Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (6)

Пета глава

Унесени в разговор, тримата мъже пред сценичния вход на „Мулен Руж“ не даваха вид, че чакат Едит. Бяха доближили глави, така че перифериите на шапките им се допираха. За да привлече вниманието на тези господа, Едит натисна звънеца на велосипеда си, преди да удари спирачката. Никой не погледна в нейна посока. За момент тя се замисли дали да не сложи край на рандевуто им, като просто разбута дискутиращите с колелото си. Ала после си помисли, че най-малкото Анри нямаше да сметне за забавно да бъде прегазен. Тя спря с крака върху хлъзгавата улица и взе да звъни като луда.

Най-сетне нейните верни пажове и техният непознат спътник вдигнаха поглед.

— О, хлапе! — възкликна Анри и я целуна по бузите.

— Така се радвам да ви видя! — изпя Луи.

Приповдигнатата му радост събуди иронията й.

— Не помните ли, че имахме среща?

— Разбира се, разбира се. Позволете да ви представя Емил Одифред^[1], агента на Ив Монтан.

Едит вдигна изненадано изскубаните си в тънка линия вежди. Досега не познаваше лично Одифред, но беше слушала много за него. Видя й се симпатичен. Този петдесетгодишен мъж беше импресарио на Тино Роси^[2] и никой в бранша не можеше да го пренебрегне, защото той бе представлявал също Джанго Райнхард^[3] и Морис Шевалие, Мистингет и Люсиен Боайе^[4], освен това бе лансирал международната кариера на Джоузефин Бейкър^[5]. Повече от странно беше човек от неговия калибър да се ангажира с лишен от талант изпълнител на сантиментални песнички. А може би тя се беше излъгала? Или мосю Одифред се лъжеше?

— Радвам се да се запозная с вас, мадам Пиаф — прекъсна размишленията й той, — но за жалост трябва да ви съобщя, че Ив Монтан не е във възторг от предстоящото прослушване. Той…

Едит отвори уста за остра забележка, но Луи се намеси:

— Никой няма намерение да го прослушва, просто Едит Пиаф иска да присъства на негова репетиция.

Тя тикна кормилото на колелото си в ръцете му.

— Безобразие е да говорите, сякаш мен ме няма. И сега наистина няма да ме има. Само да сте посмели да ме последвате!

Тя се промъкна между тримата мъже към входа за сцената. Когато Одифред понечи да отвори пред нея вратата, Едит избълва възмутено „Оставете ме на мира!“ и почти бе отминала, когато чу импресариото да казва тихо на Анри:

— Тая работа няма да свърши добре. Ив я нарича „ревла, опяваща световната мъка“ и „първокласна интригантка“. А още не я познава… — Краят на изречението бе заглушен от трясването на вратата.

* * *

Мъчейки се да си поеме дъх, Едит поспря до портиерната. Там нямаше никой, очевидно портиерката беше из сградата или този ден просто отсъстваше. В хаоса, в който се намираше Париж, човек никога не знаеше дали нещата са наред и дали следват обичайния си от предвоенното време ход. Разказът на Андре беше разтърсил Едит, тази история беше най-доброто доказателство, че дори в хората, които смяташе, че познава най-добре, може да се крие нещо, за което си нямаше и най-бегла представа. Държането на Ив Монтан пасваше в тази схема. Вече нищо не беше както преди. Навремето бе изключено някакво парвеню да дръзне да охули една звезда. Той можеше да има изгода от нея, не тя от него. А Едит беше така добра да му даде още един шанс. Или… толкова глупава. Или твърде благодарна заради историята на Андре. Така й се падаше. Но трябваше да спази даденото на Света Тереза от Лизио обещание.

