Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (13)

Дванайсета глава

На фона на тъмносиньото есенно небе базиликата „Сакре Кьор“ приличаше на постройка от захарен памук. По стълбите пред нея бяха насядали група млади американски войници, явно наслаждаващи се на свободния си следобед. Навили ръкавите на пясъчножълтите си нови-новенички ризи, бутнали назад подобните на лодчици походни барети, които във Франция наричаха capot, момчетата пушеха и наблюдаваха с интерес ученичките в износени униформи. Очевидно бяха от последния клас на някой лицей и се строяваха да ги снима учителката. Забелязали погледите, младите момичета събраха глави и се разкикотиха. Една се отдели от приятелките си и слезе по стълбата, сякаш крачеше по подиума на модно ревю, поспря се, хвърли поглед през рамо, като че ли е филмова звезда и носи една от бляскавите рокли на Елза Скиапарели^[1]. Одобрителните подсвирквания на американците последваха красавицата, но енергичният протест на надзирателката им с фотоапарата върна момичето на мястото му и то бавно мина покрай обожателите си.

Докато се качваше по стълбите, Едит се поспря, за да направи път на девойчето, и погледна към войниците, клатейки глава.

— Не проумявам защо мъжете толкова си падат по дългокраки жени. Колкото по-дълги са краката на една жена, толкова по-трудно е да я настигнеш, когато…

— Не съм я гледал — обиди се Ив.

Тя довърши невъзмутимо:

— … когато иска да ти избяга.

Ив я обви с ръце.

— Но ти няма да ме напуснеш, нали?

— Никога — през смях изрече тя, отметна глава и го дари с лъчезарен поглед. Мъничко трънче се впи в сърцето й, защото знаеше, че не казва истината.

Досега се бе разделяла на бърза ръка с всеки мъж, който се бе отнасял добре с нея и когото бе обичала. Всеки път — с бягство. Понякога не й се вярваше, че е достойна за любов. Едит не разчиташе на щастието и въпреки това копнееше най-много за него. Може би просто нямаше доверие на буржоазния начин на живот, който вървеше ръка за ръка с концепцията за любовта за цял живот. Този живот като че ли не се съвместяваше с нейната професия, макар в песните й да се говореше за чувствата, обединяващи мъжа и жената. Ала тя се представяше много по-добре на сцената и умееше да се вживява в изкуството си с по-голяма страст, когато беше влюбена. Това беше сигурно.

— Целуни ме! — подкани внезапно тя новия си любим и смешно издаде устни.

Той я целуна по челото.

— В сянката на „Сакре Кьор“ приемам обещанието ти извънредно насериозно. Ти си много по-дълбоко вярваща от мен. Всъщност аз не ходя на църква.

— Важно е да измолим подкрепата на светицата преди изявата ни в „Мулен Руж“.

— За теб е важно — поправи я Ив. — А за мен е естествено да те придружа. Нищо повече. — Той се откъсна от нея и се заизкачва бавно по стъпалата. Докато минаваха покрай ученичките и войниците, вниманието му несъмнено бе насочено изцяло към американците. Сякаш му се искаше сам да е облечен в униформа на армията на САЩ. После отново се концентрира върху причината да бъде тук, наведе се към Едит и тихо й призна:

— Знаеш ли, досега не съм влизал в „Сакре Кьор“ дори като турист.

„Така си и мислех“ — промърмори на себе си тя, а на висок глас каза:

— Значи е крайно време.

Той се спря отново и погледна нагоре към импозантната сакрална постройка чак до кръста, кацнал върху островърхата кула на най-високия от трите купола.

— Тази сграда смазва съзерцаващия я повече и от „Нотр Дам“. Който я е построил, е създал нещо велико.

— Това е място за поклонение — отвърна Едит.

Тя се замисли за базиликата в Лизио, която трябваше да бъде изградена в чест на Света Тереза по подобие на „Сакре Кьор“, но не бе завършена заради войната. Дали стените й бяха издържали на бомбите? Желанието да замине на поклонение в Нормандия и да се помоли там за бъдещето си като певица беше все така силно и непоколебимо. Добричкият, търпелив Лулу Барие се бе информирал по нейна молба и бе научил, че всякакво пътуване до Лизио наистина е изключено, както бе казала и Симон. Едит се ядосваше, че приятелката й е била права, ала още повече се ядосваше на силите, на които бе принудена да се подчини. Получаваше се верижна реакция, сякаш съдбата й се присмиваше: най-напред призовката, после заплахите на онзи невъобразим следовател, някакъв комунист, и накрая й бе отнета възможността да се помоли там, където за нея беше неизмеримо важно. Или да се покае. Или да поиска прошка, макар да не бе съгрешила. Е, поне не и така, както твърдеше онзи тип от Префектурата.

