Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (10)

Девета глава

— Моята консерватория беше улицата, моята интелигентност — инстинктът — обясняваше Едит. — Три години бяха нужни на Раймон Асо, за да ме превърне в нещо различно от феномен, чийто глас човек слуша, както се диви на някоя рядка птица, изложена на панаира. През тези три години се изградих като истинска певица. — Тя направи нарочна пауза и додаде: — Двамата с теб не разполагаме с толкова време. Трябва да учиш и да разбираш по-бързо.

— Готов съм — отвърна Ив. — Ще се уча от теб и ще правя каквото ми казваш.

Тя се подсмихна, но се въздържа да вдигне поглед към него и да надникне в изкусително сините му очи. Една учителка не гледа в очите своя ученик. Във всеки случай не и ако се опасява, че ще се поддаде на чара му. Тя се спаси от желанието, намирайки убежище в професионализма.

Не й беше трудно да се пренастрои, новата роля на менторка й пасна изненадващо добре. За първи път Едит разбираше какво е движело навремето Раймон Асо: не връзката с едно будно, жадно за удоволствия младо момиче от улицата, а удовлетворението, произтичащо от предаването на знания, радостта от позитивния резонанс у един изключителен талант, възторгът да откриваш заедно с него изкуството на музиката. След онази първа съвместна вечер в „Ла бон франкет“ тя караше Ив да идва всеки ден в хотела, заключваше вратата и репетираше с него.

— Най-важното в един шансон е историята, която се разказва, и умението ти да се идентифицираш с нея — поучаваше го тя, разхождайки се бавно пред него. Той седеше, яхнал стола пред бюрото, който бе дръпнал настрани. — Когато пееш дадена песен, ти персонифицираш нейната история. Но работата не е само в думите: текстът и музиката са неразривно свързани. Трябва да учиш и двете едновременно, както правя аз.

Той изпъна гръб, при което столът изскърца.

— Искаш да кажеш, че ми трябва нов репертоар. Това го разбрах, Едит. Но откъде да взема шансони? Кой ще пише песни за мен? Към кого да се… — Той млъкна за миг, след което продължи, вперил настойчив поглед в нея: — Към кого смяташ да се обърнеш?

— Спокойно — усмихна му се тя. — И това ще стане, задвижила съм някои неща.

Столът отново изскърца, когато той смени позицията на преметнатите си крака.

— На кого си възложила да пише за мен?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Защо не мога да знам кои автори работят за мен? — с остър тон настоя той.

Любезното й изражение изчезна.

— Имаш ли ми доверие — да или не?

— Да — кимна той, но не личеше да е убеден. След малко капитулира и повтори спокойно: — Да, разбира се.

Тя въздъхна дълбоко, посегна към купчината хартия на бюрото и се направи, че търси нещо. Всъщност беше благодарна, че имаше възможност да сведе за момент очи, в противен случай те непременно щяха да я издадат. В действителност още нямаше никакъв текст, написан за Ив Монтан. Тъй като за нея всеки шансон задължително беше свързан със своя изпълнител, историята трябваше да разказва нещо от живота на Ив — а тя на практика не знаеше нищо за Иво Ливи, освен че произхожда от Юга и иска да бъде като Фред Астер. А това определено не беше достатъчно, за да възложи задача на текстописец или да избере от купчината нови шансони един-единствен, който да гарантира достойната му сценична изява. Сега обаче не беше подходящият момент да му го каже.

В опит да се съсредоточи тя прокара ръка през къдравата си коса. После си наложи неутрално изражение и му подаде лист хартия.

— За начало ще поработим върху езика ти. Прочети ми това на глас.

Той започна послушно, но още след първите два реда тя го прекъсна нетърпеливо:

— Обуздай марсилския си диалект. Намирисва ми на чесън. Удълженото ти О е ужасно. Сложи молив между зъбите си и повтаряй думите…

— Да говоря с молив в устата? — невярващо повтори той. — Как ще изглежда това!

Тя се наведе още веднъж над бюрото, извади един молив от купата с писмените принадлежности и му го подаде.

— Няма значение как изглеждаш по време на репетициите. Важен е резултатът на сцената. Ние работим усилено, ни повече, ни по-малко. Започвай! — Този път Едит прозвуча по-енергично, отколкото вероятно подхождаше на ситуацията, ала усещаше, че започва да губи търпение. Не искаше обаче да му крещи и да го подплаши. От самото начало знаеше, че това момче е опърничаво.

Неохотата му премина в преданост.

