Никълъс Спаркс
Никога не си сама (3)

Глава 2

Песните на Майк Харис нямаха кой знае какъв текст, а свиренето му на китара не беше достатъчно добро, за да стигне до запис. И все пак той свиреше всеки ден и в последните десет години беше участвал както в дългокоси шумни рокендрол групи, така и в сантиментални кънтри състави. На сцената беше носил кожени панталони, боа, гамаши и каубойска шапка. Макар да свиреше със завиден ентусиазъм, след няколко седмици участие в поредната група Майк неизменно биваше освобождаван. Явно талантът не му достигаше…

Той все драскаше в една тетрадка — записваше мислите си, за да ги използва един ден в сътворяването на роман. Имаше прекалено много идеи и не знаеше как да ги организира в повествувание. Миналата година написа кримка а ла Агата Кристи — за мистериозен кораб с неколцина заподозрени. Не беше доволен от сюжета въпреки присъствието на скрита в Сан Франциско ядрена ракета, подло ченге, присъствало на убийството на Дж. Ф. Кенеди, ирландски терорист, мафиоти, момче и куче, подъл капиталист и пътуващ през времето учен, спасил се от преследване в Римската империя. Уводът беше станал няколкостотин страници, а главните герои щяха тепърва да се появят.

Майк имаше опит в рисуването, изработването на керамика, стъклопис, дърворезба и макраме. Запояваше части на стари коли в сложни монументални конструкции, сядаше на прага на дома си и им се възхищаваше. И така, докато от общината издадоха заповед да не струпва метални вехтории в двора. Като много други хора Майк Харис имаше желание да бъде човек на изкуството, ала нямаше талант.

Той можеше да поправя всичко — беше много сръчен майстор и рицар в лъскава броня за протекли мивки и всякакви развалени уреди. Но силата му беше в колите. С Хенри бяха собственици на най-известната автоработилница в града. Хенри оправяше документацията, а Майк вършеше истинската работа. Ремонтираше всякакви коли. Слушаше мотора, чуваше чукане и тропане, което никой друг не долавяше, и само след минути откриваше проблема. Помнеше всеки детайл от поправката на колата. Реконструираше мотори, без да гледа наръчника, и все пак му се искаше този талант да се прояви и някъде другаде…

Традиционната слава на музикантите и автомонтьорите като любимци на жените го беше подминала. Майк беше имал две приятелки. Едната беше ученическата му любов, а другата беше Сара, с която скъса преди три години. С други думи, в живота му нямаше дълготрайна връзка. Повечето му срещи завършваха с целувка по бузата и благодарност, че е много добър приятел. Вече на трийсет и четири, той имаше опит в дружеските прегръдки, докато жените плачеха на рамото му и се оплакваха от бившите си гаджета. По американските стандарти Майк беше красавец — строен, със светлокестенява коса, сини очи и хубава усмивка. Но жените като че ли долавяха неговата незаинтересованост в установяването на сериозна връзка. За това имаше причина.

Брат му Хенри и снаха му Ема я знаеха. Мейбъл също се досещаше, както и всички, които го познаваха.

Майк беше вече влюбен.

* * *

— Джули!

С Певчо бяха стигнали до края на стария Търговски квартал. Кучето я погледна и тя кимна.

Певчо се втурна към Майк и той го погали зад ушите.

— Ама че си голям! Остави ме за малко, искам да поговоря с Джули. Джипът ти е готов.

— Какво му беше?

— Алтернаторът…

Това беше първата му оценка, когато остави колата в петък.

— Смени ли го?

— Да. Старият не ставаше за нищо. Оправих ти теча на маслото.

— Теч ли имаше?

— Не си ли забелязала петната под колата?

— Не.

— Искаш ли да ти донеса ключовете?

— Ще ги взема след работа. Днес съм много заета. Както винаги в понеделник. Как мина в „Клипър“? Извинявай, не можах да дойда.

Майк беше свирил през уикенда с гръндж рок група от момчетии, които мислеха само за мацки, бира и Ем Ти Ви. Той беше поне с десетина години по-възрастен от тях, но за участието се беше издокарал с широки панталони и провиснала фланелка. Когато ги показа на Джули, тя каза, че са подходящи, макар да допускаше, че може да стане за смях с подобно облекло.

— Мина нормално. Не беше моят тип музика.

Джули кимна. За разлика от Певчо тя не харесваше пеенето му. Странно, но запееше ли Майк, кучето виеше в тон с него. Беше само въпрос на време кой ще стане по-известен.

— Колко ти дължа за ремонта? — попита Джули.

— Две подстрижки.

— Нека да ти платя този път. Поне за частите.

Джипът й, стар модел CJ7, беше три пъти на ремонт за една година.

— Плащаш ми с подстригване. Макар косата ми да става все по-рядка.

— Две подстрижки е много малко.

— Ремонтът беше лесен. А частите взех почти без пари от един приятел, който ми беше задължен.

— Хенри знае ли, че работиш без пари?

— Естествено. Нали сме партньори. Пък и идеята беше негова.

Да не повярваш, помисли си Джули, но само каза:

— Много ти благодаря.

— Няма защо.

Певчо гледаше Майк с многозначително наклонена глава, сякаш искаше да му каже: Хайде, Ромео, много добре знаем защо го правиш.

— Как мина срещата с… — подхвана Майк.

— С Ричард ли? Ами добре.

— О… — Той кимна и усети, че челото му се изпотява. Не че беше горещо.

— Къде бяхте?

— В „Слокъм“.

— Хубаво място. За първа среща.

— Трябваше да избера между „Слокъм“ или „Пица Хът“.

