Никълъс Спаркс
Никога не си сама (30)

Глава 29

Следващата седмица мина спокойно и Джули стискаше палци да бъде все така.

Нерегистрираният номер беше известен само на Мейбъл, Майк, Хенри и Ема. Тя беше по цял ден с Мейбъл и по цяла нощ с Майк, така че те не й се обаждаха. Хенри нямаше за какво да й звъни, така че оставаше само Ема, която не се обаждаше, за да не я паникьосва.

След седмица спокойствие, в която четеше списания или се гушкаше с Майк необезпокоявана, започна да се изнервя. Никой не звънеше, а и никой не можеше да й се обади. Джули имаше чувството, че живее в по-миналия век.

Беше непрекъснато нащрек, макар да не беше мяркала Ричард дори отдалеч. По десетина пъти на ден оглеждаше улицата през прозореца на салона, а когато караше, току хвърляше поглед в огледалото за задно виждане. Винаги сканираше паркинга и гледаше към вратата, ако беше на опашка в супермаркета или в пощата. Преди да влезе вкъщи, проверяваше стаите заедно с Певчо. В ръката си стискаше защитния спрей, който беше купила в „Уолмарт“. Дори кучето забеляза параноята й, но така или иначе предпазливостта беше наложителна.

След работа Майк беше неотклонно до нея и макар да й беше приятно и да му се радваше, понякога я обземаше желание да остане за малко сама.

Полицай Романело разговаря с нея и Майк. Каза им да й се обадят, ако нещо ги безпокои. Областният прокурор не повдигна обвинение и така да се каже, Майк беше оневинен. Прокурорът подчерта, че го прави не защото смята, че Майк е невинен, а защото Ричард не се беше явил да даде показания, пък и не бяха успели да се свържат с него.

Осемте дни без Ричард окуражиха Джули. Не че беше забравила за риска. В никакъв случай не се виждаше като измамените и наранени гостенки в сутрешните телевизионни предавания, които зрителите смятаха за невероятно наивни в пренебрегването на грозящата ги опасност. Цяла седмица бе очаквала да види Ричард едва ли не навсякъде. Беше готова да вика, да бяга и да пусне Певчо по петите му.

Но от Ричард нямаше следа и решителността й започна да се изпарява. Вече не очакваше да го види. Майк имаше среща с адвоката и тя реши да се прибере сама след работа.

— Ще те чакам у дома — каза му. — Обади ми се, ако закъснееш.

* * *

Спря пред къщи, Певчо слезе от колата и бързо се отдалечи от нея, за да я подкани: Хайде, откога не си ме водила на разходка…

— Не може сега. По-късно, когато се върне Майк — каза тя.

Ушите му клюмнаха разочаровано.

Джули се огледа. Ако Ричард беше паркирал наоколо, колата му не се виждаше. Единственият автомобил наблизо беше на Една Фарли, брокера на имотите за продажба в квартала.

Клиентка на Мейбъл, пълничката Една беше на средна възраст и като всички брокери беше дружелюбна и изпълнена с ентусиазъм. Визитките й бяха навсякъде в салона. Когато беше развълнувана, а това беше често, тя не забелязваше, че вече обсъждат нещо друго, и продължаваше да говори по предишната тема. Джули се дразнеше, но я търпеше — пък и нали не беше нейна клиентка.

Певчо въртеше опашка, сякаш й махаше с ръка. Хайде, моля те. Дали да рискува и да тръгне с него? Не вярваше Ричард да я дебне. А и Певчо не беше чихуахуа. Беше като самурай, нагълтан със стероиди. И все пак изпитваше страх от гората. Ричард би могъл да се крие зад дърветата. Отново я обзе паника. Опита да се успокои, като си повтаряше, че колата на Ричард я няма, че Певчо е до нея, а и Една е наблизо.

— Е, добре — потупа кучето тя. — Излизаме, но за малко. Май се задава буря.

Певчо не я изчака да довърши и се втурна към гората.