Тя виждаше колко неудобно се чувства Ив. Изведнъж й се стори трогателен, почти по детски наивен, и й се прииска да разроши косата му. Ала само стисна юмрук зад гърба си и, без да помръдва, изчака той да изпробва стария актьорски трик, който самата тя бе прилагала преди много години, докато най-сетне се беше отървала от езика на улицата подобно на всичките онези дрехи, които подхождаха повече на циркова принцеса, отколкото на сериозна шансонетка.

 

 

— Не, не и не! — прогърмя Раймон Асо. — Текстът ми звучи просташки, както го декламираш.

Едит вдигна учуден поглед към него.

— Какво да направя аз, че ти ги пишеш такива? — не му остана длъжна тя. В крайна сметка не бе направила нищо, освен да прочете написаното на листа хартия в ръцете й. Той нямаше право да се оплаква, след като подбира подобни думи. Понякога Раймон прекаляваше, правейки се на многознайко.

— Ти май не разбираш за какво наистина става въпрос. Не поднасяш смисъла на думите ми. Така моите стихове звучат от твоята уста като ужасния ти уличен жаргон.

А тя беше толкова горда, задето бе успяла да чете плавно. Обиди се, че той не й признаваше това.

— Ами тогава напиши нещо друго!

Раймон взе да й се подмазва:

— Гласът ти е чудесен, моето момиче, обаче изопачаваш смисъла на поезията ми. Схващаш ли изобщо какво искаш да изразиш с този текст?

— Ъъъ? — инатливо отвърна тя. Би могла да каже, че далеч не е толкова глупава, обаче сметна за уместно да реагира арогантно. Макар че Раймон вероятно беше прав — защото той винаги беше прав.

 

 

Навремето Раймон искаше от нея да се упражнява всеки ден с молив или тапа между зъбите. Сега тя даде същото домашно на Ив.

— Всеки път започвай отначало и не се отказвай — поясни тя, — в противен случай никога няма да престанеш да проточваш гласните във всяка дума. — По вида му личеше, че не й вярва. Както тя не бе повярвала на Раймон първоначално.

Ала Ив не възрази.

Тя запази молива, който бе използвал младежът по време на урока, и притисна устни към него, щом той си тръгна. В устата й остана вкус на метал. Едит отвратено го хвърли в кошчето.

* * *

Разбира се, Ив не можеше да се отърси така бързо от начина си на изразяване, както настояваше Едит — а оставаха десет дни до премиерата в „Мулен Руж“. Той полагаше усилия и ставаше видимо по-добър. Обаче само в пеенето; когато говореше, запазваше диалекта си. Освен това за толкова малко време не можеше да разучи нов репертоар, дори Едит да разполагаше с шансоните, които той очакваше. Затова бе принудена в работата си засега да се задоволява с наличното — както с акцента, така и с досегашния му репертоар. Това обаче не означаваше, че не желаеше да извлече най-доброто от таланта на Ив въпреки малкото средства, с които разполагаше.

— Прекалено много жестикулираш — прекъсна пеенето му тя.

Застанал насред стаята, той изпълняваше песента си, а тя го обикаляше бавно. По липса на пиано младият мъж пееше акапела.

— Какво имаш предвид? — зачуди се Ив.

— Когато разперваш ръце и ги вдигаш толкова високо, трябва после отново да ги отпуснеш покрай тялото си. Това гърчене не изглежда добре, разбираш ли? — В опит да копира драматичния му жест тя изимитира по-скоро цирков клоун, спомен от детството й.

Тази демонстрация на собствения й комичен талант явно го подразни. Той я погледна отвисоко с каменна физиономия, по челото му бе избила пот.

— Изпей още веднъж рефрена, като просто останеш на едно място — продължи тя. В подкрепа на искането си застана на пръсти и обви ръце около него, стисна го здраво, сякаш беше малко дете, което искаше да задържи да не избяга, а не пораснал момък, надвишаващ я с четирийсет сантиметра. В следващия момент младата жена осъзна страстния подтекст на жеста си. Усети топлината на тялото му, вдъхна мъжкия му аромат. Това, което трябваше да бъде урок по сценично присъствие, в миг се превърна в интимно единение. Тя затвори за кратко очи, а когато ги отвори отново, клепачите й трепкаха нервно. — Опитай! — настоя с дрезгав глас.

Той си пое дъх — и от устата му излезе пръхтене, а не мелодия.

Все пак той не приемаше безропотно това, което тя искаше от него. Едит си помисли, че би се разочаровала, ако той бе проявил прекомерна склонност към подчинение. Какво го смущаваше повече — указанията й или прегръдката й?

— Не мога да дишам — изпъшка Ив. — Така си ме стиснала, целият съм изпотен.

