачеш — тихо отбеляза Симон.

Едит избърса влажните си клепачи.

— От вятъра е. И защото съм толкова щастлива.