Никълъс Спаркс
Никога не си сама (37)

Глава 36

Детектив Лари Коен мислеше за Ричард Франклин и защо това име му звучи толкова познато. Може да беше един от многото свидетели по стотиците дела, по които беше работил, може да беше срещнал името му в някой вестник или да се бе запознал с него на някое парти. Но нещо му подсказваше, че има намесено полицейско разследване.

Реши да поговори с колегите си в отдела.

* * *

Морисън достави историята на телефонните обаждания и информацията от „Дж. Д. Бланчард“ с резюмето на Ричард Франклин и обектите, на които е бил консултант.

Пийт се зае с телефонните обаждания, а Дженифър със сведенията от „Дж. Д. Бланчард“.

Адресът на резюмето беше в Кълъмбъс. Следваха образование, предишен опит, членства в сдружения, компании, за които беше работил. Истинска златна мина с информация.

Дженифър се обади на „Лентри Кънстракшън“ в Чейен, Уайоминг. Ричард беше работил за тях, преди да започне собствен бизнес.

— Разбира се, че го помня — каза вицепрезидентът Кланси Едуардс. — Беше страхотен мениджър! Много способен! Не е за чудене, че се зае със собствен бизнес.

— Кога говорихте с него за последен път?

— Ами… Той се премести в Денвър преди осем или девет години. Работихме по един проект през деветдесет и пета.

— Извинете, но знаете ли дали е бил женен?

Едуардс се засмя.

— Изключено. Всички бяхме убедени, че е гей.

— Сигурен ли сте?

— Не сме го питали, нито пък е споделял. Ако си изпълняваш задълженията, личният ти живот засяга само теб и никой друг. Уайоминг не е Сан Франциско, нали така, но нещата и тук се промениха.

— Той разбираше ли се с колегите си?

— О, да. Освен че беше отличен специалист, беше много мил и внимателен. Купи на жена ми шапка за рождения й ден. Не че я носи, но нали ги знаете жените…

— А разбираше ли се със строителните работници?

— Да. Разбираше се с всички. Съжалявахме, когато напусна. Мога ли да попитам защо се интересувате? Да не би нещо да му се е случило?

— Провеждаме разследване. Повече не мога да ви кажа. Спомняте ли си някой от „Дж. Д. Бланчард“ да се е обаждал за препоръка за Ричард Франклин?

— Обадиха се на шефа. Дадохме препоръка с удоволствие. Той заслужава.

— А да сте чували, че фотографията му е хоби?

— Не. Защо?

— Просто питам. Благодаря ви, господин Едуардс. Може ли пак да звънна, ако се наложи?

— Разбира се. Ние сме тук всеки ден до шест и уважаваме труда на представителите на властта. Дядо ми беше шериф поне… двайсетина години и…

Дженифър затвори телефона, без да го доизслуша.

* * *

— Ти беше права — въздъхна Пийт, сякаш разочарован от факта, че тя се досещаше за неща, които изобщо не му бяха хрумвали. — Един от номерата е на частен детектив в Дейтона. Обаждал се е три пъти на „Крун Инвестигейшънс“. Оставих съобщение. Нямаше секретарка и гласът на телефонния секретар беше мъжки. Най-вероятно е еднолична фирма.

— А майката на Джули?

— Не вдига телефона. Пак ще звъня. Ти научи ли нещо ново?

Дженифър му разказа за разговора с Кланси Едуардс.

— Значи е гей — заключи Пийт, сякаш това обясняваше нещата.

— Ще се обадя на другата компания, за която е работил. Минало е доста време, но дано някой го помни. След това ще звънна на банката му в Денвър и ще поговоря с бивши негови съседи. Ти опитай да научиш нещо за детството му. В резюмето пише, че е роден в Сиатъл. Обади се на по-големите болници. Може да открием свидетелството му за раждане. Добре ще бъде да знаем нещо повече за семейството му.

* * *

Най-сетне Ричард успя да намери кола с ключове на таблото и потегли от паркинга пред мола със зелен „Понтиак Транс Ем“, модел 1994 година.

Какви наивници, мислеше си той, как може в наши дни да оставиш колата си незаключена с ключове на таблото! Глупави хора колкото щеш. Един от тези загубеняци и смотаняци, заради които сме лесна на жертва на терористите, беше Пийт Ганди с неговата липса на бдителност и самодоволно невежество.

