Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (36)

Втора глава

Те се сдобриха, естествено. Едит се питаше дали не е станала жертва на недоразумение, а Ив я помоли за прошка. Отпразнуваха страстно сдобряването си в нейното легло в хотел „Алсина“ и той я направи щастлива. Въпреки това й остана мъничко блудкав вкус, макар да нямаше много време да се замисля по въпроса. Предстоеше да се подготви неговата премиера — и нейното турне, което на следващия ден щеше да я отведе в Северна Франция и Белгия. За първи път щеше отново да пътува без партньор. В нея се прокрадваше неприятно чувство, ала тя се мъчеше да го потиска.

Вместо да се погрижи за собственото си бъдеще, Едит отново се вживя в ролята си на менторка на Ив. Поне веднъж дневно телефонираше на Марсел Карне, за да му препоръча любимия си за главната роля във филма Портите на нощта — докато най-накрая получи положителен отговор. Тя се възхищаваше на издръжливостта, с която Ив репетираше, докато коленете му омекнат, а гърлото му се разрани. Заедно преговаряха неговия репертоар, отново и отново репетираха, сменяха заглавия, пак репетираха. Накрая се концентрираха върху шестнайсет мелодии; драматичните шансони се редуваха с нежни песни, освен това имаше и малко джаз. В крайна сметка се получи една съвършена програма, уникален рецитал.

Семейството му отново пристигна от Марсилия, този път най-сетне с тях беше и брат му Джулиано, който настояваше Едит да го нарича Жулиен. Ала не само присъствието на големия брат предизвика промяна — никой вече не наричаше Едит fidanzata, фамилията Ливи се отнасяше към нея с плах респект. Това я предизвикваше още по-категорично да се прави на учителка, повела протежето си към неговия зрелостен изпит. След вдигането на завесата тя не отиде нито в салона, нито в ложата при семейството на Ив, а остана зад кулисите, приковала строг поглед върху изпълнението, което носеше нейния почерк и въпреки това беше нещо специално, само негово. Цели два часа Едит стискаше палци на своя любим.

Ив честваше успеха на своя живот. Зрителите ликуваха и настояваха за бис след бис. Облян в пот, той се върна зад кулисите, разтвори обятия, притисна Едит към себе си и зарови лице в косите й.

Тя усети биенето на сърцето му, вдиша аромата му…

— Мосю Монтан — извика някой — моля, елате. Публиката иска да ви види още веднъж.

Той се откъсна от нея — горд, отчаян и доволен, усмихна й се дяволито, вдигна рамене с почти трогателна безпомощност и решително се обърна. Отдалечи се бавно от нея. Тя го наблюдаваше как избърсва чело с опакото на дланта си. Един до болка познат жест, който внезапно й се стори безкрайно чужд.

До нея стигнаха бурните аплодисменти, с които го посрещнаха на сцената.

— Той повече няма нужда от мен — промърмори на себе си Едит. — Вече може да лети сам.

* * *

Едит седеше царствено на двойното легло в хотела си близо до Гран Плас в Брюксел, почти затрупана от многото отворени вестници, които Андре й бе изпратила от Париж. Заглавията владееше преместването на най-прочутия затворник на Франция от континента на атлантическия остров Ил д’О^[1]. Маршал Филип Петен^[2], героят от Вердюн през Първата световна война и ръководител на Френската държава, тоест на правителството от Виши през Втората, беше осъден на смърт след сензационен процес за колаборационизъм; Дьо Гол обаче бе помилвал осемдесет и девет годишния мъж, заменяйки смъртната присъда с доживотна, която Петен започваше да излежава в Цитаделата на острова. Едит прелистваше набързо политическите вести, докато открие културния раздел на всеки вестник. А там Ив играеше главната роля.

Тя четеше бавно статия след статия: Ив Монтан е една от най-ярките личности, появявали се в светлините на мюзикхола, гласеше най-сдържаната похвала. Повечето критици споделяха с различни слова мнението на журналиста Юбер дьо Малафос: Монтан си заслужи ранга „звезда от световна величина“. А театралното списание Опера пишеше: Този млад, така удивителен певец ни отваря вратите към един нов свят. Тези коментари, разбира се, бяха съвсем различни от това, което напоследък пишеха за Едит.

Тя се облегна уморено на планината от възглавници, която бе струпала зад гърба си.

Сърцето й се пръскаше като кристално кълбо, хвърлено с все сила на пода. Невъзможно беше да обича и същевременно да вижда любимия до себе си, облян от светлините на върха. Не искаше да се състезава с него за благоволението на публиката и на критиката. Професията беше на първо място и за двамата, това ги обединяваше досега, то беше техният фундамент — а сега Едит разбираше, че именно кариерата се бе превърнала в най-голямото препятствие пред тяхната любов. Щастието им продължаваше, докато се стремяха заедно към бъдещето си. Но това чувство бе останало в миналото.

Безмълвни сълзи се стичаха по страните на Едит. Тя се наруга моментално, нарече се наивна хлапачка и взе да бърше енергично клепачите си, докато почервеняха и я заболяха.

Нещата между тях двамата не бяха приключили, последната дума не беше казана. В момента Едит се намираше на турне, а скоро след завръщането й в Париж пък Ив щеше да замине за Марсилия. Той искаше да прекара Коледа с нея, но да отпразнува Нова година отново с брат си. Странно, ала Ив не я попита дали би желала да го придружи. При това знаеше колко държеше тя на този празник. Едно беше сигурно: Едит щеше да остане със Симон в Париж и въпреки компанията на приятелката си да се чувства някак самотна. Ала поне съдбата под формата на тефтера с ангажиментите й позволяваше да си отдъхне, докато вземе решение какво да се случи с нейната любов. Докато ги деляха пространства, те оставаха заедно.