Никълъс Спаркс
Никога не си сама (9)

Глава 8

— Здрасти, Джули! — извика Майк. — Почакай една секунда!

Джули тъкмо излизаше от къщи. Певчо чу гласа на Майк и веднага хукна в очакване на ласки. Майк не му даваше да го ближе, тъй като слюнката не му беше особена приятна, но го погали и му заговори, все едно е човек. Така му говореше и Джули.

— Как си? Мъчно ли ти беше за мен? Знам, знам, и на мен ми беше мъчно. Трябва да прекарваме повече време заедно.

Ушите на кучето щръкнаха.

— А, не, никакво фризби днес. Някой друг път.

Майк приближи Джули, а Певчо не се отделяше от него и игриво го побутваше с муцуна. Майк за малко да залитне и да се блъсне в пощенската кутия на Джули.

— Кучето има нужда от повече разходки. Прелива от енергия — засмя се той.

— Радва ти се. Как си? Не сме се виждали напоследък.

— Добре съм. Имам много работа.

Очите й бяха яркозелени. Като нефрит.

— И аз. Хубаво ли прекарахте с Хенри и Ема онази вечер?

— Да. Искаше ми се да си с нас, но…

Той сви рамене, сякаш му беше все едно, но след наблюденията на Ричард Джули знаеше, че това не беше така.

— Имам хубава новина — неочаквано смени темата Майк. — Нали помниш групата от онази вечер — „Окракоук“? Дру ме помоли да заместя китариста им следващия път, когато ще свирят в „Клипър“. Трябвало да ходи на сватба в Чикаго.

— Чудесно! Кога ще свирят пак?

— След няколко седмици. Много се вълнувам. Знам повечето песни и групата не е лоша.

— По-рано казваше друго.

— По-рано не ме бяха канили да свиря с тях.

— Значи си им завиждал, така ли?

— Не точно. Чувствах се пренебрегнат. Може пък да имам късмет да получа постоянен ангажимент.

Джули не искаше да попари ентусиазма му и само каза:

— Радвам се за теб.

Настъпи мълчание. Майк размърда смутено крака и подхвана:

— Как я караш напоследък? Освен че излизаш с Ричард?

— Нищо ново. Певчо ме нервира, но това не е нищо ново.

— Защо, какво прави?

Джули му разказа и Майк се засмя.

— Дали да не му даваш „Прозак“?

— Ако не престане, ще му купя къщичка в двора.

— Мога да го разхождам по плажа и така ще се уморява повече. Няма да те следва по петите и да лае безспир.

— Добра идея.

— Обичам този великан. — Майк потупа кучето. — Знаеш го, нали, Певчо?

Въпросът беше посрещнат с радостен лай.

— Андрея как е?

— Не спира да говори за срещата си в събота.

— С онзи мъж, с когото беше в „Клипър“? Отвратителен тип. Със златен зъб. Мислех си, че най-неподходящият й избор беше оня с превръзката на окото, но явно съм грешал.

Джули се засмя.

— Аз не го видях, но Мейбъл е на същото мнение.

— Не разбирам как не вижда онова, което всички виждат. Жал ми е за нея.

— Поне не ти се налага да работите заедно. Макар че без Андрея може и да е скучно.

— Сигурно. Между другото Ема иска да й се обадиш. Да ти даде някаква рецепта или нещо такова.

— Ние не си говорим разни врели-некипели. Обсъждаме важни неща.

— Клюки?

— Не клюкарстваме, а разменяме новини.

— Е, добре, аз ще тръгвам, а ти се обади, ако чуеш някоя хубава новина. Може да измислим нещо за разходката на Певчо на плажа. Дори този уикенд…

— Със сигурност — усмихна се Джули.

* * *

Майк остана доволен от разговора.

Не си казаха кой знае какво, но по всичко личеше, че на Джули й беше приятно да си говорят. Дори се посмяха! А предложението да разхожда Певчо предполагаше, че Джули ще му се обади.

Гледаше да не мисли за Ричард. Представеше ли си ги двамата с Джули и сетеше ли се за медальона, веднага си налагаше да мисли за нещо друго. Нямаше да позволи на този тип да развали хубавите му чувства към нея.

Стратегията му вървеше сравнително добре. През целия ден беше в настроение. Чак до вечерта, когато се загледа в късните новини и си каза, че Джули все още не се е обадила.

* * *

Следващата седмица беше мъчителна.

Джули не се обади, не мина и покрай работилницата.

Преди никога не се беше колебал дали да й звънне, или не. Но не го направи. Ако Ричард беше до нея, нямаше да понесе да я чуе да казва, че в момента не може да говори, тъй като не е сама, или че прави нещо и е заета. Ако ли пък не вдигне телефона, нямаше да мигне и щеше да се притеснява къде е отишла.

Джули не се обади цяла седмица. Ричард идваше да я посещава всеки божи ден (а може би и вечер!), а в петък тя си тръгна преди пет.

Майк беше сигурен, че причината е Ричард.

Опита да не се безпокои. Не биваше да се замисля къде са и какво правят. Имаше бира в хладилника, видеотека на ъгъла и пица „Домино“ на трийсетина минути от дома му. Ще се излегне на дивана и ще отмаря, а може и малко да посвири, преди да пусне видеото.

По едно време се размисли и се оклюма. Що за живот беше това… Все едно беше в кома.

За капак разбра и къде беше Джули. Като че ли всички знаеха и нарочно го уведомяваха — клиентите му, хората в магазина за хранителни продукти, посетителите в крайпътния ресторант. Оказа се, че дори случайните й познати знаят повече за нея, отколкото той.

Ричард беше взел Джули от дома й с лимузина, заредена с шампанско. След вечеря в Рали бяха гледали на първите редове в залата на градския център „Фантомът от операта“. А после — полет с балон и пикник на плажа…

Как можеше да се конкурира с такъв мъж?