* * *

На Дженифър не й вървеше цял следобед. Свързването със съседите на Ричард Франклин се оказа почти невъзможно. Убеди служител в окръжното управление да прегледа имотните данъчни декларации според адресите. Говори с двама съседи. А после успя да открие и двама мениджъри от фирмата в Санта Фе, в която Ричард беше работил почти година. И четиримата твърдяха, че бил приятен човек и вероятно гей, че се спогаждал с всички, но не били чували за слабостта му към фотографията.

Дженифър стана от бюрото и отиде да си вземе още едно кафе.

Кой беше този тип? И защо ли всички го описваха като някакъв съвършено различен човек…

* * *

Детектив Лари Коен попита колегите си дали си спомнят името Ричард Франклин. То им беше познато. Това беше доста странно, след като нямаше сведения както да е бил арестуван, така и да е бил свидетел.

Най-неочаквано отговорът изплува в главата му. Бързо прегледа основните данни в компютъра и предположението му доби реален вид.

* * *

На Пийт му провървя с информацията за детството на Ричард. Тъкмо отиде при Дженифър, за да й разкаже, когато телефонът й иззвъня.

— Полицейски участък Суонсбъро. Полицай Романело на телефона.

— Обажда се детектив Коен.

— Здравейте! Открихте ли нещо?

— Дълго мислих защо името Ричард Франклин ми е познато. Поговорих с колегите и един от нашите детективи си спомни за интересен случай отпреди четири години. Става дума за изчезнал човек.

— Джесика Франклин?

— Не.

— А кой?

— Ричард Франклин. Той е изчезналият.

— Но той е тук.

— Изчезнал е преди четири години. Един ден не се явил на работа. След няколкодневно отсъствие секретарката му се обадила в полицията. Случаят е разследван и е установено, че най-вероятно е заминал. На леглото му имало дрехи, чекмеджетата били разбъркани и липсвали два куфара. Колата му я нямало и е теглил пари от банкомат в деня, преди да изчезне.

— Значи е избягал?

— Да.

— Но защо?

— Не е ясно. От разговорите с познатите му личи, че не е човек, които би зарязал работата си и би заминал просто ей така.

— Проблеми със закона?

— Няма. Изглежда е решил да започне всичко отначало.

— А защо семейството му не се е обадило?

— Защото няма семейство. Баща му е починал, майка му е с деменция в старчески дом и няма братя и сестри.

— Може ли да ми изпратите информацията по факса?

— Много е. Ще се точи поне час.

— Нищо. Аз и без това ще бъда тук през нощта. Моля ви…

— Добре. Дайте ми пак номера на факса.

* * *

От кухненския прозорец на къщата се виждаше залезът и океанът беше оранжев, сякаш под него пламтеше огън. Постепенно падна здрач и флуоресцентната лампа над масата тихо зажужа.

Джули стоеше до прозореца и наблюдаваше Певчо, който тичаше по плажа.

— Гладна ли си? — попита Майк и застана до нея.

— Не още.

— Певчо изглежда доволен — каза Майк и я прегърна. — Не се тревожи, той ни пази и веднага ще даде знак, ако някой приближи къщата.

* * *

Морисън отиде при Пийт и Дженифър.

— Току-що говорих с лабораторията. Да, кръвта е на Андрея.

Дженифър почти не го чу, тъй като се беше зачела в първата страница от факса.

— Джонсън е намерил свидетел — продължи Морисън. — Един от барманите в „Москито Гроув“ помни Андрея. Описа и Ричард Франклин. Каза, че бил доста неприятен тип.

— Само че това не е Ричард Франклин — заяви Дженифър.

Морисън и Пийт я погледнаха.

— Как така? — учуди се Морисън.

— Името на заподозрения не е Ричард Франклин. Истинският Ричард Франклин е изчезнал преди три години. Ето, вижте. — Тя подаде първата страница на факса със снимката. Макар и неясно, на нея се виждаше плешив човек с едри черти на лицето, който нямаше нищо общо с този, когото търсеха. — Ето това е истинският Ричард Франклин.

Пийт мигаше и не вярваше на очите си.

— Ама те не си приличат!

— Значи става дума за открадната самоличност — заключи Морисън.

Дженифър кимна.

— Тогава кого, по дяволите, търсим? — възкликна шефът й, а тя сви рамене и рече:

— Нямам никаква представа.