Тя погледна нагоре, очаквайки да срещне мрачния му поглед, ала очите му блестяха издайнически, а устните му потрепваха. Пусна го — и в следващия момент и двамата се разсмяха звънко.

Той избърса през смях челото си.

— Добре. Ще пея и няма да помръдвам. Обещавам.

— Нямах това предвид. — Тя изстена, престорено изнервена. — Ти не си дръжка на метла. Може да се движиш, разбира се, обаче не забравяй, че не пееш в операта. Ръцете ти трябва да подчертават думите, които изпълняваш, а не да ги заличават. Налага се да се упражняваш, Ив.

— Окей. — Той прекоси с няколко крачки салона, мина през портала към спалнята и застана пред гардероба.

Едит го наблюдаваше от мястото си как заема поза. Без да иска, изглеждаше комично, защото беше прекалено висок за огледалото, вградено в гардероба — надвишаваше го с цяла глава. Той приклекна, протегна напред ръце, вдигна ги нагоре, отпусна ги надолу. Усилията му бяха забавни, но този път менторката не можа да се засмее с ученика.

— Остави! — заповяда му тя. — Само дилетантите се упражняват така. Почувстваш ли музиката, тя ще те изпълни чак до връхчетата на пръстите. Такова нещо не се учи пред огледалото. Не ставай смешен!

Той се обърна рязко.

— Не ми говори така. Аз имах успех такъв, какъвто бях. Не го забравяй.

— Ама моля ти се! Не ми излизай всеки път с един и същ аргумент. Искаш да станеш истински певец, а това е повече, отколкото просто да имаш успех.

— Да. Май е така — отстъпи той. Тя виждаше какво му струва да капитулира пред нея. Ив заряза огледалото и се върна с пружинираща стъпка.

— Стоп! — извика Едит.

Смаян, той се закова на място.

— Ходиш прекалено бързо. Отучи се да се втурваш на сцената тичешком…

— Ама аз… — подзе той, но млъкна и с безпомощен жест се хвана за главата. Беше плувнал в пот. Приличаше на расов кон от хиподрума в Лоншан, труден за обуздаване и малко преди да препусне в галоп, все едно накъде.

Едит разбра, че не бива да го претоварва, и възприе друг тон. Допреди малко го бе ругала с най-груби думи, а сега подзе нежно и ласкателно:

— Публиката те очаква. Хората седят в тъмната зала и чакат да видят какво ще се случи след малко. Така че защо да бързаш? Занапред ще излизаш на сцената бавно, напълно спокойно, защото колкото по-дълго се бавиш, толкова повече време ще имат зрителите за аплодисментите. — Тя плесна с ръце, сякаш седеше на партера в някой мюзикхол. — Хайде, пробвай още веднъж.

— Да ходя напред-назад ли? Да не съм манекен!

— Така е, не си. Но си хубаво момче. А скоро ще си звезда. Може би и истински музикант. Дай шанс на почитателките си да те огледат и поздравят на спокойствие.

Той се обърна послушно и намусен промърмори:

— Винаги успяваш да ме убедиш.

* * *

След многочасовия тренинг на сценичното му поведение, на следващия ден Едит отново се зае с езика му.

— Трябва да прочетеш класиците! — нареди тя на Ив, след като известно време го бе тормозила с весели детски стихчета.

— Какво имаш предвид? — измънка той, извади с отвратено изражение молива от устата си и го захвърли на бюрото. Този ден беше яхнал наопаки стола, докато тя кръстосваше стаята. Момъкът изглеждаше объркан и бавно идваше на себе си след повтарянето на скоропоговорката, която тя му беше натрапила: Un chasseur sachant schasser sail chasseer sans son chien^[1] и многократно беше бъркал смешната поредица от думи за някакъв ловец, който умеел да ловува и без кучето си.

— Започни с Молиер — предложи на ученика си тя.

— С кое? — сбърчи чело Ив. После повтори недоумяващо, с ударение върху погрешната сричка: — Молиер. Какво е това? Не съм го чувал!

Въпросът беше искрен, младежът не се шегуваше с нея. Едит нямаше намерение да се подиграва на невежеството му. Дори не беше изненадана, че той си няма понятие от Молиер. Тя знаеше какво е да влезеш в живота с липсващо училищно образование и това я насърчи да научи Ив на това, което бе научила междувременно:

— Молиер е един от най-великите писатели на нашата нация. Живял е през седемнайсети век и е написал прекрасни комедии. Ще има да се смееш, докато четеш пиесите му.

