Никълъс Спаркс
Никога не си сама (14)

Глава 13

Джули се опитваше да заспи, но главоболието от алергията я мъчеше, а и Певчо не спираше да ръмжи. Хвърли една възглавница по него, но не помогна. Явно искаше да го пусне навън, за да се разходи по традиционния кучешки начин. Цял час снова между хола и спалнята и я стряскаше, като я побутваше с влажния си нос.

Джули затискаше глава с възглавницата, но все така чуваше ръмженето и главоболието й ставаше все по-непоносимо.

— Успокой се, навън няма нищо, среднощ е, главата ме боли и няма да те изведа — мърмореше тя.

Певчо не спираше да ръмжи — не зловещо и злобно и без да се зъби, както правеше, когато минаваше техникът за отчитане на електромера или — пази боже! — пощальонът. И все пак досадно и достатъчно силно, за да не й позволи да заспи.

Джули седна в леглото и разтърка ушите си.

— Това не се търпи!

Кучето размаха доволно опашка: Хайде, тръгвай! Тя го последва в хола.

Певчо беше издърпал пердетата и стоеше на прозореца. Джули надникна и каза:

— Видя ли, че няма никого!

Кучето не се предаваше. Застана до вратата и я погледна в очакване.

— Ако излезеш навън, няма да те чакам. Веднага си лягам. Не че те интересува, но главата ме боли — заяви тя и отвори вратата.

Певчо не се втурна към гората, а излая два пъти на верандата и задуши наоколо. Джули се огледа. Нямаше жива душа. Чуваха се само жабите и щурците. Листата не помръдваха и улицата беше пуста.

Кучето се завъртя и се прибра.

— Знаеш ли какъв си! Само ме разкарваш! — скара му се тя и се отправи към спалнята.

Певчо не я последва, а остана на прозореца на хола.

Джули взе тиленол с надеждата, че най-сетне ще заспи.

След час кучето залая и заръмжа доста по-настойчиво, но тя не го чу, тъй като беше пуснала вентилатора и затворила вратата на спалнята.

* * *

На другата сутрин намери бележка под чистачката на предното стъкло на колата. Слънцето печеше и небето беше толкова синьо, че приличаше на декор. Главата още я болеше, макар и не толкова силно.

Мила Джули:

Командироваха ме, по спешност. Няма да мога да те видя през следващите няколко дни. Ще ти се обадя, когато се върна. Мисля само за теб.

Ричард

Джули се обърна към Певчо.

— Затова ли вдигна толкова шум? Заради Ричард?

Кучето я погледна самодоволно: Казах ти, че навън има някого… Високомерието на Певчо никак не й допадаше и тя заяви:

— Познаваш го вече добре, защо трябваше да лаеш и ръмжиш? Той дори не е бил до вратата!

Певчо скочи на задната седалка и седна с гръб към нея. Джули подкара към салона, но той така и не се обърна, нито пък провеси глава през прозореца, за да се наслаждава на вятъра, докато развява ушите и изплезения му език. Щом слязоха от колата, тя го извика, но той прекоси улицата и важно-важно се отправи към гаража.

Кучета.

Понякога се вдетиняваха като мъжете.

Мейбъл говореше по телефона. Отменяше часовете на Андрея, която отново беше взела „личен ден“. Този път поне се беше обадила. Винаги се връщаше на работа с някаква невероятна история от „личния ден“. Веднъж беше ходила цял ден след някакъв мъж, тъй като го взела за Брус Спрингстийн на паркинга пред „Фуд Лайън“. Изобщо не й беше минало през ум, че присъствието му на този паркинг в Суонсбъро граничи с невъзможното.

Мейбъл се пресегна за бисквитите на Певчо, но видя, че Джули е сама.

— Къде е сладкият исполин?

— Май отиде при Майк.

— Отново?

— Скарахме се.

Мейбъл се усмихна, тъй като думите на Джули прозвучаха така, както някога, когато споделяше, че са се скарали с Джим.

— Гледай ти…

— Цупи се, за да ме накаже, че му се развиках. Заслужаваше си го.

— Защо? Какво направи?

Когато чу за бележката на Ричард, Мейбъл се учуди, но не я разпитва, защото Джули не беше в настроение. Прибра кутията с бисквити и кимна към одеялото на Певчо.

— Пусто е, като го няма.

— Ще довтаса след малко. Нали го познаваш.

Но изминаха осем часа и кучето все така го нямаше.

