Никълъс Спаркс
Никога не си сама (35)

Глава 34

В четвъртък сутринта Джули завари Ганди и Романело в салона. По лицата им веднага разбра какво се е случило.

— Андрея ли? — обърна се тя към Мейбъл, която зарида и я прегърна. Очите й бяха червени и подпухнали.

— Майк и Хенри ще дойдат всеки момент. Пребита е и е в кома. Не се знае дали ще оживее. Снощи са я закарали в Уилмингтън.

Джули усети, че краката й се огъват. Само след миг в салона се втурнаха Майк и Хенри.

— Какво е направил на Андрея? — обърна се Майк към полицаите.

Дженифър мълчеше. Как да опише състоянието й? Кръвта, счупените кости…

— Момичето е зле — отвърна Пийт. — За пръв път виждам такова нещо.

Мейбъл отново се разплака, а Майк попита:

— Арестувахте ли Ричард?

— Не — отговори Дженифър.

— Защо, по дяволите?

— Не сме сигурни, че е той.

— Разбира се, че е той! Кой друг би могъл да постъпи така?

Дженифър вдигна ръце и се опита да го успокои.

— Разбирам, че всички сте разстроени, но…

— И как няма да сме — развика се Майк. — Онзи вилнее, а вие си седите тук и не правите нищо!

— Един момент — намеси се Пийт.

— Никакъв един момент. Ти обърка нещата от самото начало. Ако не беше толкова глупав, това нямаше да се случи! Казах ти, че този тип е опасен и че трябва да действате, за да го спрете. Ама не, нали трябва да се правиш на велико ченге!

— Спокойно…

Майк направи крачка към Пийт.

— Не ми казвай какво да правя. Ти си виновен!

Пийт стисна устни, пристъпи към Майк и Дженифър застана бързо помежду им.

— Така няма да помогнете на Андрея! Назад и двамата! Ние не знаехме, че Ричард и Андрея се срещат. Намерихме я в кома и няма начин да разберем кой й е причинил това. Дойдохме в салона, тъй като Андрея работи тук, а не защото подозираме каквото и да е. Мейбъл току-що ни каза за Андрея и Ричард!

— Разбрах — кимна Майк. — Съжалявам, че избухнах.

Дженифър се обърна към Джули.

— Мейбъл спомена, че Ема е видяла Ричард и Андрея в Морхед Сити.

— Да, това беше в деня, в който го срещнах в гората.

— Ти знаеше ли, че двамата се виждат?

— Не. За пръв път чух от Ема.

— Мейбъл, ти знаеше ли?

— Не.

— И Андрея не дойде вчера на работа, нали така?

— Да.

— Това не ти ли се видя странно? След като сте знаели, че са я видели с Ричард?

— Разтревожихме се, но Андрея често отсъства от работа и сме свикнали.

— Но нали обикновено се обажда?

— Невинаги. Само понякога.

— Джули, ти защо не ни каза нищо за Андрея и Ричард, когато снощи бяхме у вас?

— Мислех само за медальона, а и Пийт каза за вечерта, когато…

Дженифър я прекъсна с кимане на глава, тъй като знаеше за какво става дума, и попита Хенри:

— Ще може ли Ема да дойде за малко?

— Разбира се. Ей сега ще й се обадя.

След това Дженифър зададе още няколко въпроса — за местата, където Андрея обича да ходи, за приятелите й, за възможностите и някой друг да е замесен. Това беше важно, защото липсата на разследване, насочено към други вероятни заподозрени, можеше да бъде използвана от защитата за обвинение в липса на безпристрастие от страна на полицията.

Ема дойде със зачервени от плач очи. Дженифър й зададе същите въпроси. Единственото, което знаеше в повече, беше мястото, където беше видяла Ричард и Андрея — пред бара „Москито Гроув“.

Дженифър попита Мейбъл дали може да огледа работната маса на Андрея.

— Ще потърся нещо, което да ни подскаже кога е започнала да се вижда с Ричард и дали това е била първата им среща.

Когато получи съгласието й, Дженифър прегледа чекмеджетата и взе снимката на Андрея от рамката на огледалото.

— Бих искала да я задържа за малко. Може ли?

Мейбъл кимна.

