Никълъс Спаркс
Никога не си сама (27)

Глава 26

Майк чу вика й и се втурна в кухнята.

Тя стоеше пред телефона бяла като платно.

— Какво стана? Добре ли си?

Джули имаше чувството, че ще повърне. Пред очите й се въртяха картина след картина — Ричард на плажа днес, Ричард, който звънеше и оставяше съобщения, Ричард, който ги беше следил в Боуфърт и дори знаеше песента, която Майк беше пял за нея. Той беше платил и сметката им. Беше звънял в нощта, когато Майк остана при нея, беше и на гробището, когато отиде при Джим.

Той беше навсякъде.

Ако я наблюдаваше непрекъснато, сигурно я наблюдаваше и сега.

Джули склони глава на гърдите на Майк и се разплака.

— Джули, какво има, кажи ми!

— Страх ме е — едва продума тя.

* * *

Джули тръгна с Майк, тъй като не можеше да остане сама. Той предложи да се откаже от участието си, но тя не се съгласи. Какъв беше смисълът да седят вкъщи и да тръпнат в очакване на следващото съобщение?

Джули се надяваше, че като пийне още няколко бири в атмосферата на бара, ще се почувства по-добре. Не беше сигурна, но пък и не биваше да остава сама вкъщи.

Според нея хората се деляха на два типа: едните гледаха през предното стъкло, а другите — в огледалото за задно виждане. Тя винаги гледаше напред: фокус в бъдещето, а не в миналото. Майка ме гони от къщи? Ще си намеря храна и място за спане. Съпругът ми умира? Ще работя, инак ще полудея. Някой ме преследва? Ще му попреча да продължи.

Седна до Майк в колата и си каза, че Джули Баренсън няма да се предаде току-така. Но само след миг се умърлуши. Изпитваше голям страх, по-голям и от страха, когато беше бездомна тийнейджърка и живееше на улицата. Тогава успяваше да е незабележима, като се криеше, а сега… Сега беше непрекъснато под прицел.

Майк спря пред дома си и тя се озърна, за да огледа улицата. Сенките между къщите я плашеха. Сепна се от странното шумолене до кофата, но като се взря, видя, че някаква котка рови в боклука.

Какво искаше Ричард? Какво беше замислил? Виждаше го надвесен над леглото си в мрака на спалнята, с маска и с нож в ръката…

Отхвърли тревожните мисли и си каза, че не бива да се поддава на страха. Не биваше да допусне това да се случи, а и Майк беше до нея и щеше да я защити. Съжали, че е изтрила съобщенията. Те бяха единственото доказателство за полицията. Инак щеше да бъде изслушана от някой дебел, преуморен и отегчен полицай, който щеше да настоява за конкретни доказателства, и толкова.

И какво ви казва в тези съобщения?

Нищо.

Заплашва ли ви?

Не.

Виждали ли сте го да ви следи?

Не. Само веднъж, когато го видях на плажа.

Но не сте сигурна, че е бил той.

Беше твърде далеч.

Защо сте сигурна, че човекът, който шепне, е Ричард?

Не мога да го докажа, но знам, че е той.

Аха. Нещо друго?

Не. Освен че умирам от ужас и бих искала да взимам душ, без да очаквам Норман Бейтс^[1] зад завесата в банята.

Разбирам ви…

* * *

Джули седна на бара в „Клипър“ и си поръча бира. Музикантите провериха усилвателите, настроиха инструментите и отидоха зад кулисите за кратка почивка. Майк седна до нея. Бяха решили да не говорят за Ричард, но това беше не по-малко изнервящо. Когато дойде време да се качи на сцената, Майк заяви със сдържан гняв:

— Ще гледам оттам, не се безпокой.

В девет и половина салонът беше пълен и групата засвири. На бара се тълпяха хора и поръчваха питиета, а Джули беше доволна от непрекъснатата олелия, която като че ли заглушаваше напиращите в главата й въпроси. От време на време поглеждаше с ужас към вратата. Наближи полунощ и тя се поуспокои, макар все така да таеше желание да се изправи пред Ричард на някое обществено място, да го посочи с пръст и хубаво да го подреди: Кой си мислиш, че си ти? Да не би да си въобразяваш, че ще търпя да ме тормозиш? Толкова неща съм преживяла, че ще се дам на теб! Нито съм глупава, нито страхлива и няма да търпя наглостта ти. Ричард Франклин, прав ти път! Аз си имам човек и това не си ти! Жените в наобиколилата ги тълпа щяха дори да й ръкопляскат.

По едно време се загледа към края на бара и го видя.

Ричард.

Все едно нещо я блъсна в гърдите.

Отново я беше последвал и седеше само на няколко метра.

* * *

Майк видя Ричард миг преди Джули. Ричард му кимна с лека усмивка и седна на бара, като се преструваше, че не я е забелязал.

Майк едва се сдържаше да не скочи от сцената. Адреналинът му бушуваше. Джули го погледна и веднага долови гнева му. Върви по дяволите, Ричар, кълнеше тя, не можеш да ме уплашиш, не и не. Майк я погледна и по устните му разбра, че казва: След малко. Тя кимна и изпита желание да гаврътне нещо силно наведнъж. Само си въобразяваше, че не се страхува. Устата й беше пресъхнала.

Беше време да сложи край. Тръгна към Ричард, а той се направи на изненадан.

— Джули? Не очаквах да се видим. Как си?

— Какво правиш тук?

— Пия си питието.

— Не на мен тези.

Джули викаше и хората около тях се обърнаха.

— Моля?

— Защо ме преследваш?

— Цял ден бях на строежа. Не съм мръднал от там.

Майк ги гледаше и в мига, в който песента свърши, скочи от сцената и тръгна през тълпата към тях.

— Да не би да си мислиш, че ще търпя да ме следваш по петите?

— Наистина не знам за какво говориш.

— Сгрешил си адреса. Ако продължаваш, ще се обадя в полицията и ще ти издадат ограничителна заповед. Спри да се обаждаш и да ми оставяш съобщения или…

— Не съм оставял никакви съобщения.

Наобиколилите ги хора отстъпиха назад, сякаш очакваха размяна на юмруци.

— Няма да търпя това! Престани, разбра ли! — викаше Джули, без изобщо да го чува.

Ричард сви рамене и погледна тълпата, сякаш търсеше разбиране.

— Не знам за какво говориш и май ще бъде най-добре да си тръгна.

— Не разбираш ли, че между нас няма нищо? Нищо!

Майк застана до Джули, която пламтеше. Ричард го гледаше самодоволно и предизвикателно, сякаш го предизвикваше да се намеси.

Натрупалият се гняв на Майк изведнъж избухна. Той заби глава в гърдите на Ричард, който залитна и се удари в бара. Чашите и бутилките изпопадаха, а жените се разпищяха.

Майк вдигна Ричард за яката и стовари юмрук в лицето му. Под едното му око рукна кръв. Удари го още веднъж и Ричард падна. От устата му потече кръв, ала това не спря Майк. Той беше готов за следващия удар. Няколко мъже го хванаха не за да дадат възможност на Ричард да се защити, а за да прекратят боя.

Джули стисна здраво ръката му и го изведе навън.