Никълъс Спаркс
Никога не си сама (36)

Глава 35

За четиридесет минути къщата на Ричард Франклин беше обградена от местни полицаи и шерифи от Онслоу Каунти. От Джаксънвил дойдоха специалисти по съдебна медицина, за да вземат отпечатъци и да търсят доказателства за пребиваването на Андрея в къщата.

Дженифър и Пийт бяха в двора и даваха отчет на шефа си Ръсел Морисън — грубоват, смръщен мъж с оредяваща посивяла коса и приближени очи. След като му разказаха два пъти за бягството на Ричард, той изслуша и информацията, до която се беше добрала Дженифър.

Роден и живял цял живот в Суонсбъро, Морисън се изживяваше като закрилник на града. Макар да беше дълбоко заспал, когато му се обадиха след намирането на Андрея, той беше сред първите пристигнали на местопрестъплението.

— Това нали е същият тип, когото Майк Харис наби в бара? Онзи, който преследваше Джули?

— Да — отвърна Дженифър.

— Но все още нямаме доказателства за това престъпление?

— Не още.

— Говорихте ли със съседите на Андрея? Дали са го виждали да ходи при нея?

— Не сме говорили. Дойдохме тук, след като бяхме в салона.

— Това, че е избягал, не означава, че той е пребил Андрея. Не е доказателство и всичко онова, което си научила за него.

— Но… — подхвана Дженифър.

Морисън вдигна ръце, за да я прекъсне.

— Не казвам, че е невинен. Опитал е да убие полицай. Това няма да му се размине. Сигурен ли си, че си добре? — обърна се той към Пийт.

— Да. Бесен съм, но съм добре.

— Ти водиш разследването, но в него ще участват всички.

Един от полицаите в къщата ги приближи и се обърна към Морисън.

— Капитане, намерихме нещо.

— Какво?

— Кръв.

* * *

Крайбрежната къща беше на остров Топсейл, на около четиридесет мили от Суонсбъро. С бял пясък, тръстики и дюни, островът беше любимо място за семейни уикенди през лятото, но постоянните му жители не бяха много.

Заради бурите, както в повечето къщи на острова, главният етаж беше разположен над гаража. Стълбите слизаха от задната веранда до плажа, имаше и чудесна гледка към океана.

Джули стоеше до прозореца и гледаше вълните.

Дори тук не можеше да се отпусне и да се почувства в безопасност.

С Майк се запасиха с храна за цяла седмица, а после се отбиха в „Уолмарт“ и си купиха дрехи за няколко дни. Пуснаха пердетата и паркираха колата на Ема в гаража. По пътя проверяваха непрекъснато дали Ричард не ги преследва, влязоха и излязоха три пъти от магистралата и нарочно кръжаха из улиците. Джули не можеше да се отърве от чувството, че той ще измисли начин да я намери.

Майк подреждаше продуктите в кухнята.

— Може вече да са го хванали — каза той. — Дано Андрея е по-добре.

Джули мълчеше, а Певчо не се отлепяше от нея.

— Тук сме в безопасност. Няма да ни намери, не се тревожи — увери я Майк.

— Знам — неуверено рече тя и се загледа през прозореца. Две двойки се разхождаха по плажа. Малко преди това бяха минали покрай къщата.

Майк проследи погледа й и каза:

— Красива гледка, нали?

Джули сведе очи и не отговори, тъй като мислеше за друго и красотата й убягваше.

* * *

Морисън привика полицаите в двора на къщата, за да даде нареждания.

— Джаксънвилската полиция и шерифският отдел търсят колата, а вие ще направите следното: Харълдсън и Тийтър отиват на моста и разговарят с всеки на строежа, за да научат колкото може повече за Франклин — къде ходи, кои са приятелите му, какво обича да прави. Томас остава тук и отговаря за събраните доказателства — всичко трябва да бъде внимателно опаковано и надписано, без никаква грешка. Бърис трябва да се срещне със съседите на Андрея и да разбере дали този тип я е посещавал. Джонсън ще отиде в Морхед Сити и ще намери свидетели, че Ричард и Андрея са били там. Пък ще проучи дали Андрея се е срещала с други хора, които биха могли да извършат това. Дори вече да е арестуван, защитата е придирчива и трябва да проучим всеки съмнителен заподозрян. Дженифър и Пийт, продължавайте да събирате всякакви сведения за Ричард и Джесика. Бих искал да разговарям с нея.

— А призовка за „Дж. Б. Бланчард“? — попита Дженифър.

— Аз ще се заема с това — отговори Морисън.

