Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (34)

Десета глава

Ив беше омагьосан. Стоеше до един кабриолет и запленено гледаше нарисуваните на платното картини — красив пейзаж с храсти и цветя и тесен път под синьо небе. Приличаше на местност някъде в Ил дьо Франс^[1], но беше само илюзия. Творба на талантлив сценограф. Старомодният автомобил бе единственият истински реквизит. За да се увери все пак в това, Ив почука по капака.

— Приличаш ми на малко момче, отворило торбичката с изненади — подкачи го Едит.

— Така си е — отвърна възторжено той. — Не мога да повярвам, че се намирам във филмово студио. Всичко е толкова различно и… да, ново и вълнуващо.

От дни тя наблюдаваше как Ив се препъва в кабелите, гледа и се учи, а често чака зад кулисите, докато угасне и последният прожектор, дори когато нямаше какво да прави. Той изпълняваше второстепенна роля, повече Едит не бе успяла да договори. Дебютираше в образа на млад автомонтьор, приятел от младини на главния герой. Мадлен, изпълнявана от Едит Пиаф, беше момиче от провинцията, което иска да играе в киното и получава шанса да синхронизира ролята и да дублира песните на една знаменитост. Историята се разиграваше в края на двайсетте години, когато звуковото кино се превръща в проблем за много звезди на нямото кино, чиито гласове са неподходящи за роли с говор и музикални сцени. В една от сцените Мадлен/Едит и Пиер/Ив потеглят с кабриолета на разходка сред природата, при което тя пее шансон. И всичко това в кола, която не се движи, и сред пейзаж, който буквално е нарисуван.

За Едит най-хубавата част от снимките беше да наблюдава удивлението на Ив. Това безгранично слисване в съчетание с объркване и радост. Наистина й приличаше на момченце, попаднало в приказна гора. Второто най-хубаво нещо беше, че сега имаха повече време един за друг, отколкото когато работеха на сцената. Макар снимките често да продължаваха до късна нощ, имаха удивително много свободни вечери, на които се наслаждаваха заедно, защото внезапно имаха възможност да се движат из Париж като съвсем обикновена любовна двойка: вече не ходеха по заведения, за да се освободят от напрежението на концерта, а излизаха „истински“, например на вечеря в някой ресторант, или се срещаха с приятели. Ив се запозна с Жан Кокто и със завърналия се Саша Гитри, сприятели се с Жак Превер и придружи Едит на прием у Морис Шевалие в подобното му на палат жилище на Авеню Фош.

Тя го дръпна за ръкава на ризата.

— Приключихме, за днес ми стига.

Сцената се промени, сякаш бе чакала тези думи. Прожекторите угаснаха, а обляният от фалшиви слънчеви лъчи ландшафт, нарисуван на платното, стана мрачен и безжизнен под аварийното осветление.

Ив изглеждаше като кученце, на което са отнели любимия кокал.

— Ако искаш да пуснеш корени тук, шери, аз отивам в гримьорната и после ми се ще да пийна нещо някъде. Може ли да разчитам на твоята компания? — Тя му намигна с усмивка.

— Няма да те оставя сама. — Сините му очи проблеснаха дяволито. Той вдигна десницата си за клетва. — Никога. — Прегърна я и заедно напуснаха сцената, на която играеха влюбена двойка.

* * *

Тази вечер отидоха в любимия й ресторант, малка бирария близо до Рю Ришельо с десетина маси, стъклописи с хумористични изображения, карирани покривки и великолепни ястия въпреки царящия недоимък. Собственикът обичаше да командва гостите си, с някои се отнасяше направо неучтиво и връщаше новодошлите, които не му харесваха. Едит се забавляваше да го нарича „генерал“, макар той да се държеше крайно любезно с нея. Човекът беше толкова голям почитател на изкуството й, че дори поднасяше на нея и на Ив дневното меню, без да изисква задължителните купони за хранителни продукти. Освен това сервираше на прочутата си гостенка великолепно пино ноар от Бургундия, а Ив свикна да се наслаждава на виното в сферична чаша. Това не му пречеше да говори почти без прекъсване.

Между две глътки червено вино той сподели екзалтирано:

— Винаги съм смятал, че филмът се снима така, както го виждаме в киносалона, тоест сцена по сцена, от началото до края. А сега виждам как от куп целулоидни изрезки, снадени от някого, се ражда цяла история. Невероятно!

— Божичко — възкликна с изкуствен драматизъм Едит, — сега разбирам: ти вече не ме обичаш. Влюбен си в идеята да станеш киноартист. Това е твоята голяма любов, а не аз.

— Не, не, не — отвърна той и я огря с лъчезарна усмивка.

— Докато ти се прехласваше по кулисите, аз се поослушах — продължи с по-сериозен тон тя. — Говори се, че Марсел Карне^[2] готви нов филм. Това е режисьорът на Децата на Олимп. Сигурно го помниш, запознахте се набързо на премиерата на филма. Още тогава го посъветвах да не забравя името ти.

— Да, разбира се, че си спомням. — Ив вдигна чаша, любопитен да чуе обяснението й.

— Казват, че непременно искал да ангажира за новия си проект Жан Габен, обаче аз смятам, че ти си готов за главна роля. Решила съм да увещавам настойчиво Карне, докато те вземе. Портите на нощта трябва да ти отворят вратата към голямото кино.

Ив изля бургундското вино в гърлото си, сякаш искаше да удави шока. Остави подобната на балон чаша и преглътна тежко.