Тя мислено разви идеята си: ако Ив се справи успешно с тази задача, ще го заведе на театър. Повечето сцени в Париж вече работеха. Така той можеше да гледа с нея „Скъперникът“ или някоя друга пиеса на Молиер и да се възползва от познанията й. А за нея щеше да бъде прекрасно да види класическите комедии през неговите очи.

Той не прояви особен ентусиазъм.

— Наистина ли смяташ, че някакъв драскач от седемнайсети век е в състояние да ме забавлява?

— Ако не друго, поне ще те научи на по-добър език. — Едит пристъпи към етажерката, на която бяха натрупани книги. Подаръци, които тя пазеше грижливо и вземаше със себе си при всяко пренасяне. Извади тънко томче и го подаде на Ив.

Той изръмжа нещо невнятно, но явно не беше във възторг, и плахо посегна към книгата. Когато ръцете им се срещнаха уж случайно, той стисна по-здраво. Пръстите му се затвориха върху нейните — топли, настойчиви, чувствени. Явно мислите му не бяха посветени на възвишената литература, а на съвсем друга тема.

Тя отдръпна с усмивка ръката си.

— Сигурно „Училище за жени“ ще ти достави по-голямо удоволствие от „Мнимият болен“.

Беше останала без дъх, което се дължеше на забързаното туптене на сърцето й. Тайно си пожела Ив да я прегърне, да я притисне силно и да не я пуска повече. Споменът за неотдавнашната прегръдка отзвучаваше часове наред в тялото й, дори я придружаваше вечерта, по време на изпълнението й в един киносалон. За да създаде отново известна дистанция, тя поднови сноването си из малкото помещение. Макар краката й да искаха да я отведат при Ив, тя си наложи да тръгне в противоположна посока и се насочи към Симон, която тихичко се кикотеше в дъното.

При идването на Ив приятелката й бе останала в салона; в други дни тя обикновено излизаше или се прибираше в малката единична стая до апартамента, където спеше. Сега обаче от доста време седеше на един фотьойл в ъгъла и плетеше чорапи. Едит не беше сигурна дали ръкоделието се дължеше на мъдра предвидливост за студената зима, или на нова доставка на вълна с купони. Сигурно беше обаче, че приятелката й изгаряше от любопитство и нямаше да отстъпи. Момон искаше да разбере какво се случва зад обикновено затворената врата.

Ив прелисти книгата, спря се на една страница в началото и захвана да рецитира, при което интонацията му стана още по-тромава отпреди, защото текстът беше с повишена трудност; той разтягаше гласните и се запъваше на всяка необичайна дума, сякаш през изминалите дни не бе работил нито секунда върху усъвършенстването си:

… Напълно обяснимо е,

че Вие се тревожите за мен.

Но смятате ли, че е редно

един съпруг да бъде увенчан с рога?

Той вдигна поглед.

— Ама ти сериозно ли?

— Аз не съм омъжена, така че не мога да сложа рога на съпруга си.

Симон се изкиска, тракането на куките за плетене се забави.

— Той няма предвид теб, малката, а Молиер.

— Който наистина не е бил печален образ. — Едит заличи със смях недоразумението. — Възможно е Молиер дори да се е оженил за собствената си дъщеря. Тази история така и не е била изяснена, приживе той отричал бащинството. Сигурно е обаче, че във въпросния момент е имал вземане-даване с майка й.

— Содом и Гомор — сухо отбеляза Симон.

Ив не откъсваше смаяния си поглед от Едит.

— Откъде знаеш всичко това?

Тя застана пред него и стисна облегалката на стола, така че да се доближи максимално, без да докосва младежа.

— Срещнах един мъж, който събуди интереса ми към литературата. Той беше най-добрият ми приятел, бяхме сродни души. Благодарение на него опознах както класиците, така и съвременните автори.

— Но не и текстове за песни?

— Не — засмя се тя. — Не, в този случай не става въпрос за шансони, а за сценични произведения, лирика и проза. Голямо значение за мен има четенето, вдълбочаването в звученето на думите. А това е важно за нашия музикален език, за нашата изразност и съответно — за пеенето, разбираш ли?

Ив се поколеба. Очевидно не можеше да си представи за какво говори Едит.

— Аз имам успех, без някога да съм чел ни американски, ни френски писател — с тъпо упорство заяви той накрая.

— Един мимолетен, незначителен успех без перспективи — поправи го тя, този път с повече търпение от обикновено.

— Хъм — той поклати глава. — Кой те е запознал с тези смешни текстове, Едит? Приятелят ти поне прочут ли е?

Тя го чукна леко по главата, както учителката наказва глуповатия си ученик.