— „Сакре Кьор“ е била построена като изкупление за престъпленията на комунарите от хиляда осемстотин седемдесет и първа година — изненадващо изрече тя. Всъщност бе възнамерявала да запази за себе си тази част от историята, тъй като предполагаше, че Ив не е наясно с историко-политическите взаимовръзки, както не беше наясно и тя, преди Пол Мьорис да й разкаже за тях. Не искаше да прозвучи като даскалица, не и тук, на това тъй важно място.

— Чувал съм за Парижката комуна — бързо, с известна гордост в гласа отвърна Ив. — Баща ми ми разказа, че за кратко е управлявал пролетариатът. Как може борбата за извоюването на властта в името на народа да бъде престъпление? Та нали щурмът на Бастилията е бил точно това.

— Комунарите са разстреляли архиепископа на Париж. Това не е ли престъпление? — беззвучно попита тя.

— Самата ти се определяш като шансонетката на работническата класа. Нима не проумяваш какви реформи ще съдействат за напредъка на народа? За това трябва да се правят жертви. Комунистическата партия участва в новото френско правителство и най-после ще се заеме с одържавяването на големите фабрики. Предприятия като „Рено“ трябва да отидат в ръцете на народа, за да дръпнем напред. А това ще стане възможно само ако се разрушат старите структури. — Той я изгледа мрачно. В края на този монолог по челото му избиха капчици пот, които блестяха на слънцето.

— Никоя политическа партия не може да замести религията.

— На мен обаче ми се струва, че е по-разумно да вярваш в мъжете, които искат да подобрят жизнените условия на обикновените хора като нас, отколкото в някакъв бог, който е позволил случилото се в този град през последните четири години.

— Ти делиш света на черно и бяло, за теб раят не съществува — делово констатира Едит. Когато той отвори уста да възрази, тя с жест му даде знак да замълчи. Хвана го за ръката, пръстите й стиснаха неговите в желязна хватка. — Да продължаваме. Искам да ти разкажа защо Света Тереза от Лизио е толкова важна за мен. По-лесно се говори, докато вървим.

Тя беше на седем години, когато за първи път застана на гроба на Света Тереза на гробището в Лизио. Момиченцето усещаше магията, излъчвана от покойната сестра от Ордена на кармелитките. Едит харесваше красивите истории за милосърдие и най-вече за любов, които баба й Леонтин Гасион й разказваше за Тереза, само дето не виждаше каменните надгробни плочи и дървените кръстове, нито чакълените пътечки, водещи покрай тревните площи, нито туите, обрамчващи мястото на последния й покой. Тя отдавна страдаше от тайнствена болест.^[2] Баба й казваше, че я имала от три години. Очите й постоянно бяха възпалени, вече правеше разлика само между светло и тъмно. Долови аромата на цветята, които други вярващи бяха оставили за чудодейната жена; в носа й нахлу тръпчивата миризма на прясно прекопана пръст, ала иначе виждаше само сенки в едно безкрайно поле, сякаш потопено в гъста мъгла.

Тя се вкопчи в ръката на баба си, която се опита да я отхвърли.

— Заета съм — заяви възрастната жена.

Едит не проумяваше с какво.

На връщане старицата притисна здраво към почти слепите очи на Едит една ленена кърпа, пълна с пръст от гроба. Момичето разбра, че това е точно тази специална пръст, защото разпозна миризмата, толкова различна от смрадта в конската каруца, която ги връщаше обратно у дома.

Единственият спомен за гробищата, където беше погребана монахинята, се дължеше на обонянието й, визуален образ липсваше. С превръзката на очите вече не различаваше дори светло и тъмно, сега всичко около нея беше черно, ала странният тръпчив аромат й действаше някак окуражаващо — както понякога бабината ръка.

Седмица по-късно Мама Тина, както проститутките наричаха баба й, свали превръзката — и пред погледа на малкото момиче се разкри един пъстър, цветен свят. Едит можеше да вижда!

Оттогава тя се молеше на Света Тереза от Лизио. Така и не бе виждала гроба на монахинята, обявена по-късно за светица. Върна се в Лизио едва като голяма жена, когато тленните останки на кармелитката вече бяха пренесени в малкия параклис на манастира, в който тя бе живяла заради любовта си към Бог. Стъкленият саркофаг, поставен върху подиум, и мраморната статуя на умиращата монахиня нямаха нищо общо с гробището, из което Едит се залута по-късно в търсене на нещо познато. Само ароматът беше същият. И магията, съдържаща се в паметта за монахинята от Ордена на кармелитките.