Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (22)

Двайсет и първа глава

Щастието й продължи точно двайсет и четири часа.

Поредицата от концерти в Марсилия започна многообещаващо. Луи беше уредил ангажимент на Едит — с Ив в предварителната програма — във „Вариете Казино“, един открай време популярен оперетен театър в странична пресечка на луксозната улица „Канабиер“, в който се организираха представления и по време на окупацията, така че не беше нужно да се чака повторното му отваряне както на прочутия „Алказар“. Преди войната Едит бе давала там феноменални концерти, а сега искаше да повтори успеха си в някогашния любим театър на Жак Офенбах. Тя държеше да вдъхне на Ив чувството за равнопоставеност в родния му град, затова настоя имената на двамата да бъдат отбелязани с еднакъв по големина шрифт на рекламното пано над входа: отгоре Едит Пиаф с черни букви, отляво — портретът й, а отдолу Ив Монтан с бели букви и вдясно — неговият портрет. Тя искаше с любимия й да бъдат възприемани като дует, целият свят да види, че са влюбена двойка, както публиката, така и неговото семейство и съседите му. И успя. Приповдигнатото й настроение обаче приключи в момента, когато Ив подхвана шансона „Мадмоазел Софи“.

Беше излязъл на сцената бавно, с елегантна небрежност — и завърналият се у дома син на града бе посрещнат възторжено. Ив очевидно се радваше на това посрещане, а седналата в дъното на залата Едит стискаше палци всичко да продължи така. След аплодисментите се възцари напрегната тишина. Ив стоеше пред публиката и изчакваше, както го бе учила Едит. Кръгът на прожектора открояваше високата му, тъмна фигура. После от оркестрината прокънтяха затапените тромпети и вместо хилбили-мелодиите, които хората очакваха, прозвуча една сдържана, типично джазова песен и Ив заразказва историята на мадмоазел Софи, която Едит бе написала за него.

В първия момент й се стори, че зрителите замръзват по местата си. После някъде нещо изпука. Още веднъж. В мелодията се намеси странен звън. Мина известно време, докато Едит проумее какво се случва. Всъщност тя го разбра едва когато видя силуетите на хората, наставали от седалките и вдигнали ръце, за да хвърлят нещо. Със закъснение видя, че хвърляха монети по сцената. Символ на провала!

 

 

Когато отиват на театър, хората в Марсилия носят със себе си автомобилни клаксони, домати и развалени яйца. Клаксонът вдига доста шум, а другите неща хвърляш по сцената, когато не ти хареса някое изпълнение. Много ме беше страх от това. Но, знаеш ли, на мен ми потръгна, зрителите ме харесаха.

 

 

Описанието на Ив за публиката пасваше по-точно, отколкото си бе помислила Едит, докато той й разказваше как се държат южняците, когато нещо не им се нрави. Колко глупаво — те бяха харесали стария Монтан, докато новият очевидно не им допадаше.

Тя запуши с ръце устата си, за да не изкрещи. Наблюдаваше ужасено случващото се и от все сърце се възхищаваше на храбростта на Ив. Той се правеше, че не забелязва оскърбленията и продължи програмата си, сякаш имаше основания да очаква бурни аплодисменти на финала. Едит беше толкова възмутена от държането на марсилци, че за миг си помисли да отмени участието си. Но това, разбира се, беше невъзможно. Би било непрофесионално и нямаше да помогне на Ив.

„За щастие никой от семейството му не е в залата“ — с растящо отчаяние констатира тя. Предвидени бяха още концерти във „Вариете Казино“, щяха да останат в града общо две седмици, все някога Луи щеше да занесе гратисни билети в къщата на онази малка уличка, а дотогава трябваше да им хрумне нещо, за да представят на фамилията Ливи една истинска звезда.

* * *

Стиснал под мишница купчина вестници, Луи се появи в кафенето, където Едит, Ив и Симон седяха на късна закуска, която всъщност беше обяд. Едит познаваше заведението от предишните си концертни турнета, когато Марсилия се числеше към Свободната зона — тогава то беше междинна спирка за емигранти, тук се търгуваха визи, тук се срещаха блестящи музиканти от Германския райх и от окупираните страни, всякакви бегълци, повечето — евреи. Тук бе видяла за първи път Норберт Гланцберг.

Ала тя не сподели тези си спомени в присъствието на Ив. Позволи си само констатацията, че днес около хубавите малки масички на бистрото седят далеч по-малко посетители, отколкото навремето. Освен няколкото възрастни дами присъстваха само група американски войници, които вече можеха да се видят почти навсякъде във Франция, очевидно разочаровани, защото сред клиентелата липсваха млади французойки. Затова те изпращаха изпълнени с желание погледи към Едит и Симон. Ала нито едната, нито другата беше склонна на безобиден флирт. Седяха на маса до високите от пода до тавана прозорци и се интересуваха повече от движението по улицата, като наблюдаваха преминаващия трамвай.