Дженифър се приближи до Майк и Джули. След часовете, прекарани в разговори на кухненската маса, тя ги чувстваше като приятели.

— Искам да знаете, че ако Ричард е виновен за стореното на Андрея, той е способен на всичко. Не бях виждала толкова пребит човек. Нямам думи. Ричард е психопат. Искам да го знаете и да го помните.

Майк едва преглътна буцата в гърлото си.

— Помислете сериозно за безопасността си — заключи Дженифър.

* * *

Дженифър и Пийт тръгнаха към колата в пълно мълчание. Тя беше доволна, че колегата й беше предоставил възможността да задава въпросите, като — за пръв път, откакто работеха по този случай — се държа сериозно и подобаващо.

Преди да потеглят, Пийт се облегна назад, загледа се през прозореца на колата и каза с въздишка:

— Тя ме подстригва.

— Андрея?

— Да. Затова я познах снощи. Не заслужава това. Никой не го заслужава. Време е да посетим Ричард Франклин в работата му. Предпочитам да го изненадам. Инак пак ще съчини някаква небивалица. Ако той го е направил, ще си плати. И то лошо.

Отправиха се към моста.

— Надали ще е там — рече Дженифър. — Напуснал е преди месец.

— Откъде знаеш? — изненада се Пийт. И той като нея имаше доста изтощен вид.

— Обадих се в „Личен състав“ на „Дж. Д. Бланчард“.

— Проучвала си го?

— Неофициално.

Пийт отби и спря под една висока магнолия. Взе кафето си и попита:

— Ще ми разкажеш ли за онова, което си разбрала? Ще си остане между нас, не се тревожи.

Дженифър пое дъх и започна да говори.

* * *

Хенри мълчеше, Ема се беше облегнала на него, Майк беше пребледнял и не продумваше, а Мейбъл бършеше сълзите си. Джули седеше на дивана и се поклащаше. По едно време Мейбъл каза:

— Ще отида да я видя. Какво друго мога да направя, не знам.

— Вината е моя. Трябваше да я предупредя. Забелязах, че го харесва, докато го подстригваше — обади се Джули.

— Никой няма вина. Ако не беше Андрея, щеше да е някоя друга.

Например аз, помисли Джули и добави:

— Защо от всички места на света този тип дойде тук? И защо избра Андрея?

— Той е луд — рече Мейбъл. — Дано го осъдят на много, много години.

Хенри се обърна към Джули.

— Трябва да заминеш някъде. Тук е опасно за теб. Опасно е и за Майк. Може да отидете в нашата крайбрежна къща. Там няма да ви намери.

— А ако ни намери?

— Няма начин. Къщата ни е дадена за временно ползване и не е на наше име. Никога не би ви намерил.

— Мястото е отдалечено и ще ме страх — каза Джули.

— Можем да живеем в апартамента ми — обади се Майк.

— Но той знае адреса, сигурна съм. И като нищо ни следи дори в този момент.

Пет чифта очи се обърнаха в миг към прозореца.

— Вземете моята кола — предложи Хенри. — Не, по-добре колата на Ема. Карайте само по магистралата, там има видимост и ще забележите, ако е след вас. Когато стигнете Джаксънвил, завийте няколко пъти в различни посоки, докато се уверите, че не ви преследва.

— Трябва да уведомим полицията.

— Аз ще се погрижа за това. Тръгвайте и в никакъв случай не се отбивайте в домовете си.

* * *

Дженифър разказа на Пийт всичко, което беше научила за Ричард — за странната кредитна история, за новата компания в Охайо на мястото на онази в Колорадо, за умишленото му спотайване, за предупреждението на Блансен, че е опасен човек, и за факта, че беше напуснал „Дж. Д. Бланчард“.

— Знаех си, че има нещо съмнително в този човек. Във фитнеса ми направи впечатление на един такъв мазен и подъл.

Дженифър го слушаше с известно облекчение — въпреки опасенията й, че Пийт не забелязва дори очевидното, той поне беше минал на нейна страна.

— И аз имам такива впечатления — подметна тя.

Пийт не долови сарказма й и попита:

— Като не е на работа, къде може да е?

— Не знам. Да отидем до дома му.

* * *

След петнайсет минути спряха пред викторианската къща. Откопчаха кобурите и обиколиха двора.

