Никълъс Спаркс
Никога не си сама (5)

Глава 4

Ричард влезе в салона и Певчо вдигна глава. Ръмженето му беше тихо, сякаш се боеше Джули да не го сгълчи.

— Здрасти, слънце! За подстригване ли? — попита Андрея и го загледа. Ричард беше с джинси и разкопчана джинсова риза, под която се подаваха къдрави косми. — Свършвам след минутка!

— О, не, благодаря. Джули тук ли е?

Андрея посърна. Шумно прехвърли дъвката в устата си и кимна към дъното на салона.

— Отзад е.

Мейбъл се показа зад преградата.

— О, Ричард! Как сте?

Той я позна — жената от съседната маса в ресторанта, която го гледаше любезно, но все така продължаваше да го изучава. Такива бяха хората в малките градове.

— Благодаря, госпожо, добре. А вие?

— И аз. Джули ще дойде ей сега. Наглася каската на клиентка. Ще й кажа, че сте тук.

— Благодаря.

Андрея продължаваше да го гледа. Абсолютна бомба, така биха я определили повечето мъже, но тя не беше по вкуса на Ричард. Той предпочиташе естествената красота, а Андрея беше твърде нагласена и изписана.

— Здравей — поздрави го Джули и отново си каза, че външността му наистина е привлекателна.

Певчо се надигна от одеялото, но тя го спря с ръка.

— Здрасти — отвърна Ричард. — Кучето май започва да свиква с мен.

— Поговорихме си — кимна Джули към Певчо. — И сега внимава как се държи.

— Говорите си, така ли?

— Ами да. Той е малко ревнив. Трябва да живееш с него, за да разбереш.

Ричард остави думите й без коментар и каза с усмивка:

— Минавах оттук и реших да видя как си.

— Добре съм, но съм доста заета. Ти не си ли на работа?

— Нали знаеш, че пътувам често, но бях наблизо и…

— И реши да ме видиш?

— Държах да те видя.

— В събота беше много хубаво — усмихна се Джули.

Ричард погледна към Андрея и Мейбъл, които работеха, но и бяха наострили уши.

— Можеш ли да излезеш? — попита той.

— Имам клиентка.

— Само за малко.

— Добре, но разполагам само с няколко минути — съгласи се тя. — Инак цял ден ще поправям цвета на косата й. Поглеждам я и идвам.

Жената беше с надупчена найлонова шапка, от която стърчаха кичури с лилава боя. Джули се върна след малко и двамата с Ричард излязоха пред салона.

— За какво искаш да говорим?

— Само исках да си с мен за няколко минути.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— И все пак защо дойде?

— Не съм сигурен защо…

— А защо се обади сутринта?

— Да ти чуя гласа. Да си спомня за вечерта ни в ресторанта. Бях очарован.

Джули го погледна и си каза, че комплиментите са добро начало за всеки нов ден.

— Има и друга причина, заради която съм тук.

— След ласкателствата дойде ред на истината — усмихна се тя.

Ричард се засмя.

— Искаш ли да се видим в събота?

Джули беше канена на вечеря у Ема. Заедно с Майк.

— Съжалявам, но ще ходя на гости у мои приятели. Мога в петък. Или някой ден през седмицата.

— Заминавам в Кливланд довечера и ще отсъствам до събота. Следващия уикенд също ще пътувам. Сигурна ли си, че няма да можеш?

— Да — със съжаление отвърна тя. — Не мога да откажа, много са ми близки и ще се обидят.

— Е, случват се такива неща. Нещо против да ти звънна след две седмици? Тогава се връщам.

Две седмици?

— Искаш ли да дойдеш на вечерята с мен? — изведнъж попита Джули. — Приятелите ми няма да имат против.

— Не, благодаря. Не ме бива в общуването с нови хора и не искам да ви развалям вечерта. — Той кимна към салона и добави: — Не искам да те задържам. Нали обещах, че ще поговорим само няколко минути. Аз държа на обещанията си. Пък и имам работа. Между другото, изглеждаш страхотно.