— Това може да ме отведе в Холивуд — каза с пресипнал глас той.

— Прекалено много обмисляш плановете си като киноартист — отвърна тя. — Ще получиш шанса си, да. Но той не е единственият. Можеш да осъществиш отколешната мечта на баща си и като певец. Имаш нужните качества да блестиш както на сцената на мюзикхола, така и в киното.

— Мислиш ли? — усъмни се Ив и поклати глава. — Е, сигурно си права — додаде с капитулантски тон той. — Без теб съм нищо.

Едит замълча за момент, въртейки замислено чашата в ръцете си. Дали да му признае, че вече не иска да излиза на една сцена с него? Беше разпоредила на Лулу да не сключва повече договори за съвместната им програма. Протежето й трябваше да тръгне по собствен път, а Пигмалион отново да се концентрира върху себе си. „Крайно време е — бе се съгласил импресариото. — Организаторите действително не могат повече да ви ангажират заедно, всеки за себе си е твърде силен.“ Може би Луи преувеличаваше мъничко. От деня, в който бе честван щурмът на Бастилията — събитие отпреди близо сто и шейсет години — и в който тя бе изпяла „Марсилезата“, всички смятаха Едит Пиаф за Гласът на Франция. Ив още не бе постигнал такава слава.

Във всеки случай до премиерата на Звезда без блясък, а и дълго след това, имената им нямаше да стоят на един плакат. „Отпечатани с еднакъв шрифт“, помисли си Едит. Внезапно я обзе тъга, гърлото й се стегна. Тя отпи от виното си. „Тази раздяла е само артистична — утеши се тя — и е важна за двама ни като музиканти.“ Освен това не смяташе мисията си за окончателно приключена.

Сервираха яденето — телешко печено с великолепен сос, с гарнитура от картофи и зеленчуци — и известно време те се наслаждаваха на храната в мълчание. Около тях повечето гости тракаха също толкова възхитено с приборите си, хранеха се тихо, а чашите звънтяха, когато се чукваха. „Генералът“ дойде при масата на Едит и Ив да се осведоми дали е било вкусно. Двамата кимнаха доволни. Въпреки това Едит приключи преждевременно и бутна чинията си през масата.

— На мен ми стига. Ако искаш, дояж го, шери. Обаче съм жадна. Да поръчаме още вино.

Разбира се, той прие остатъците й. Беше млад и сякаш никога не се засищаше. Едит се улови на мисълта, че все по-често го наблюдава с очи, различни от тези на любовницата. „Сякаш съм му майка“, мина й през ума.

Наблюдаваше внимателно как Ив даде на собственика знак, за да поръча нова бутилка пино ноар. „Един почти светски жест“, доволно отсъди тя. В следващия момент се укори за тази мисъл, която беше също толкова майчинска като предишната.

— Трябва да помислиш за една песенна вечер — изневиделица предложи Едит. — Два часа с Ив Монтан на сцената на театър „Етоал“. След това ще те наричат „велик“ и „несравним“.

Той си пое дъх. Личеше му, че се колебае между възторга и паниката.

— Какво ще правя цяла вечер сам на сцената на този мюзикхол? Никой не го е постигал преди мен.

— Напротив. Един човек. Морис Шевалие. — Едит се почуди дали да добави, че и тя се числи към този елит. Лулу бе ангажирал за нея театър „Етоал“ за две седмици от средата на септември. Само за нея и за музикантите, с които бяха осъществили турнето. Този път тя се лишаваше от подгряващия певец. Ала и за нея това щеше да бъде първият опит с нова, чисто солова програма.

— Хъм — отвърна Ив, смълча се, продължа да лапа остатъците от нейната порция и изглеждаше толкова отнесен, че Едит беше сигурна: той не усеща вкуса на това, което яде. Накрая остави внимателно приборите върху чинията и отново погледна към нея.

Питащите му очи издържаха на погледа й.

— Мислиш ли, че ще се справя? Не че нямам кураж за песенна вечер. Обаче ще трябва много да репетирам, малката. Наясно си какво те чака, нали?

Тя бе очаквала той да приеме идеята й. Беше добър знак, че Ив не се запали веднага, а най-напред мислеше как да се подготвя и усъвършенства. Приятна й беше самата представа да продължи да го формира, докато се изкачи на върха на своята изгряваща кариера. Едит се усмихна. После кимна. Да, тя знаеше какво трябва да направи.

* * *

Тази нощ Едит не можа да заспи. Докато Ив лежеше изтощен до нея, тя се въртеше в своята половина от леглото и накрая реши да стане. Мислите за неговото бъдеще я държаха будна.

Отиде боса до бюфета, в който Симон съхраняваше алкохола от черния пазар. В топлото лято подът бе приятно хладен под нозете й, през прозореца надничаха луната и жълтото улично осветление. За жалост обаче в бутилката коняк, която долепи до устните си, имаше само няколко последни капки.

Тя се промъкна до бюрото, включи малката лампа и придърпа стола. Седеше с невиждащ поглед пред купчината хартия, осветявана от слабата крушка. Знаеше, че това са текстове за шансони, представени й за одобрение. Тази нощ обаче нямаше сили да пребори безсънието си, като ги чете. Седеше нерешително, гледаше към тъмнината на другата стая, вслушваше се в дишането на своя любим.

Следвайки внезапен порив, Едит отвори едно чекмедже и извади бял лист, после потърси молив. И сякаш от само себе си хартията започна да се пълни с думи:

Des yeux qui font baisser les miens.

Un rire qui se perd sur sa bouche.^[3]