Никълъс Спаркс
Никога не си сама (28)

Глава 27

Майк се облегна на колата, опитвайки се да се успокои.

— Добре ли си? — попита Джули.

Той въздъхна.

— Да. Дай ми само минутка…

Тя го придърпа за ризата и каза:

— Не бях те виждала в такава светлина. Но нали знаеш, че можех да се справя и сама.

— Знам. Но начинът, по който ме гледаше той, ме вбеси. Надявам се, че всичко приключи.

Джули се замисли над думите на Ричард и реши да сподели с Майк.

— Той твърди, че е прекарал деня на строежа. И че никога не се е обаждал.

— Да не би да очакваш да си признае? Нали си сигурна, че е бил той?

— Така мисля.

— Той и никой друг. Беше изписано на лицето му. Не ме карай да мисля, че набих човек, който няма вина. Ако направи още нещо, ще отидем в полицията и ще поискаме ограничителна заповед. Ако не е той, защо беше тук тази вечер? И защо не ти се обади, а само седеше на бара близо до теб?

Майк беше прав. Ричард беше казал, че барът не му харесва. Но ги беше следил и знаеше, че ще бъдат там.

Само че този път не се беше крил. Какво ли означава това, чудеше се Джули.

— Мисля да отида в полицията да направя оплакване. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се. — Майк погали лицето й. — По-добре ли си?

— Малко по-добре. Но още ме е страх…

Той я целуна и рече:

— Казах ти, че няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Тя потръпна от докосването му.

— Благодаря ти, Майк.

* * *

Андрея танцуваше с някакъв тип със секси белег на врата. Когато Майк скочи от сцената и се втурна сред тълпата, кавалерът й я хвана за ръката и каза:

— Ще има тупаник! Ела да позяпаме!

Докато стигнат, Джули вече извеждаше Майк от бара, а Ричард се надигаше, хванат за едно от столчетата на бара.

Чуваха се реплики като:

— Човекът си пиеше мирно и кротко, но момичето взе да му крещи, а онзи се втурна и го удари…

Андрея видя кръвта по лицето на Ричард и спря да дъвче дъвката си. Никога не беше виждала Майк да крещи, камо ли да се бие. Но ето че Ричард беше пострадал, кървеше и… се нуждаеше от нея!

— Какво стана? — наведе се тя към него.

Той залитна, тя го прегърна и усети приятното докосване на мускулестото му тяло.

— Появи се изневиделица и ме удари.

— Защо?

— Не знам.

Ричард се подпря с ръка на рамото й. Мускули и само мускули…

— Трябва да седнеш за малко — предложи Андрея. — Облегни се на мен.

Двамата тръгнаха и като в края на драматичен филм хората се отдръпнаха, за да им направят път. Куция Джо се втурна да помага.

— Аз съм собственикът. Трябва да поговорим.

Той избута Андрея и седна с Ричард на една от масите. Андрея се намуси и започна да мисли как да постъпи.

* * *

Джули не искаше да си спомня за този ден. Замисли се и го определи по следния начин: номер едно по страх (с изключение на първата нощ, когато като бездомна беше спала под надлеза на магистралата в Дейтона), номер три по отчаяние (денят, в който почина Джим, и погребението му бяха на първите две места) и номер едно по пълно изнемогване. В този ден имаше от всичко по малко — любов, гняв, сълзи, смях, шок, облекчение — и със сигурност щеше да го помни дълго време.

Майк правеше безкофеиново кафе в кухнята. Щом се прибраха, той взе четири аспирина, а жадният за вниманието на Джули Певчо се залепи за нея. Майк беше прав — Ричард беше планирал всичко, дори реакцията й, и неслучайно не беше отвърнал на ударите му, макар да го видя, че приближава. Това сякаш не го интересуваше. Или отново се преструваше?

* * *

— Добре ли си? Вие ли те се свят? Май лошо те е ударил — тюхкаше се Куция Джо и разглеждаше раната на Ричард.

— Добре съм. Ще си ходя.

— Да извикам линейка? — предложи собственикът с половин уста, сякаш отправяше молба да не се вдига много шум заради името на заведението.

— Няма нужда. Искам само да се прибера.

Ричард излезе и се отправи към паркинга. Подпряна на колата му, го чакаше Андрея.

— Как си, по-добре ли си?

Той сви рамене.

— Дали ще имаш нещо против да ме закараш до къщи — попита тя.