Миг преди да си тръгне, тя го спря.

— Ще опитам да откажа вечерята. Ема няма да се разсърди.

— Не бих искал да провалям плановете ти.

— Няма проблем. Ние сме непрекъснато заедно.

Той я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Много се радвам. — Най-неочаквано Ричард се наведе и я целуна. Бърза целувка и все пак целувка. — Благодаря ти.

* * *

— Този я целуна! — ахна Майк, който се беше облегнал на вратата на автоработилницата и наблюдаваше разговора на Ричард и Джули.

Хенри стоеше до него и също ги видя.

— Май да.

— Ама те почти не се познават!

— Е, вече се познават.

— Ти на кого си приятел?

— Да те лъжа ли искаш?

— Можеше да кажеш нещо друго.

— Добре тогава. Казвам ти, че този мъж е грозен.

* * *

— Мислех, че си ме забравила — каза клиентката на Джули и остави списанието.

Джули погледна кичурите.

— Остават още няколко минути. Освен ако не ги искаш по-тъмни.

— Нека бъдат по-светли.

— Добре.

Жената продължи да говори за желания цвят, но Джули не я слушаше, а мислеше за целувката.

Не че се беше случило кой знае какво. И все пак… И все пак какво?

Не беше ли малко прибързано? Някак неочаквано?

Мейбъл се приближи и я попита:

— Добре ли видяха очите ми? Целуна ли го наистина?

— Той ме целуна, а не аз него.

— Не ми се виждаш въодушевена.

— Ами не знам какво да кажа…

— Беше ли изненадана?

Джули намираше Ричард за привлекателен и може би щеше да се почувства засегната, ако не бе пожелал да я целуне до следващата събота. Но тогава защо имаше усещането, че е преминал бариерата без нейно разрешение?

— Може би — отвърна тя.

— Аз пък не бях. Човекът сериозно те ухажва.

— Написал ми е и картичка. Намерих я сутринта в пощенската кутия.

Мейбъл повдигна вежди.

— Изглежда, че е от онези мъже, които намерят ли онова, което търсят, правят всичко, за да го задържат. А ти не си за изпускане.

Джули се усмихна.

— Може пък и да е просто откачалка — заключи Мейбъл. — Но какъвто и да е, радвам се, че най-сетне започна да излизаш. Винаги съм казвала, че срещите са хубаво нещо.

* * *

Ричард се качи в колата и като се сети за Певчо, който бил ревнив, се засмя. Сякаш кучето беше човек.

С Джули бяха прекарали чудесно. Възхищаваше се на силния й дух. Беше преживяла много, но не се държеше като огорчен или озлобен човек.

Освен че беше красива, тя се усмихваше като дете и той имаше чувството, че може да я гледа часове наред.

В събота беше много хубаво, каза тя. Искаше да я види днес, за да се увери в думите й. В деня след първа среща хората мислят, премислят, изпитват колебания и търсят отговори. Цяла нощ не беше спал. Накрая й написа кратко писъмце и го пусна в кутията.

Нямаше защо да се безпокои. И двамата бяха прекарали чудесно.

Телефонът му иззвъня.

Беше шефът му Блансен. Сигурно бяха назад със срока и бяха надвишили отпуснатите средства. Блансен винаги беше източник на лоши новини. Действаше му потискащо, макар да твърдеше, че се грижи за подчинените си.

Не вдигна телефона и се отдаде на размисли за Джули. Тяхната среща в салона беше съдбовна. Можеше да отиде на десетки други места и не се налагаше да се подстриже, но той влезе там, воден от някаква невидима сила.

Май не трябваше да я целува… Но толкова се зарадва, задето отмени приятелската вечеря, че не можа да се сдържи. Дали не пришпори нещата?

Не биваше да бърза, не… Другия път щеше да се държи спокойно, да я изчака да си състави мнение за него и нещата да се случат от само себе си.