Никълъс Спаркс
Никога не си сама (41)

Глава 40

Нощта беше спокойна, подухваше бриз и небесната тъма бе смекчена от пелената на облаците. Вълните се издигаха и снижаваха, а соленият мирис тегнеше като мъгла.

Вечеряха по-рано и Певчо помахваше нетърпеливо опашка до вратата. Джули я отвори и той потъна в мрака.

Никак не й се искаше да го пуска навън, тъй като се чувстваше по-спокойна, когато беше до нея, ала той имаше нужда от разходка. Можеше да го пуска и рано сутрин, когато беше безлюдно, но през деня имаше твърде много хора, за да тича без каишка.

Искаше й се да излезе с Майк и Пийт, за да подиша чист въздух, но се отказа. Те и без това не биха одобрили такова предложение.

Ема и Мейбъл й се обадиха, а Хенри поговори с Майк. Новината на Мейбъл беше, че Андрея е излязла от кома и се очаква да се подобри.

Дженифър Романело се обади два пъти. Беше успяла да говори с частния детектив, който се бе ровил в миналото на Джули. След очакваното възражение, че не е етично да назове името на човека, който го беше наел, той бе оказал пълно съдействие и предоставил телефонната сметка с обажданията в дома на Ричард.

За съжаление от Ричард — или Робърт, или който и да беше той — нямаше следа.

Майк миеше чиниите, а Пийт играеше на солитер. Така убиваше времето си, когато не обикаляше къщата. Вече имаше нов любим израз: „Периметърът е безопасен“.

Джули прегърна Майк и той се обърна към нея.

— Още една-две чинии и съм готов. Къде е Певчо?

— Пуснах го навън.

— Пак ли?

— Не е свикнал да е затворен.

— Още ли мислиш за онова, което каза Дженифър?

— Да. Мисля за нещата, които е извършил. За Андрея. Питам се къде е и защо избра мен. Преследвачите се занимават предимно с филмови звезди, бивши гаджета или съпрузи. А ние излизахме само няколко пъти и почти не се познавахме. Дали не сгреших с нещо и не го провокирах?

— Той просто е луд — заяви Майк.

* * *

Ричард забеляза, че Джули отвори вратата и пусна Певчо. На светлината от кухнята зад гърба й тя приличаше на ангел. При мисълта за предстоящата им среща го обзе възбуда.

Вчера бе паркирал колата до една къща с вид на необитавана. Гаражът нямаше аларма, а ключалката на вратата беше съвсем обикновена. С помощта на отвертката в жабката на колата успя да се промъкне вътре, като преди това взе щангата за гуми от багажника.

Спа на прашен матрак и остави хранителните продукти в малката хладилна чанта, която намери в килера.

Оставаше да изчака Певчо да се появи на плажа. Беше сигурен, че Джули го пуска редовно, тъй като хората под стрес се стремят да сложат някакъв ред в живота си и се придържат към обичайната рутина. Четирите сандвича от магазина за хранителни стоки бяха увити във фолио. Той ги разви, взе месото и се запромъква към задните стъпала на къщата.

* * *

— Мразя тази идиотска игра — заяви Пийт. — Невъзможно е да спечелиш!

Джули погледна към масата.

— Сложи черна седмица на осмицата в последната колонка.

— А, да.

Майк изми последната чиния, погледна през прозореца, но видя само собственото си отражение.

* * *

Ричард разхвърля късчетата говеждо с примесен горчив прах по стъпалата от къщата към дюната. Не знаеше килограмите на Певчо, ала сложи предостатъчно от праха, без да променя мириса на месото.

Кучето го беше ухапало веднъж и не искаше да усети зъбите му отново. Пък и този път Джули нямаше да го спре. Имаше нещо в Певчо, което го безпокоеше, нещо… не кучешко… Налагаше се да го елиминира, тъй като ако беше до Джули, тя щеше да бъде и защитена, и самоуверена.

Спотаи се зад дюната и зачака.

* * *

Майк и Джули седяха на дивана.

— Казвал ли съм ти за писмото от Джим, което получих за Коледата, след като почина? — промълви тя, сякаш правеше признание.

— Спомена веднъж… Но не се налага да ми казваш, ако не искаш.

— Мисля, че трябва да знаеш. По някакъв начин писмото засяга и двама ни. В него пише най-вече за Певчо. Избрал порода дог, за да ме пази, а и за да не бъда сама. Пише също, че би искал отново да бъда щастлива. Да намеря някого, който да ме прави щастлива.

Усмивката на Джули бе замечтана и изпълнена с копнеж.

— Ето защо мисля, че писмото му е за теб и мен. Знам, че ме обичаш. Аз също те обичам и ти ме правиш щастлива. Исках да го знаеш.

Майк се смути, тъй като му се стори, че това са мили думи пред раздяла. Прегърна я и каза:

— Наистина те обичам, Джули. Ти също ме правиш щастлив.

— Казвам ти го, защото не знам как бих се справила с всичко това без теб. Съжалявам, че те въвлякох в този ужас.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Имам чувството, че писмото на Джим е целяло да ми подскаже, че моят човек си точно ти, но аз бях сляпа твърде дълго. Искам да знаеш, че съм ти благодарна за помощта и за това, че си тук, до мен.