Щом се появи Луи, Едит извика с трептящ от вълнение глас:

— Какво казва пресата?

— Смятам, че можеше да е и по-зле — отвърна Луи и раздаде вестниците, след което се настани на свободния стол между Едит и Симон и направи уговорка: — Обаче на павилиона успях да прочета само заглавията.

Вестниците шумоляха, всички около масата затърсиха страниците с отзиви за концерта. Докато Луи махаше на келнера и със знак му поръчваше питие, Ив пръв откри желаното.

— Миди-соар пише: „Ив Монтан, който започва да забравя каубоите и пампасите, е намерил новия си облик.“ — Той огледа компанията. — Това звучи добре, не смятате ли?

— В Льо Провансал се казва нещо от сорта, че бил фантазьор. — Едит захвърли вестника на земята. — Що за глупости!

Ив се наведе, вдигна вестника и потърси отзива.

— Все пак твърдят, че съм бил възнаграден с аплодисменти. Това отговаря на истината толкова, колкото фантазьорът.

— Льо Меридионал е във възторг от изпълнението на Едит — вметна Симон.

— Естествено, че е така — изръмжа Ив.

— Давай го малко по-полека, шери — каза Едит и взе ръката на Ив в крехките си пръсти. — Ти объркваш своята публика, следователно е редно да я успокоиш. Не съвсем, но поне мъничко. А в края на турнето, когато дадем концерт за американските войници, би трябвало евентуално да се върнеш към предишния си репертоар. Те ще те обикнат заради него. — Тя дръзна да погледне към младите войничета, усмихна им се и бързо отмести поглед.

Ив притисна устни към ръката й.

— Правя всичко, което поискаш, малката, но не и този път. Може би си права за американците, но с моите съграждани ще процедирам, както пожелая. Моля те, разбери ме!

Това беше проява на чист инат, ала тя го разбираше отлично. Макар да не даваше вид, Едит съжаляваше за неуспеха му тук, в Марсилия, много повече, отколкото в Орлеан или Лион. И то не само защото тук беше неговата родина, а защото той ставаше все по-добър след всяко излизане на сцената. И щеше да продължи така, ако работеха упорито, Едит не се съмняваше в това. Ив се превръщаше в перфекционист, каквато бе и тя. Добър ученик беше…

„А какво става с любовта?“ — обади се вътрешният й глас.

Помисли си, че би могла да утеши Ив за лошото настроение във „Вариете Казино“ точно както постъпват богатите мъже, чиито приятелки изпадат в мрачни настроения. Защо да не направи подарък на любимия си? В известен смисъл тя поемаше ролята на закрилник и по опитност далеч превъзхождаше Ив. Освен това получаваше значително по-високи хонорари и можеше да си позволява повече. Или пък не? Представа си нямаше, знаеше само, че й се иска да пазарува като мъж, който избира драгоценности за своята малка приятелка. Само дето времената не бяха подходящи да отскочиш просто така до „Картие“, за да купиш на любимия копчета за маншети. Ив дори не притежаваше риза, подходяща за целта. Тя се подпря умислено на масата. Приятелите й обсъждаха критиките, но тя вече не участваше в разговора. Той и бездруго беше нелицеприятен, сега бе по-важно да помисли какво би могло да разведри любимия мъж.

Компанията се разтури, защото Луи отиде да проведе още няколко телефонни разговора с Париж от хотела, а Ив напираше за нова репетиция. Симон стоеше нерешително до тях, очевидно задавайки си въпроса с кого да тръгне.

Ив вече бе напуснал кафенето с типичната си импулсивност; през витрината Едит го видя да снове напред-назад пред вратата като тигър в клетка. Той я чакаше и нервно пушеше цигара. Ала Едит изостана с приятелката си.

Тя се озърна, преди да дръпне Симон настрана.

— Моля те, разбери къде се намира най-добрият черен пазар в Марсилия — прошепна, ровейки в чантата си, за да отдели банкнотите от разните листчета. — После отиди и купи хубав златен мъжки часовник…

Симон я зяпна с почуда:

— Това пък защо?

— Искам да направя подарък на Ив.

— Не разбирам — заяви Симон. — Съвсем наскоро той имаше рожден ден, а Коледа е чак след шест седмици. Дотогава ще установя контакт с моите източници в Париж…

— Не мога да чакам толкова дълго. Искам да му доставя радост днес, разбираш ли? Това е денят, в който трябва да му дойдат други мисли. — Едит едва сдържаше нетърпението си. — Бъди мила и прави каквото ти казвам, Момон. Не си блъскай главата по въпроса, това си е изцяло моя работа.

— Напротив — възрази Симон, — аз си блъскам главата заради парите.

— Какви пари? Аз печеля достатъчно.

— Да, разбира се. Обаче имаме и разходи.

Подобно предупреждение не би могло да откаже Едит от намеренията й. Тя направи пренебрежителен жест.

