Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (12)

Единайсета глава

Посред нощ телефонът иззвъня.

Късните обаждания не бяха необичайни при начина на живот на Едит. Тя обаче се изненада, че в другия край на жицата беше Анри, а не Ив. След прекрасния ден, който бяха прекарали заедно, младата жена би се радвала новият й приятел да й пожелае лека нощ. Моментът беше крайно подходящ, защото тя седеше до малкото бюро в салона и си водеше бележки.

„Ще те сънувам — бе прошепнал той в ухото й. — Ще копнея за прекрасните ти очи и за ласките на твоите ръце.“

Думите, които й бе казал на тръгване Ив, не й излизаха от главата. Тя ги повтаряше наум, сякаш мозъкът й беше грамофон със заседнала плоча. Прекрасните ти очи и ласките на твоите ръце бяха подходящи понятия за един шансон за любовта, изпълняван от мъж, който живее заради тази любов. Какво би могло да бъде по-автентично? Тя пишеше под светлината на единствената слаба крушка, за да пести ток, задраска първата си идея и я замени с друга.

Нейните очи

са толкова прекрасни!

А пък ръцете й…

В този миг иззвъня телефонът. Едит вдигна с усмивка и вместо да се обади с обичайното „Ало, кой е?“, промълви само:

— Шери?

— Какъв любезен поздрав — отвърна Анри. Тя долови смеха му във всяка сричка.

Сърцето й помръкна.

— О! — Едит преглътна, за да не прозвучи твърде разочаровано. — Ти си бил — додаде морно тя.

— Да, аз съм. Че кой друг да е? — Очевидно той стана малко подозрителен.

Тя се изсмя с пресилена веселост.

— Има няколко възможности. Като започнем от генерал Дьо Гол…

— Не се занасяй с мен — меко я прекъсна той. — Въпросът беше тъп, съжалявам. Исках само да ти кажа, че от часове мисля за теб. Написах текст със заглавие „Мое малко момиче“. Че коя друга може да бъде моето малко момиче, освен теб?

— Дорис. — Името й се изплъзна, макар да не искаше да бъде злобна. Въпреки това повтори: — Дорис, жена ти.

— Глупости — възрази Анри. — Само теб обичам. Затова и ми хрумна този стих: „Мое малко момиче, ела да пием по едно…“. Да мина ли да те взема и да пийнем някъде по чаша вино?

Със сигурност нямаше да спрат дотук. След питието преди сън той щеше да дойде с нея в хотела й и да поиска да прекарат нощта заедно. Във всяка друга нощ тя би разтворила обятията си за него, но не и сега, докато още усещаше в носа си аромата на Юга и топлината на друго едно тяло.

— Не. Не и днес, Анри. Трябва да работя.

Той изсвири с уста една малка, семпла мелодия, която вероятно беше от него, не от някой композитор. Въпреки отказа й изглежда беше в отлично настроение, когато повтори текста си в един вид речитатив:

Мое малко момиче,

ще направим сватба,

ще те отведа с файтон…

— Как ти се струва този ред? — попита. — „Ще те отведа с файтон“ звучи може би малко овехтяло, обаче ми харесва сценичният момент. Има нещо от духа на кабарето.

— Овехтяло ли? Че защо? В днешно време е по-лесно да хванеш файтон, отколкото автомобил. — Изведнъж тя видя пред себе си млад мъж, убеждаващ любимата си да направят излет по единствения начин, който той може да си позволи. В този случай файтонът беше много по-подходящ от ролс-ройса. Пред вътрешния й взор изникна сцената, на която тази песен да се постави правдоподобно. Смехът щеше да е за сметка на изпълнителя, поднасящ историята си със сантиментален хумор. Син на работническата класа, който демонстрира таланта си на комик и въпреки това държи да изпълни любовна песен…

— Морис Шевалие би изпял великолепно този шансон — прекъсна мислите й Анри.

Картината в главата на Едит не отлетя напълно. Люшкайки се между мечтите и реалността, тя погледна невярващо слушалката, преди отново да я притисне към ухото си и да извика:

— Не. Не става. Не и Шевалие!

— Че защо? — отвърна нищо неподозиращият Анри. — Знам, естествено, че се е оттеглил във вилата си, но звезда от неговата величина няма да остане завинаги далеч от сцената. Времената се менят…

— Точно затова песента не става за Шевалие — прекъсна го тя, като преглътна забележките за собственото си неясно бъдеще, които й бяха на езика, и се концентрира изцяло върху бъдещето на своя ученик и нов любовник. Това упражнение дори й се удаде толкова добре, че във въображението й изникна Ив в черна риза и панталон, застанал на сцената, а от устата му се леят думите „Мое малко момиче…“. Едит извика възбудено в слушалката: — Това е шансон за Ив. За никой друг.