Майкъл осъзнаваше, че Ричард е доста по-различен от скучния Боб и от сексманиака Рос. Или от каналджията. Той би могъл да се мери с тях, но не и с Ричард с тази вечеря в „Слокъм“.

— Значи прекара хубаво?

— Да. Беше забавно.

Дори забавно? Работите не отиваха на добре.

— Не се муси, Майк, нали знаеш, че най-много обичам теб — засмя се Джули и се пресегна да хване ръката му, но той я пъхна в джоба си.

— Защото ти поправям колата, нали?

— И не само! Закърпи ми и покрива.

— И пералнята.

Тя го целуна по бузата и стисна рамото му.

— Толкова си добър!

* * *

Джули усещаше погледа на Майк, когато идваше в салона, макар че за разлика от реакцията й към много други мъже, неговото присъствие не я смущаваше. Той беше добър приятел, който правеше живота й по-лесен и на когото винаги можеше да разчита. Такива приятели бяха рядкост и тя се чувстваше неудобно, че не споделя с него подробностите от личния си живот.

Досещаше се за чувствата на Майк, тъй като те бяха повече от ясни, и не искаше да го нарани. Какво можеше да му каже? Ричард е страхотен в сравнение с предишните и пак ще изляза с него… Джули знаеше, че Майк иска да бъде с нея, но нейните чувства към него бяха твърде сложни. Та Джим и Майк бяха най-добри приятели от деца! Майк им беше кум и я утешаваше след смъртта на Джим. Чувстваше го като брат и това не можеше да се промени току-така.

Самата мисъл за среща с него беше нещо като предателство. Какво би си помислил Джим? Колко пъти в миналото тримата бяха заедно… Не искаше да го загуби като приятел, а една такава промяна беше рискована. Той вероятно го знаеше и затова не я канеше на среща.

Миналата година, когато караха водни ски с Хенри и Ема, доби усещането, че Майк се кани да се престраши. Държеше се особено, не се смееше на шегите им, току забиваше поглед в ноктите си или само поглеждаше смутено. По-големият му брат Хенри нямаше милост, щом забележеше, че Майк е в такова настроение, и го питаше лимони ли е ял, че е такъв кисел. Майк пък още повече се скапваше и тя го съжаляваше. На следващия ден ставаше отново стария Майк, когото Джули харесваше много повече. Отегчаваха я мъжете със самочувствие, които подхващаха разправии в баровете и се правеха на велики пред жените. А Майк беше безспорно привлекателен — добросърдечен и хубав, с трапчинки и малки бръчици около очите, които Джули обожаваше. Допадаше й начинът, по който загърбваше проблемите, като просто свиваше рамене. Тя харесваше мъже, които се смеят, а Майк се смееше от сърце. Чуеше ли го, веднага се развеселяваше. Само че един вътрешен глас й казваше: Недей… Майк ти е приятел, най-добрият приятел, не разваляй нещата…

Докато мислеше за всичко това, Певчо я побутваше с муцуна. Минаха покрай фурната и стигнаха до отворената врата на салона. Мейбъл чакаше Певчо с бисквитка всеки ден.

* * *

— Как е минала срещата й с оня тип? — попита Хенри и се облегна до кафеварката с чаша в ръка.

— Не съм я питал — отвърна Майк и облече гащеризона си.

— И защо?

— Не се сетих.

— Аха…

Хенри беше на трийсет и осем, четири години по-голям от Майк и нещо като мъдрото му аз. Беше по-висок и по-пълен, а талията му растеше със скорост, обратна на бързо оредяващата коса. След дванайсет години брак с Ема имаха три момиченца и живееха в къща. За разлика от Майк той нямаше артистични стремежи. Беше завършил финансов бизнес и като повечето по-големи братя се грижеше за братчето си. Тази обич включваше закачки, подмятания, че и безмилостни забележки, с които искаше да приземи и стегне Майк. Кой друг би го направил? Никой.

— Казах й, че колата е готова.

— Че кога я поправи? Нали имаше теч.

— Имаше. Вече няма.

— Ясно.

Братко, братко — помисли си Хенри, — сам не знаеш колко си й навит. Като пружина на нов часовник… Покашля се и каза:

— Значи това прави през уикенда? Работи върху колата й?

— Не само. Свирих и в „Клипър“, забрави ли?

— О, да. Нали знаеш, че не си падам по модерната музика. Харесвам Гарт Брукс и Тим Макгроу. Пък и родителите на Ема бяха на вечеря.

— Можехте всички да дойдете.

Хенри прихна.

— Ти пък! Майка й и баща й в „Клипър“! Те се дразнят от музиката в асансьорите и наричат рока сатанинско промиване на мозъци. Ушите им щяха да прокървят, ако ви чуят как свирите.

— Ще кажа на Ема какви ги говориш.

— Тя е на моето мнение. Това са нейни думи. Как мина концертът?

— Горе-долу.

— Жалко… Колко взе на Джули този път? Поне за един сандвич?

— Съвсем не.

— Да не й даде годежен пръстен?

— Ха-ха.

— Сериозно те питам.

— Ами както винаги, нали знаеш…

Хенри подсвирна.

— Добре че аз водя счетоводството!

— Ти също нямаше да й искаш пари.

— Така е.

— Тогава защо ме разпитваш?

— Исках да разбера доволна ли е останала от срещата.

— Това какво общо има с колата?

— Не знам, братле. Ти как мислиш? — усмихна се Хенри. — Но пък може би искаш да знаеш какво мисли Мейбъл.

— Защо пък Мейбъл?

— Видяла ги е в събота.

Хенри се обърна и тръгна към офиса.

— Но нали не те интересува, няма да ти разкажа — подсмихна се той, седна на бюрото, а Майк застина на прага на вратата.