Пердетата бяха спуснати. Отпред нямаше кола, а алеята към тънещата в тишина къща беше обрасла с трева. Ято скорци зачурулика, литна от дърветата към небето и една стресната катеричка притича между клоните на боровете.

— Героят май е изчезнал — прошепна Пийт.

Дженифър беше убедена в обратното.

* * *

Ричард ги наблюдаваше, скрит зад дърветата. Беше в задния двор и миеше седалките на колата, когато ги чу да приближават. Вече беше изличил всички следи от предишната вечер.

Очакваше посещението им.

Ала не толкова скоро.

* * *

Полицаите минаха по скърцащата веранда и застанаха пред вратата с олющена боя. Пийт почука, а Дженифър не отместваше поглед от прозореца с ръка на кобура.

* * *

Ричард пое дълбоко дъх и се спотаи зад дърветата. Беше изненадан от бързината, с която бяха разбрали за Андрея и него.

ДНК? Невъзможно. За резултат се чака поне седмица. Сигурно Андрея го беше натопила, макар да я бе предупредил да си държи устата затворена. Може някой да ги беше видял в бара или в Морхед Сити.

Беше наясно, че съдбата на Ричард Франклин върви към своя край. Андрея само ускори неизбежното. Колкото и да чистеше, модерната криминалистика разполагаше с такива способи, че нямаше начин специалистите да не намерят капка кръв или косъм от Андрея. Затова и не се беше постарал да скрие тялото й. Едно разрешение за обиск беше достатъчно, за да намерят доказателства и да го обвинят в престъпление.

И все пак искаше да има поне час, за да си събере нещата. Не желаеше да се разделя с фотоапаратите и обективите, както и със снимките. Държеше най-вече на снимките на Джесика, макар да се бе постарал да унищожи онези, на които личеше къде бяха живели.

Снимките на Джули не бяха толкова важни, тъй като тепърва им предстоеше цял живот заедно.

Какво ли правеше тя сега? Сигурно вече знаеше за Андрея и се криеше някъде с онзи глупак. Трябваше веднага да я намери. Започна трескаво да мисли как да се измъкне и само след миг се запромъква към полицейската кола.

* * *

— Да погледнем отзад — предложи Дженифър. — Имам чувството, че е някъде наоколо.

Пийт тръгна след нея. Минаха покрай дърветата, провряха се между храстите, съчките запукаха под краката им и те се озоваха в задния двор на крачки от колата на Ричард. Вратата на мястото до шофьора беше отворена.

Дженифър насочи пистолета нагоре и кимна на Пийт. Заобиколиха на пръсти къщата. Птичките не се чуваха. Задната врата беше отворена. Нямаше съмнение, че Ричард е наблизо и ги наблюдава. От полицейската кола се дочуваше радиостанцията със стари хитове, която слушаха, преди да слязат.

Дженифър погледна през рамо и видя Пийт да приближава задната врата.

Изведнъж тишината бе разцепена от пронизителен звук в предния двор като от изтръгнат кабел на уредба.

Дженифър и Пийт се спогледаха. Той хукна, тя го последва, отново се промушиха през храстите и се озоваха пред къщата.

Дженифър едва дишаше. Ръката й с пистолета беше потна. Тя го вдигна пред себе си така, както я беше научил баща й.

— Господин Франклин, аз съм полицай Дженифър Романело. Излезте с вдигнати ръце.

Пийт също държеше пистолета пред себе си. От задния двор се чу резкият звук от запалването на кола и воят на мотора вследствие на натиснатия до дупка педал за газта. Под гумите засвистяха камъни и колата се появи на алеята. Пийт стоеше на пътя и се дръпна в последния миг. Падна по очи като защитаващ хоума бейзболен играч и пистолетът му отхвърча.

Дженифър не стреля, тъй като дърветата пречеха на видимостта, колата изхвърча на магистралата и изчезна.

Пийт се надигна и потърси пистолета си. Щом го намери, двамата хукнаха към колата, скочиха тичешком вътре, затръшнаха едновременно вратите, но…

Ключовете на колата бяха изчезнали, а жиците на радиото бяха изтръгнати и стърчаха. Дженифър се обади в участъка по мобилния телефон. Градът беше малък, имаше само неколцина дежурни полицаи и Ричард сигурно щеше да избяга.