Ричард се огледа.

— Къде е приятелят ти?

— В бара е. Казах му, че отивам до тоалетната.

Тя се приближи, докосна подутината на лицето му и без да отлепя очи от неговите, прошепна:

— Моля те.

— Да идем някъде другаде? — предложи Ричард.

Андрея наклони глава, сякаш се питаше какво има предвид.

— Довери ми се — усмихна се той.

* * *

Джули и Майк седнаха да поговорят в кухнята. Пердетата бяха дръпнати и Джули забеляза, че към къщата се приближава кола. Певчо застана на прозореца. Светлината на фаровете се приближаваше и той изръмжа. Колата спря и се чу затръшване на врата. Джули изтръпна. Ричард! Певчо настръхна и залая. Майк сложи ръка на рамото й и тръгна към вратата.

Някой почука. Веднъж. И още веднъж. Майк се обърна и погледна въпросително Джули. Надникна през прозореца и въздъхна с облекчение. После потупа кучето.

— Шшт, няма нищо.

На верандата стояха двама полицаи.

* * *

Полицай Дженифър Романело беше отскоро на работа и очакваше с нетърпение деня, в който щеше да има своя служебна кола, за да не се налага да търпи колегата си. Работеше с Пийт Ганди от две седмици и й оставаха още четири, за да приключи практиката. Той я дразнеше, тъй като непрекъснато повтаряше, че трябва да научи „тънкостите на професията“.

Когато спряха пред Джули, Пийт Ганди заяви:

— Аз ще поема нещата. Ти още усвояваш тънкостите.

На Дженифър й идеше да го удуши, но само попита:

— В колата ли да чакам?

Пийт не долови леко раздразнения й тон и се заоглежда в огледалото за задно виждане. Той харесваше мускулестото си тяло и винаги му се любуваше преди акция.

— Не. Ела, но ще приказвам само аз, а ти слушай и внимавай.

Говореше така, сякаш беше баща й, а не полицай, който има само две години стаж. Суонсбъро не беше свърталище на криминални типове, но според Пийт мафията била инфилтрирана в града и той щял да се пребори с нея. Любимият му филм беше „Серпико“. Заради него бе решил да стане полицай.

Дженифър затвори очи. Какъв късмет — да работи точно с този глупак!

* * *

— Майк Харис? — попита Пийт Ганди.

Беше застанал в наперена поза, сякаш да подчертае, че униформата трябва да респектира, а на Дженифър й идеше да го цапардоса по врата. Пийт се познаваше добре с Майк и Джули. Майк поправяше колата му, тя го подстригваше и той дори знаеше адреса й. Дженифър беше израснала в Бронкс и още не бе свикнала с отношенията на хората в това малко градче.

— Здравей, Пийт! Какво те води насам? — учуди се Майк.

— Може ли да влезем за минута? Трябва да поговоря с теб.

— Разбира се. Влизайте. Певчо е безобиден.

— Искате ли кафе? Току-що направих.

— Не, благодаря. Не ни е разрешено да пием, когато сме на работа.

Дженифър стисна зъби. Та това се отнасяше за пиенето на алкохол!

Джули кръстоса ръце и попита:

— Какво има, Пийт?

Когато беше на работа, полицай Пийт Ганди не обичаше да се обръщат към него на малко име и не знаеше как да реагира. Покашля се и каза:

— Майк, ти беше ли тази вечер в „Сейлинг Клипър“?

— Да. Свирих с „Окракоук Инлет“.

Пийт хвърли поучителен поглед към Дженифър: Ето така се действа! А тя едва се сдържа да не подхвърли: Браво, Пийт, как така го накара да си признае?

— А влезе ли в спор с господин Ричард Франклин?

Джули не даде възможност на Майк да отговори и отново попита:

— Но какво има, Пийт?

Пийт Ганди живееше за моменти като този. След изваждането на пистолета това беше любимата част от изпълнението на задълженията му. Дори ако имаше работа със свои познати. Службата си беше служба и не биваше да се отпуска — инак Суонсбъро щеше да заприлича на световна столица на престъпленията. Миналия месец беше издал десетина глоби за неправилно пресичане и още толкова за замърсяване на улиците.

— Господине, съжалявам, ала неколцина свидетели твърдят, че сте нападнали безпричинно господин Ричард Франклин. Това е оказване на физическо насилие и нарушаване на закона.

След две минути Майк беше в полицейската кола.