— Той е Жан Кокто^[2], наивна овчице…

— Не съм го чувал…

— Жан Кокто е най-известният съвременен писател на Франция — обади се Симон.

— Въпреки това не го знам — изръмжа Ив, разтърквайки главата си, където го бяха уцелили кокалчетата на Едит.

— В такъв случай трябва да го опознаеш. — Тя се отдалечи от него и отиде отново до етажерката, за да потърси томче с новелите на своя приятел. — Произношението ти ще се пооправи, след като прочетеш Молиер и Кокто — продължи тя. — Най-добре ще е пак да четеш текстовете с молив в устата, та най-после да се отучиш от това мрънкане. Започваме веднага…

— О, Едит! — изпъшка Ив.

— Дай му почивка — намеси се Симон.

Едит се обърна рязко, очите й хвърляха искри.

— Да не си откачила, Момон? Защо му отвличаш вниманието? Не се меси!

— Прекалено много изискваш от него — настоя приятелката й.

— Ние работим! — протестира Едит и погледна Ив с надеждата, че той ще бъде на едно мнение с нея. Изпълненият му с копнеж поглед обаче бе насочен към Симон; повече от ясно беше, че думите й са събудили в него мисълта за свобода. „Сякаш облак затъмни слънцето“, помисли си Едит.

Внезапно я обзе страх, че наистина действа прекалено безмилостно. Какво беше готов да даде за кариерата си Ив? Ако тя подходеше неправилно, нямаше ли да загуби един талантлив артист за своята подгряваща програма, ученик, на когото да предаде това, което бе постигнал с нея Раймон Асо. Провалът й като менторка щеше да удари по самочувствието й. А имаше и още нещо: ако той си отидеше, тя щеше да загуби един привлекателен мъж, който я хвърляше в най-прекрасна възбуда, защото усещаше влечение към него — много повече, отколкото би си признала.

След секунда, изпълнена със страхове, Едит отстъпи:

— Добре, отиди на разходка с него, Момон. Давам ви един час, после искам отново да ви видя тук, за да продължим. — Тя нарочно отпрати двамата заедно, за да бъде сигурна, че той няма да избяга. Симон би върнала в хотела при нея дори съпротивляващия се Ив, Едит можеше да разчита на това.

Той подскочи от радост.

— До скоро! — Наведе се и залепи лека целувка на бузата й. Дъхът му беше горещ и парна кожата й като нежна милувка. Подаде й книгата. — Запази я за мен, малка голяма Едит Пиаф.

Това обръщение докосна сърцето й — и разума й. Той не беше първият мъж, който я наричаше така. Това я правеше щастлива.

 

 

— Вие сте поетесата на улицата — каза Жан Кокто и поздрави Едит с целувка по ръката. — Ние двамата трябва да се разбираме добре, няма начин да е другояче. Много се радвам да се запознаем.

Тя никога не беше виждала по-красив мъж. Прочутият писател бе висок и извънредно строен, вълнистата му дълга коса беше по-гъста, отколкото на повечето мъже, лицето му — тясно, с дълъг, прав нос и изразителни очи. Имаше ръце на художник като от приказките, красиви и фини, с дълги пръсти. Носеше елегантен костюм, бяла риза и подходяща към нея копринена кърпичка, мушната като розичка в горното джобче на сакото. Едит се влюби безнадеждно в него от пръв поглед.

А пък се беше страхувала от тази среща много повече, отколкото от редица други. Когато музикалната издателка Ивон Бретон завърши устната си покана за вечеря с думите: „Ще те запозная с един уникален човек“, Едит тутакси съжали, че се е съгласила малко преди това. Рядко се бе чувствала по-уплашена.

А после той с две изречения ликвидира нейната неловкост, натрупвана с години и дължаща се както на произхода й, така и на липсата на образование, от която тя все повече страдаше, защото междувременно бе започнала да се движи в по-изискани среди и при разговор невинаги уцелваше правилния тон. Като дама на Жан Кокто на трапезата тя се отърси от плахостта си, смееше се и бъбреше, сякаш действително имаше нещо общо помежду им.

Шест години по-късно Едит до голяма степен бе забравила темите на онзи разговор, но не и възхищението си от неговите познания. Струваше й се, че той знае всичко — ама наистина всичко. И сякаш, докато говореше, той слагаше всяка дума на аптекарските везни, сякаш отново сътворяваше значението й и го подчертаваше с движенията на ръцете си. Тя до ден-днешен беше омагьосана от речта му.

Неговите думи на сбогуване останаха издълбани в паметта й: „Трябва да се видим отново. Елате ми на гости, когато пожелаете, малка, всъщност много голяма Пиаф“.