* * *

Ричард Франклин се отби в магазина, след като остави колата на задния паркинг на болницата. Там можеше да стои няколко дни, без да направи впечатление. Напазарува и влезе в тоалетната на близката бензиностанция. Заключи вратата, застана пред мръсното огледало и извади нещата, които беше използвал при предишното си преобразяване: самобръсначка, ножици, боя за коса, изкуствен тен и очила.

Важното беше да намери Джули. Само че не знаеше къде да я търси. Никой не вдигаше телефона в салона, а в автоработилницата един от служителите на Хенри каза, че Майк не е на работа.

Тя беше избягала. Ала къде? Ричард се усмихна, тъй като бе убеден, че всички хора грешат и грешката на Джули е в това, че все някой знае къде се крие. Хенри, Ема, може би Мейбъл. Полицията също знаеше и поддържаше връзка с нея. Все някой щеше да го заведе при любимата му.

Започна да се подстригва и боядисва, като тихичко си подсвиркваше. След половин час беше готов — с изсветлена коса, с тен, с очила и без мустак. Нов човек.

Запъти се към мола срещу болницата, за да потърси незаключена кола.

* * *

Дженифър се обади в полицейското управление в Денвър и от човек на човек най-сетне стигна до детектив Коен. След като я изслуша, той подсвирна учудено и каза:

— Ще видя какво мога да направя. Ще ви се обадя след малко, че сега не съм на бюрото си.

Пийт звънеше на летищата в Джаксънвил, Рали и Уилмингтън, за да провери дали Ричард наистина беше ходил на погребение на майка си.

Морисън беше в кабинета си и служеше като център за предаване и разпределяне на информацията. Преди минути Томас бе съобщил, че на чаршафите са открили петна от семенна течност.

Коен звънна и Дженифър вдигна на мига. Оказа се, че имало не един и двама с името Ричард Франклин. След допълнителните описания за височина, телосложение, цвят на косата и очите, приблизителна възраст и раса Коен направи справка и заключи:

— Никой не отговаря на описанието. Имаме няколко досиета с това име — четирима са афроамериканци, единият е покойник, а последният е на шейсет и няколко.

— Нещо повече за него?

— Наркоман. Нищо общо с инженер. От двайсет години обикаля затворите. И никога не е живял на посочения адрес.

— Може ли да проследите за някакви данни в архивите на окръга или в други градове?

— Всичко, което имаме, е тук. Системата беше осъвременена преди две години. Имаме сведения за всички арестувани от 1977 година насам.

— Бихте ли ми изпратили факс или приложение към имейл със снимка на наркомана?

— Разбира се, макар да се съмнявам, че е той. Обадете се, ако ви трябва нещо друго. Този тип е доста опасен и не бива да се разхожда на свобода.

Дженифър благодари и звънна в полицейското управление на Кълъмбъс с надеждата за повече късмет.

* * *

Мейбъл седеше до Андрея, държеше ръката й и шепнеше:

— Ще се оправиш, миличка. Майка ти и татко ти скоро ще дойдат.

Колебаеше се дали да не се обади на Пийт Ганди и да попита докъде са стигнали с разследването. Но тъй като беше все още ядосана за недостатъчно бързата му намеса, се боеше да не избухне и да не се развика. Майк беше прав. Пийт трябваше да послуша Джули, за да не се стигне дотук. Да се чудиш как беше завършил обучението си за полицай!

Сестрата дойде, за да провери състоянието на Андрея. Идваше на двайсет минути, тъй като първите двайсет и четири часа бяха най-важни и подобрението би било добър знак за излизане от кома без мозъчно увреждане. В гърлото на Мейбъл заседна буца, тъй като по изражението на сестрата личеше, че положението е същото.

* * *

Морисън излезе от кабинета си и Дженифър побърза да му съобщи:

— Току-що взех призовка за „Дж. Д. Бланчард“, съдията Райли я подписа и ако адвокатите им не забавят нещата, скоро ще получим необходимата информация.

— Нещо ново за Франклин? — попита Морисън.

— Нищо. Никакви арести. Дори не е бил подозиран в престъпление.

— А факсът от Денвър?

— Човекът на снимката е друг. Не разбирам как така се появява и изчезва! Някакви новини от къщата му?

— Оказва се, че е чистил навсякъде. Взели са доста проби, но още не са изследвани. Лабораторията в Уилмингтън е сред най-добрите в щата и изпратихме кръвните проби там. Ще направят сравнение с кръвта на Андрея от изследванията й в болницата. Тя е група А положителна, каквато беше и кръвта от пробата. Това не е толкова често срещана група, така че някои съмнения могат веднага да отпаднат.