— Другояче не може и да бъде — прошепна Майк.

* * *

Ричард лежеше зад високите треви, а Певчо вървеше към стъпалата и полюшваше глава. Сенките от лунната светлина върху огромното му тяло му придаваха призрачен вид. Когато наближи стъпалата, той намали ход и спря. Ричард затаи дъх. Хайде, върви и яж, какво му мислиш! Певчо протегна глава и задуши. Направи крачка, две, три, помириса месото, позамисли се и започна да яде.

* * *

Морисън извика Дженифър в кабинета си.

— Пийт Ганди може и да греши за мафията в града, но не можем да отречем, че Суонсбъро се променя с всеки изминал ден — каза той. — На всички ни се иска градчето да остане тихо и спокойно, но нещата вече не са същите. Ти разбра веднага, че този тип е опасен, и свърши огромна работа в разкриването на самоличността му. Заслугата е напълно твоя.

— Благодаря.

Морисън реши, че се е поразмекнал, и добави с по-строг тон:

— А сега — на работа.

— Да, сър.

Когато излезе от кабинета, очите на полицаите в залата бяха обърнати към нея и тя едва скри усмивката си.

По едно време чу, че Бърис говори развълнувано по телефона, и нададе ухо. Той кимаше, записваше и щом приключи разговора, се втурна към нея.

— Колата му е намерена на паркинга на болницата в Джаксънвил.

— А той къде е?

— Не знаем. Пазачът каза, че колата била там от няколко дни. Всъщност от деня, когато с Пийт отидохте в къщата на Ричард. Човекът бил на работа и видял новините чак вчера.

— И никой не е забелязал Ричард?

— Не. Пазачът видял снимката на Робърт Бонъм, но лицето не му било познато. Ще отида лично да поразпитам в болницата и около нея. Може някой случайно да го е мярнал. Искаш ли да дойдеш?

Дженифър помисли и каза:

— Не. Предпочитам да остана да се поровя в наличната информация. Може да съм пропуснала нещо важно.

* * *

Ричард следеше сенките зад пердетата. Бризът беше утихнал и сякаш му сътрудничеше в бездиханното очакване.

Наближаваше времето, когато Джули прибираше Певчо. Разходката му не продължаваше повече от двайсетина минути и Ричард чакаше да я зърне на прага, като се надяваше, че ще му прости за стореното. Щом останеха насаме, щеше да я утеши и щяха да забравят за миналото.

* * *

Певчо изплези език и намали ход, сякаш за да потисне болката в стомаха си. Започна да се задъхва все повече и повече.

* * *

Дженифър прехвърляше всичко, което вече знаеше за Ричард, но не проумяваше как така беше намерил Джесика Франклин… Чрез кредитните й карти? Надали. Това би могло да се осъществи само от представители на властта. Чрез проследяване на телефонни разговори? Много хора просто хвърлят сметките си, а на тях има достатъчно сведения. Но това означаваше да се рови в боклука или да влезе в чуждия дом, когато собствениците отсъстват.

Той беше влязъл у Джули, защо да не го е правил и друг път?

Разговорите с Топсейл бяха междуградски и трябваше да предупреди Хенри, Ема и Мейбъл да не звънят на Майк и Джули, а ако вече са се обаждали, да изгорят сметките веднага щом ги платят.

Колкото до изоставената кола, въпросът беше с какво се движи Ричард сега. Не би използвал такси, тъй като маршрутите се регистрираха, а той беше достатъчно умен, за да не направи такава грешка.

Капитан Морисън мина покрай бюрото й и тя попита:

— Къде точно е болницата — в центъра на града или в покрайнините?

— В центъра.

— А какво има наоколо?

— Лекарски кабинети, бензиностанции, мол.

— Далеч ли е молът?

— Отсреща. Защо?

— Може да е откраднал някоя кола.

— Веднага ще се обадя и ще проверя.

— Аз пък ще отида до болницата и ще поразпитам хората там.

* * *

Джули погледна през прозореца.

— Да си чул Певчо да лае? — обърна се тя към Майк.

— Още не.

— Откога го няма?

— От двайсетина минути. Сигурно ще дойде всеки миг.

— Дали да не го извикам?

— Ако искаш, аз ще го извикам.

— Ще ми се да глътна малко свеж въздух.

Джули отвори вратата под погледа на Пийт.

* * *

Ричард чакаше Джули да се покаже. Преди малко я видя заедно с Майк до прозореца. Този човек само пречеше и разваляше всичко хубаво между тях и затова никак не съжаляваше за онова, което му беше намислил.

Зачака да чуе гласа й. Надали щеше да излезе и да тръгне по плажа. Щеше да извика Певчо, ала той нямаше да се обади.

* * *

Джули вика Певчо почти три минути.

— Още ли го няма? — попита Майк.

— Дори не го виждам.

— Ще ида да го потърся. Може би не чува заради вълните.

— Благодаря.

— Идвам след малко.