Никълъс Спаркс
Никога не си сама (38)

Глава 37

Морисън събра полицаите, за да обсъдят как да продължат с разследването. Бърис предложи да проверят внимателно за отпечатъци.

— Ако не е бил арестуван в Северна Каролина, това не би ни помогнало. От Денвър ще изпратят онова, с което разполагат, ала няма гаранция, че той е бил там. Така или иначе, трябва да огледаме внимателно всичко, като имаме предвид както това, което направи с Андрея Радли, така и онова, което несъмнено е способен тепърва да стори. Какво знаем със сигурност за него? Романело?

— Инженер е. Значи е завършил колеж. Има слабост към фотографията и обича да прави снимки. Имал е съпруга на име Джесика. Вероятно е социопат. Преследва Джули от първия ден на запознанството им и я бърка с Джесика. Дори по име. Двете доста си приличат. Сигурна съм, че е имал и предишни закононарушения. Опитен е в криенето от полицията.

Морисън погледна Пийт и попита:

— Ти научи ли нещо ново за него?

— Доста е як. На лежанката е по-добър от мен.

Всички се спогледаха и той поясни:

— Видях го във фитнеса.

Морисън поклати глава, въздъхна и започна да дава нареждания:

— Бърис, проучи дали в „Бланчард“ имат някакви снимки на заподозрения и ги вземи. Ако успеем, ще ги покажем във вечерните новини. Искам снимката му и във вестника. Проверете всеки мотел и хотел в Суонсбъро и Джаксънвил според новото описание. Нищо чудно да се спотайва под носа ни. След вечерните новини ви чакам тук. Ще завалят обаждания и трябва да съумеем да откликнем. Важното е кой го е видял днес. Не вчера и не миналата седмица. Ще елиминираме обажданията на откачалките и ще преразгледаме ситуацията.

* * *

Ричард знаеше, че ще го търсят около Суонсбъро и затова кара два часа на североизток до един западнал мотел, където се плащаше в брой и не се искаше удостоверение за самоличност.

Лежеше и гледаше тавана. Тук нямаше да го намерят.

Дали вече бяха разбрали, че той не е Ричард Франклин? Дори да бяха, нямаше как да го свържат с изчезването на Франклин или да научат предишната му самоличност. Най-трудното за него беше да намери подходящ човек без семейство. Докато бягаше от закона, прекара доста време в библиотеките, където се ровеше в компютрите и преглеждаше списъците с членове на професионални организации. Местеше се от град в град, докато най-сетне намери подходящ човек и си отдъхна.

На път за Денвър прекоси три щата, Мисисипи, пустия „Бедлендс“ и цели три седмици следи жертвата си така, както беше следил Джули. Франклин беше нисък, оплешивяващ, несъмнено гей и прекарваше повечето си време сам. Късно една вечер го изчака да приближи до колата си на паркинга пред офиса и опря пистолет в тила му.

— Прави каквото ти казвам и ще останеш жив.

Излъга го. И имаше защо. Франклин изпълняваше всичко, което му казваше. Изтегли пари от банкомат, опакова куфар с дрехи и с надеждата, че ще остане жив, разреши да върже очите, ръцете и краката му.

Закара го в планината и го остави да лежи до пътя. Жертвата започна да се моли и дори се изпусна, когато чу изщракването на спусъка. Никаква съпротива и никакъв опит да избяга. Три часа по-късно беше погребан в незнаен гроб.

Беше сигурен, че папката със случая „Франклин“ ще потъне в купищата с подобни папки на изчезнали хора. Ричард Франклин се водеше изчезнал и затова беше лесно да се сдобие с неговата самоличност. Постепенно се научи да не реагира на истинското си име и да го чувства като чуждо.

Погрижи се за Ричард Франклин така, както се бе погрижил за майка си и баща си, за момчетата в приемното семейство и съквартиранта си в колежа. И разбира се, Джесика.

Присви очи.

Беше ред на Майк.

* * *

Притеснените родители на Андрея пристигнаха след шест часа път с кола и Мейбъл си тръгна. След като видя раните на Андрея при смяната на превръзките, тя се увери, че Ричард Франклин е истинско чудовище, и се разтревожи още повече за Джули и Майк.

Топсейл не беше достатъчно далеч за безопасността им. Трябваше да говори с тях и да ги убеди да заминат някъде далеч, където никой не би могъл да ги намери.

* * *

Полицейският участък на Суонсбъро жужеше като разбунен кошер.

В хотелите бяха набелязани дванайсет съмнителни лица. Те бяха проучени с помощта на шерифския отдел в Онслоу Каунти и бяха изключени като евентуални извършители.

„Дж. Д. Бланчард“ предостави снимка и Бърис я разпространи в телевизионните станции, за да върви със съобщението за нападението над Андрея Радли, предупреждението, че извършителят е изключително опасен, и описанието на колата.

Както каза Морисън, обажданията нямаха край.

Целият отдел беше на крак. Записваха имената и предоставената информация. В два сутринта бяха разговаряли с повече от двеста души, ала никой не беше видял заподозрения през деня. Нито пък колата му.

* * *

Преди да заспи, Ричард си мислеше за Джесика.

Тя беше сервитьорка в ресторанта, в който се отби да вечеря. Макар да не сервираше на неговата маса, не можа да откъсне очи от нея.

Тя му се усмихна за миг и той я изчака да свърши работа.

Помнеше уличните светлини, озаряващи лицето й, докато вървяха из нощните улици на Бостън… Как го гледаше, докато вечеряха… Уикендът в Кейп Код, разходката и пикникът на плажа… Балонът с горещ въздух… Джесика и Джули… Толкова много си приличаха. Сливаха се в едно. Сълзите на Джули, когато гледаха „Фантомът от операта“… Тръпките от докосването на пръстите й, когато го подстригваше… Съчувствието й за смъртта на майка му… И радостта й да го запознае с приятелите си в бара…

Господи, колко много я обичаше. Винаги щеше да я обича.

Само след миг заспа.