— Какво ще правим сега? — попита Пийт.

— Ще вляза в къщата.

— Без заповед?

— Той щеше да те сгази и сигурно е на път да извърши поредното си престъпление. Това ми стига, за да имам законна причина да вляза.

Пийт Ганди я последва. Не можеше да отрече, че Дженифър Романело усвоява бързо тънкостите на професията.

* * *

Влязоха и Дженифър се изненада от реда в къщата. Кухнята беше излъскана до блясък, мивката блестеше на слънчевите лъчи, а кърпата за бърсане на чинии беше старателно сгъната. На печката и на плота нямаше съдове. Хладилникът беше като от каталог на „Сиърс“ след Втората световна война и въпреки това кухнята беше уютна посвоему и напомняше на бабините кухни от детските спомени. Нишата, която служеше за трапезария, беше със светложълти тапети на цветя, дъбови корнизи и семпла маса с добре подредени столове.

Мебелировката в хола беше съвсем обикновена. Диван със странични масички и лампиони и нищо лично — никакви снимки, картини, списания или цветя, нямаше дори уредба с дискове, нито пък телевизор.

— Доста изчистено, а? — подхвърли Пийт с пистолет в ръка.

— Да се качим горе — предложи Дженифър.

Надникнаха в коридора и продължиха напред. Отвориха вратата на тъмната стая, щракнаха ключа и червената лампа светна. Дженифър тутакси разбра какво беше правил Ричард след напускането на работата си и възкликна:

— Господ да ни е на помощ!

* * *

Ричард не искаше да привлича внимание и намали скоростта. Сърцето му биеше силно, но беше свободен! Свободен! Усмивката му премина в смях. Още виждаше слисаните лица на полицаите, когато ги заобиколи и изчезна. Било му писано на Пийт да поживее. Инак с удоволствие би чул звука от смачканото му под гумите на колата тяло. Отново се засмя и излезе на магистралата към Джаксънвил. Щеше да остави колата в града и да потърси Джули.

Джесика също беше опитала да избяга. Надалеч, с автобус. С надеждата, че няма да я търси. Но когато я откри и отвори вратата на стаята й в далечния мотел, тя дори не се изненада, че го вижда. Даде й медальона и тя веднага си го сложи, сякаш беше примирена със съдбата и нямаше право на избор. Прегърна я, зарови лице в косата и вдъхна аромата й, но ръцете на Джесика останаха да висят.

— Мислеше, че ще те пусна току-така? — прошепна той.

— Моля те…

— Повтаряй! Да чуя!

— Не, не би ме пуснал току-така — промълви тя.

— Сгреши, като избяга, нали?

Джесика се разплака, осъзнавайки намеренията му.

— Недей… Недей… Боли… Пак ли…

— Но ти се опита да избягаш. И мен ме заболя.

— О… Боже… Моля те… Не… Не…

* * *

Пийт Ганди мигаше на прага на стаята. Стените бяха облепени със снимки на Джули — на излизане от салона, в гората с Певчо, в супермаркета, на задната веранда, с вестник в ръка, до пощенската кутия, на плажа, на улицата, в спалнята.

Навсякъде, където беше ходила през последния месец.

Дженифър стоеше като вцепенена, а Пийт се беше подпрял на рамката на вратата и не вярваше на очите си.

Съседната стая беше цялата във фотоапарати и обективи, а около голямото огледало бяха наредени още снимки. Дженифър надникна в спалнята и видя стар шкаф, вероятно наследен от предишните наематели, гардероб с грижливо подредени костюми, кош с капак до стената и телефон. На шкафчето до леглото имаше снимка в рамка. Косата на жената беше като на Джули, очите бяха също така синьо-зелени, но въпреки голямата прилика това не беше тя. Жената на снимката беше с няколко години по-млада и се усмихваше по детски с допряна до лицето роза. На шията й висеше медальон. Същият като медальона на Джули.

Под леглото се подаваше ъгълът на куфарче. Дженифър го вдигна и го отвори. То беше пълно със снимки на същата жена.

— Пак ли снимки на Джули? — попита Пийт.

— Не. Може би са на Джесика.