Едит изправи рамене и се запъти по обичайния си маршрут към залата. Движеше се тихо, избягваше да вдига шум, за да не се чуват стъпките й надалече. Беше обула сравнително ниски обувки с дебели токове, така че се приближи до целта си почти безшумно. В този предобеден час театралните коридори бяха по-спокойни от обикновено, през затворените врати долиташе далечно соло на цигулка, после — туш на голям оркестър. Във въздуха висеше слабата миризма на чесън, алкохол, цигарен дим и театрален грим, също толкова позната като голите стени и слабите крушки, люлеещи се от тавана. Зад кулисите винаги цареше някаква безутешна тъга — контрапункт на креативността на хората, които си вършеха работата и творяха своето изкуство тук. В началото на кариерата си Едит се чудеше как може артистичният порив да се съчетае с подобна липса на фантазия, но вече бе свикнала, както сомнамбулът свиква с луната.

Поредната врата я отведе в коридор, облицован с червено кадифе, друга — към партера. Отначало немците бяха превърнали „Мулен Руж“ в танцова зала, напомняща на Едит за заведенията в Берлин, които бе опознала по време на пътуванията си. Нощните локали, в които свиреха големи танцови оркестри, явно бяха по вкуса на фрицовете. По-късно легендарният мюзикхол бе преустроен в киносалон, където окупационните войници гледаха немските седмични кинопрегледи за победния марш на Вермахта по света. Така поне бяха запазени седалките, ала преди голямото откриване се налагаше да бъде извършен съществен ремонт. Едит заобиколи в последния момент кофа с боя, преди да я катурне, и безшумно се вмъкна на един от последните редове, съпроводена от акорд на пианото. Той обаче не се отнасяше за нея, а за младия мъж на сцената.

Ив Монтан стоеше в кръга на един-единствен прожектор до пианото, свел глава над купчина листове, вероятно ноти със съответния текст. Докато пианистът до него се разсвирваше, певецът явно търсеше нещо — и по този начин даваше възможност на тайната си зрителка да го огледа, без да се разсейва от гласа или поведението му.

За мъж от Юга Монтан беше изненадващо висок, почти метър и деветдесет — и едва сега й направи впечатление колко добре изглеждаше. Носеше черен панталон и бяла риза, копчето на яката му — разкопчано, беше съблякъл жакета си. Жестовете му бяха небрежни и това се хареса на Едит много повече от държането му в „АВС“. Според нея той не изглеждаше зле, когато стоеше мирно, движеше само тънките си ръце и се въздържаше от танцовите стъпки, както и от каубойската шапка и карираното сако. Вече не беше смешен, напротив — бе дяволски атрактивен тип, както тайничко си призна тя. Удивена и възрадвана от това прозрение, Едит се облегна назад.

Седалката й изскърца тихо, но шумът потъна в разговора, воден на сцената.

— Пиаф иска да ме прослуша — чу тя да казва Ив Монтан, а тонът му издаваше, че ни най-малко не е във възторг от тази перспектива. След направеното изявление той се изправи, подаде един нотен лист на пианиста и додаде: — Хубаво, в такъв случай да й покажем на какво съм способен. Мисля да загреем, преди да е дошла.

Той говореше на диалект, който напомняше на Едит за първите й години на Плас Пигал. „Това е езикът от улиците на Марсилия“, помисли си тя. Чувала беше тази мелодия с удължените гласни от матросите от Юга, които идваха в Париж да се забавляват. Странно, че не го бе забелязала при изпълнението му в „АВС“.

Пианистът започна с въведение, което Едит тутакси разпозна. Това беше шансонът „Какво остана от нашите любови?“ на Шарл Трене. В първия момент тя се ядоса, задето младият певец отново си позволява просто да копира друг. Но после се сети, че, бидейки начинаещ, той вероятно няма собствени песни. Това поне беше по-хубава — и по̀ френска — песен от тъпите шлагери, с които той се прекланяше пред американците.

Не след дълго тя осъзна, че сегашното изпълнение няма нищо общо със злощастното му представяне от онази вечер в „АВС“. Ив Монтан разказваше спомените на човек, седнал край гаснещия огън пред дома си и замислен за младежките си любови. Звученето на гласа му беше дълбоко, много мъжествено, силно, същевременно меланхолично и изпълнено с копнеж. Един млад мъж стоеше сам до пианото под слабата светлина на прожектора и съумяваше да запълни огромната сцена със спиращото си дъха присъствие. От него изскочи искра, която по пътя си през тъмния празен салон стигна до Едит и се превърна в море от пламъци, а когато той запя за откраднатите целувки, тембърът му прозвуча невероятно еротично в нейните уши.