* * *

— Няколко пъти опитах да го доведа, ала той не помръдваше — смутено обясни Майк. — Подкупих го с лакомства, не и не. Оставаше да го влача, но надали би се съгласил.

Джули погледна кучето и го попита:

— Още ли ми се сърдиш?

— Защо ти се сърди? — учуди се Майк.

— Скарахме се.

Певчо не помръдваше.

— Ела, хайде — подкани го Джули.

Никакъв ефект.

— След мен!

Джули не му беше давала тази команда, но не знаеше какво друго да каже. Майк погледна кучето и опита на свой ред.

— Хайде, Певчо, тръгни, че да не стане по-лошо.

Кучето стана и неохотно застана до Джули. Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Значи вече слушаш него?!

— Аз не съм виновен — заоправдава се Майк.

— Не съм казала, че си виновен. Какво прави Певчо цял ден?

— Подремна, открадна ми сандвича, после излезе да си свърши работата.

— Как се държа?

— Нормално.

— Беше ли ядосан?

Майк се почеса по главата, сякаш въпросът го затрудняваше.

— Нищо не ми каза. Може да е разговарял с Хенри.

— Подиграваш ли ми се?

— Не. Никога не бих го направил.

— Притесних се, че се е загубил, и нямам настроение за шеги.

— Но не се е загубил. Беше тук.

— И сега те обича повече от мен.

— Такъв съм си аз. Привлекателен. Неустоим.

Джули най-сетне се усмихна.

— Няма спор.

— Питаш ли ме какво ми е. Това е истинско проклятие.

Тя се засмя.

— Тежка орисия, няма що.

Майк я погледна с възхищение — беше толкова красива! — и поклати глава.

— Съдба, какво да се прави.

* * *

След около час Джули увиваше с хавлиени кърпи избухналия като гейзер кран на кухненската мивка. Чудеше се как да спре бликналата вода.

— Донеси телефона — обърна се тя към Певчо.

Той го донесе в устата си и Джули успя да натисне първия записан номер.

* * *

Майк седеше на дивана, стискаше кен с бира между коленете си и хрускаше доритос. Беше излапал един „Биг Мак“ и това беше вечерята му. Китарата беше на дивана до него. Облегна се назад и си представи как Кейти Кърик съобщава по националната телевизия:

„Този концерт е събитието на годината. Майк Харис подпали музикалния свят само с един-единствен албум. Първият му албум бележи рекордни продажби, по-големи от продажбите на «Бийтълс» и Елвис Пресли през цялата им кариера. Концертът по телевизията се очаква да достигне рекорден брой зрители. Ще се предава в цял свят и ще бъде гледан от три милиарда души. Исторически концерт, драги зрители!

Чувате тълпата, която не спира да вика името му. Изумително! Хората идваха при мен цял ден и споделяха, че музиката на Майк Харис е променила живота им. О, ето го и него!“

Майк излиза на сцената с китара в ръка.

Оглежда публиката. Тя пощурява. Викове цепят въздуха. Обсипват го с цветя. Жените и децата не са на себе си. А мъжете му завиждат и искат да бъдат като него.

Кейти е пред припадък.

Майк потупва микрофона и зрителите замлъкват. Изчаква. Минават секунди, още секунди и още секунди… Публиката тъне в трескаво очакване, но той мълчи. Всички тръпнат в непоносимо напрежение — зрителите, Кати, милиардите пред телевизорите.

Майк също.

Стиска пликчето с доритос и се оставя мечтата да го носи на крилете си.

Телефонът иззвъня и той се стресна. Скочи, разсипа плика с доритос и разля бирата в скута си. Звънеше се настойчиво.

— Ало?

— Майк, зает ли си? — попита Джули.

Бирата беше намокрила дъното на джинсите му и чувството беше доста неприятно.

— Не много. Защо?

— Имам нужда от теб.

— Казвай! — Майк тутакси забрави за разпилените доритос и за мокрите джинси.

— Гръмна кранът в кухнята.

— Как така?

— Не знам…

— Сигурно е бил хлабав.

— Можеш ли да минеш да ми помогнеш?

— Трябва първо да си сменя панталона.

— Моля?

— Идвам след няколко минути. Ще мина през магазина да купя нов кран.

— Дано не се забавиш, че стискам крана с две ръце, а и трябва да отида до едно място, за да не направя някоя беля.

— Идвам.

Нахлузи сухи панталони, като в бързината едва не падна. Нямаше търпение да я види.