— Нещо интересно от Морхед? Или от работниците на строежа?

— Засега не. Изглежда добре се е прикривал. Харълдсън и Тийтър разпитали работниците, но никой не е дружал с него и никой не го е харесвал. Информацията от Бърис и Пък е, че съседите на Андрея не са го виждали. Тя обаче дружала с разни лоши момчета и Пък ги търси, за да ги разпита.

— Няма кой друг да е, освен Ричард Франклин — заяви Дженифър.

Морисън кимна.

— Ще бъдем сигурни след няколко часа. Джонсън обикаля Морхед със снимката на Андрея, но баровете и ресторантите отварят след пет и трябва да изчакаме. Ти научи ли нещо повече за Джесика?

— Още не. Това е следващата ми задача.

* * *

Джули седеше на дивана с Певчо в краката. Майк потърси нещо интересно по телевизията, но не намери и изключи телевизора.

— Ще се обадя на Хенри, за да му кажа, че сме добре — предложи той.

Тя кимна.

* * *

Дженифър разглеждаше снимките в куфарчето на Ричард. За разлика от Джули Джесика винаги се усмихваше и изглеждаше щастлива. По всичко личеше, че е била негова съпруга. На част от снимките се виждаше годежният пръстен на ръката й, а на няколко се забелязваше и сватбена халка.

На гърба на снимките нямаше дати или имена на местата, на които бяха направени. Нямаше и забележителности. Дженифър прегледа снимките в интернет от Колорадо и Охайо с името Джесика Франклин, но те нямаха нищо общо със съпругата на Ричард. Най-вероятно беше сменила името си след развода.

Ами ако не бяха разведени?

Дженифър се обади на детектив Коен в Денвър и го помоли да направи справка за Джесика.

— Изчакайте да проверя на няколко места — каза той и след минута-две добави: — Уви, няма нищо. Няма убити, нито липсващи с името Джесика Франклин.

— Дали няма някаква информация за брака им? Къде са се оженили и колко време е продължил?

— Ние нямаме, но вероятно има в архивите на окръга. Може да проверите в имотните данъчни декларации, тъй като често са и на двете имена. Трябва да намерите някой, който да се порови в архивите.

— Имате ли телефона?

Коен потърси, после помоли колегата си за указателя и й го продиктува.

След миг се появи задъханият Пийт.

— Дженифър! Дейтона! Мръсникът е бил в Дейтона, когато е казал, че е на погребение на майка си!

— Джули е от Дейтона, нали?

— Не помня. Ще прегледаме некролозите във вестника. Вече наредих да принтират страниците.

— Не ти ли се струва странно, че майка му е починала в родния град на Джули?

— Може да са родом от едно място.

Дженифър поклати глава. Това беше малко вероятно. Имаше доказателство, че Ричард е бил в Денвър преди четири години, а и Джули щеше да спомене, ако се познаваха отпреди. Защо беше отишъл в Дейтона, защо?

Изведнъж я обзе тревога.

— Имаш ли телефона на майката на Джули?

— Не.

— Трябва веднага да й се обадим.

— А некролозите?

— Няма да ги преглеждаме, защото изобщо не сме сигурни, че майка му е умряла. По-добре да проверим телефонните му обаждания — предложи Дженифър. Как не се беше сетила по-рано!

— Кои телефонни обаждания?

— От домашния му телефон!

— Значи няма да гледаме некролозите?

— Не. Той не е ходил там заради майка си. Ходил е, за да проучва Джули. Сигурна съм!

* * *

Майк се обади на Хенри и Ема. Хенри поговори с него и след като затвори телефона, Ема побърза да попита:

— Сигурни ли са, че никой не ги е видял?

— Да. Но дано по-скоро хванат тоя тип, че да се успокоя.

— Ами ако не го хванат? Докога ще се крият?

— Докогато трябва. Веднага ще звънна и ще уведомя полицията, че са там.

* * *

Дженифър благодари на Хенри за обаждането. Значи бяха напуснали града. От една страна, добре, но от друга, бяха далеч, в случай, че се нуждаят от помощ. Топсейл беше на четиридесетина минути път от Суонсбъро.

За съжаление данъчните декларации се оказаха само на името на Ричард Франклин и на Дженифър не й остана нищо друго, освен да разгледа още веднъж снимките. Те говореха не само за обекта, а и за фотографа. Ричард категорично не беше любител, а се отнасяше към фотографията като към изкуство. Затова и оборудването му беше толкова скъпо.

Тя гледа снимките дълго и постепенно я обзе чувството, че в тях се крие нещо важно, което й предстои да открие.