Тя се изправи, сякаш ударена от гръм, и се взря в певеца, който разкопча и второто копче и подгъна маншетите на ризата си. Появиха се загорели, жилести ръце, а тя се запита дали тъмният мъх по кожата му наистина е толкова мек, както изглеждаше от мястото й.

Той даде знак на пианиста, който подхвана бърз шансон, непознат на Едит. Текстът беше доста забавен, разказваше се за някакъв велосипед, а Ив Монтан успя да я накара да си представи картинно това возило — макар по-скоро в Марсилия, отколкото в Париж.

Пианистът изпълни кратко соло, а през това време Ив Монтан отново прелисти нотите.

Затаила дъх, Едит очакваше следващата песен. Накрая той подзе „В метрото“ — шансон, който се бе прочул благодарение на Роже Дан. Тя се усмихна. Преди четвърт час щеше да се вбеси, задето някакъв заместител пробва да се профилира със заглавие на оригинала, но след досегашното му изпълнение тази мъничка подигравка дори й се стори забавна.

Мелодията сякаш възкресяваше блаженството от отминалите времена на валса. Едит неволно изпита опасения, че тактът на този енергичен мюзет ще вдъхнови Ив Монтан да направи няколко танцови стъпки. Ала за разлика от изпълнението му като каубой той стоеше мирно и тихо на мястото си и разчиташе единствено на своя глас. Несъмнено можеше да пее. И го знаеше. Тя се зачуди само защо не бе проявил този си талант и това самочувствие на сцената на „АВС“. Е, имаше нужда от шлифовка, но с известни напътствия този итало-французин можеше да постигне нещо, в това тя беше сигурна.

Едит скочи, заразена от енергията му, която сякаш посягаше към нея през редовете от седалки. Вече не се стремеше да пази тишина и с потропващи стъпки се запъти към сцената.

Пианистът отпусна ръце още преди Ив Монтан да прекъсне насред песента. Той изпя още няколко такта акапела, преди да се провикне възмутено към тъмната зала:

— Как си позволявате да смущавате репетицията?

— Достатъчно! — Тя пристъпи в кръга, осветен от прожектора, който хвърляше тънка ивица светлина над оркестрината и оттам — към партера. — Няма нужда да слушам повече.

— О, мадам Пиаф! — Ив Монтан прозвуча изненадано, но не и особено зарадвано. Пристъпи непохватно до ръба на сцената, ала не се наведе към нея. — Още не съм приключил.

Застанала така, тя му стигаше едва до глезените. Направи й впечатление, че обувките му се нуждаят от нови подметки. Тази мисъл я трогна. После се сети, дето Анри беше казал, че Ив Монтан е на двайсет и три години. Пет години по-млад от нея, а говорът му издаваше подобен произход като нейния. Макар обикновено да не държеше да набляга на семейното си положение, сега тя сметна за необходимо да го коригира:

— Мадмоазел, моля.

— Хъм — отвърна той. Очевидно притежаваше не само лошите обноски на улично момче, но и действително беше в кисело настроение, както бе споменал преди малко Одифред. А тя знаеше как да се оправя с този сорт мъже.

— Ако искаш да пееш, ела след един час при мен в хотел „Алсина“. — Тя не прозвуча особено любезно, а по-скоро като строга учителка, кастреща своя ученик.

Мадам учителката вирна глава, стегна рамене и след пренебрежителен поглед се обърна към най-близката врата. С крайчеца на окото си забеляза как Ив Монтан пребледня. Фактът, че е толкова прозрачен, й се стори забавен. Този тип мъже не обичаха жените да им говорят с такъв тон. „Ще трябва да свикваш“, помисли си тя и се усмихна.