— За Ив ли? Имаш предвид Ив Монтан?

— Че кой друг? — Тя повиши глас. — Забрави за Шевалие. Запази този текст за Ив!

— Но, малката… — подзе Анри, спря за миг, после продължи: — Не смятам, че той притежава нужната класа. Докато човек като Шевалие…

— Мислех, че си му приятел — възрази Едит.

— Ами… да. Да. Ив ми е приятел, докато е подгряващ певец за твоите изпълнения. Не сме говорили той да получи собствена програма. Още е твърде млад и не е достатъчно добър, докато Морис Шевалие…

— Казах ти да го забравиш!

Анри отрони тежка въздишка в другия край на жицата.

— Обадих ти се, за да ти прочета новия си текст, шери, а не да провеждам принципна дискусия с теб. Какво ти става? За какъв дявол му е притрябвал на Ив Монтан нов шансон? Смятах, че му помагаш за двете седмици в „Мулен Руж“, и толкоз.

— Грешиш. Аз ще протежирам кариерата му.

Удивлението на Анри беше толкова осезаемо, че Едит можеше да го чуе по телефона. Подбирайки внимателно думите си, той й напомни:

— Нали сама каза, че Ив не притежава нужната класа.

Търпението й към Анри се изчерпи и тя насмалко щеше да избухне и да се разкрещи на стария си приятел, но навреме си напомни, че изборът на добри текстописци е ограничен. Тя още имаше нужда от него и следователно трябваше да го държи в настроение. А накрая си спомни и за певеца, който пределно ясно й беше заявил от кого не иска да пее шансони: от същия този Анри Конте, когото в момента принуждаваше да пренебрегне дългогодишния си спътник Шевалие. „Все едно — реши Едит. — Става въпрос за нашата работа, а не за някакви безсмислени ресантименти.“

И с доста по-мек тон се примоли:

— Запази шансона за Ив. Той му подхожда. Инстинктът не ме лъже.

— Миналата вечер… — подзе Анри.

— Миналата вечер не съм преценила погрешно Ив, а просто нарекох изпълнението му катастрофа, каквато си беше. Ще видиш, че доста се е подобрил. Музикалният свят чака такъв като него. Ако има подходящи шансони, може да стане световна звезда.

След известно мълчание Анри заяви:

— Изведнъж мнението ти за него е станало доста високо. Само гледай да не се прецакаш, Едит. Одифред ми каза, че Ив Монтан се е съгласил на сътрудничеството с теб само защото има нужда от пари. Макар да не те… извинявай, задето ще го кажа така директно… така де, макар да не те цени истински, той не може да се лиши от хонорара.

Усмивка пробяга по устните й, които Ив бе целувал така страстно, че още го усещаше. Този следобед беше видяла колко я ревнува той от Анри — а сега разбираше, че Анри също намира ситуацията за подозрителна. Досега Едит бе играла ролята на невидимата трета фигура в брака му с Дорис. Анри възприемаше Ив като пречка за връзката му с Едит. Това беше забележително развитие, наистина забавно. Любовните триъгълници обикновено водеха до драматични сцени — а какво би могло да бъде по-добро за изкуството, от което живееха всички, за музиката? Къде, ако не в шансона, имаше място за подобни чувства? Може би всички замесени лица се намираха в началото на една фаза на огромна креативност.

Тя си наложи да възприеме по-сериозен тон и отвърна на злобната забележка на Анри така:

— Повече няма да ти проговоря, ако не запазиш този шансон за Ив.

Този път мълчанието му се проточи. Накрая Анри въздъхна и попита:

— Да го изпратя ли на Гит?

Едит бе победила!

Тя грейна. Вече нямаше нужда да крие радостта си. Можеше да разчита на думата на Анри.

— Чудесна идея, шери. Нека Гит да напише мелодията, имай грижата. Да. Обаче и аз ще й се обадя утре заран.

Мислено допълни, че Маргьорит Моно е правилният човек, който да наложи спокойствие в сътрудничеството между Анри и Ив. Това беше от полза за кариерата на всички — да се поставят граници пред мъжката подозрителност и да не се дава повод за прекалени раздори. Едит се изкиска. Нямаше да каже на Анри, че е влюбена в Ив. А пък на Ив нямаше да каже, че Анри не знае, че е влюбена в него. Колко прекрасен можеше да бъде изведнъж животът!