— Е, и? На кой му пука? — Най-после бе намерила в дъното на чантата си пачката банкноти, която търсеше. — Купи му най-красивия, най-скъпия часовник, който успееш да намериш, Момон. Бих отишла лично, но искам да изненадам Ив, затова сега трябва да вървя на репетиция с него.

Симон вдигна рамене и ги отпусна — знак, че се предава.

— И без това си нямам друга работа.

— Благодаря, ти си цяло съкровище! — Едит прегърна приятелката си.

— Да. Така е. Обаче го харесвам. Този мъж е достоен за любовта ти, хлапачке.

— И аз така смятам. — Едит напусна с лека стъпка заведението. На улицата дръпна Ив за палтото, та да се наведе към нея, изправи се на пръсти и целуна устните му с вкус на никотин.

* * *

Сърцето й биеше лудо, докато украсяваше възглавницата на Ив със скъпия подарък. Симон беше купила на черния пазар един много елегантен златен ръчен часовник с леко износена, ала все още прилична черна кожена каишка.

— Това е „Картие“ — с мрачно изражение поясни приятелката й. — Струваше цяло състояние. Бях на косъм да не се върна от черния пазар с това нещо в чантата. Един мошеник видя, като го купувах, и тутакси се опита да ме нападне. Добре, че не съм забравила как се бранехме с теб навремето из улиците.

Едит я разцелува по бузите и я увери, че е извършила добро дело, сигурно Света Тереза я е закриляла. Когато Симон отвори уста за отговор, който вероятно щеше да бъде за прекалено високата цена, тя бързо смени темата. За щастие приятелката й повече не се върна на въпроса. Какво значат парите, когато искаш да зарадваш друг човек? Особено когато този човек е мъжът, когото обичаш.

Тази вечер приповдигнатото й настроение се предаде по чудесен начин на публиката, която аплодира появата на Ив по-благосклонно отпреди. Самата тя имаше огромен успех, дължащ се вероятно на лекотата, с която бе излязла на сцената. Въпреки постоянно връщащата се сценична треска тя се бе почувствала прекрасно в ролята на даряваща. Обратната страна на медала беше обхваналото я по-късно в хотелската стая напрежение. Сърцето й нито веднъж не бе туптяло така развълнувано по време на изпълнението, дланите й не се бяха изпотявали както в момента, в който чакаше реакцията на Ив на подаръка.

Преметнал кърпа на врата си, гол до кръста, само по долнище на пижама, свлякло се на хълбоците му, той излезе от банята. Тананикаше си една мелодия, в която тя разпозна испанския шлагер „Амор“. Беше го чула по радиото в изпълнение на Бинг Кросби и знаеше, че песента е хит сред американските войски. Може би Ив вече репетираше за появата им пред войниците след три седмици? Тя го наблюдаваше как крачи към леглото, вглъбен в себе си. От тъмната му коса се отцедиха капчици вода и се стекоха по гърба му. Желанието й да има този красив млад мъж нарастваше.

— Какво е това?

Тя се усмихна.

— Твоят нов часовник, шери!

Той зяпаше „Картието“ с отворена уста. После го взе предпазливо в ръка и го обърна.

— Какво да правя с него?

Гласът му беше само шепот, погледът му не се откъсваше от нейния подарък. При все това тя откри в изражението му копнеж, нямащ нищо общо с онова желание, което я завладяваше все по-силно.

— Аз съм просто един син на работници… — Той замълча многозначително.

— Ти искаш да станеш велик певец, когото хората да акламират — спокойно отвърна тя, макар сърцето й да биеше в гърлото. — За мен си звезда, така че можеш да изпъкваш и с тези неща. Погледни само Морис Шевалие. Той има скромен произход, а вече живее като някой аристократ отпреди Революцията.

Ив вдигна глава и я погледна.

— Ти си звезда, малката, пък почти не притежаваш бижута.

Представата да изпрати повторно Симон на черния пазар, за да размени драгоценния дар за нещо друго, я разтревожи повече от мисълта, че вероятно е избрала погрешния подарък за своя любим.

Ръката й се стрелна към шията и стисна кръстчето на златната верижка.

— Това не е важно. За мен бижутата не значат нищо. Искам не само да се появяваш на сцената като знаменитост, но и да изглеждаш така. Освен това исках да те зарадвам.

— Уф! — По лицето му пробяга смутена усмивка, която за огромно облекчение на Едит прерасна във весел смях. — Не бива да харчиш толкова пари — промърмори под нос той, докато напразно се опитваше да си сложи часовника.

— Позволи ми да го направя аз.

— Никакви големи разходи повече — решително заяви Ив, докато Едит закопчаваше кожената каишка на едрата му лява китка. — Благодаря ти, моя малка хлапачке. Няма да те разочаровам и ще нося с гордост часовника. Един ден ще стана велик шансоние, ще видиш. Обещавам ти.

Едит взе ръката му и положи буза в дланта му.

— Знам — прошепна тя.