Джули си повтаряше на глас:

— Спокойно, няма нищо страшно, не бой се…

Тръгна по пътеката. Храстите бяха прораснали и ги буташе с ръка, за да мине. Клоните на дърветата бяха надвиснали като че ли повече от миналия път, когато беше в гората. Слънцето залязваше, облаците бяха пепелявосиви и беше необичайно мрачно.

Не трябваше да влиза в гората. Постъпи глупаво. Вече се виждаше като гостенка на някое от онези предавания, където те питат: Но защо не проявихте разум?! Ами… Ами защото съм наивна и глупава.

Отнякъде изчурулика сврака. Джули огледа пътеката, за да се увери, че няма никого. Певчо беше наблизо и нямаше от какво да се бои. Той заслужаваше тази разходка. След малко щяха да се върнат у дома и една чаша вино щеше да й дойде добре.

Кучето излая и тя извика:

— Хайде, идвай! Връщаме се!

Певчо отново излая, при това приятелски, сякаш за поздрав. Някой му говореше. Джули изтръпна, но само след миг разпозна гласа. Беше Една Фарли. Бързо тръгна по пътеката и след малко я видя близо до канала. Брокерката потупваше Певчо, а той седеше с изплезен език и гледаше към Джули, сякаш казваше: Чудесна разходка! Ето, срещнахме и приятел. Животът е хубав.

— Джули! Как си? — зарадва се Една.

— Благодаря, добре. Разхождаме се.

— Когато дойдохме с клиента ми, беше ясно и слънчево, но вече се кани да завали. Дано хареса някой имот. Стискай палци.

В този миг Певчо се надигна, застана до Джули с настръхнала козина и изръмжа. Тя пое дълбоко дъх и проследи погледа на Една, която каза:

— А, ето го и него.

Ричард се появи иззад дърветата, застана до Една и се усмихна.

— Беше напълно права. Местността е много красива. Парцелите от тази страна са още по-хубави.

— Така е. И гледката към водата е чудесна — занарежда Една. — Прекрасна инвестиция. О, извинявайте, не ви запознах. Моята приятелка…

— Здравей, Джули — прекъсна я Ричард. — Каква приятна изненада.

Певчо ръмжеше с полуоголени зъби.

— Не знаех, че се познавате — учуди се Една.

— Има нещо такова. Нали, Джули?

Гадняр такъв, вбеси се тя, откъде знаеше, че ще бъда тук, откъде?!

— Какво му е на Певчо? Защо ръмжи? — попита Една.

Ричард не даде възможност на Джули да отговори и се обърна към Една:

— Носиш ли размерите на парцелите? Бих искал да видя чертежите и цените.

Една засия при споменаването на „цените“ и мигновено отвърна:

— Разбира се, че ги нося. Цените са много разумни. В колата са. Отивам да ги донеса. Сигурна съм, че ще останеш доволен.

— Благодаря. Ще те чакам тук.

Една се понесе въодушевено по пътеката и Ричард се усмихна на Джули.

— Изглеждаш чудесно. Липсваше ми.

Тя изведнъж осъзна, че са сами, но слава богу, Певчо беше между тях.

— А ти какво правиш тук?

Ричард сви рамене.

— Нали чу? Прекрасна инвестиция да пусна най-сетне корени. Рано или късно всеки човек има нужда от свой дом. Ще бъдем съседи.

Джули пребледня.

— Ще живея до теб. Сменила си телефонния си номер, никъде не ходиш сама… Какво друго ми остава, освен да ти бъда съсед?

Задните крака на Певчо потрепваха, той беше готов да скочи.

— Не желая да разговарям с теб — рече Джули и без да иска, прозвуча някак умолително. — Не го ли разбра?

Ричард заговори с благ тон:

— Помниш как хубаво прекарвахме, когато бяхме заедно. Защо не го признаеш, защо?

Джули не вярваше на очите и ушите си. Сякаш участваше в някаква сюрреалистична сцена.

— Няма нищо за признаване — сряза го тя.

— Защо се държиш така? Майк го няма. Само двамата сме.

Джули се обърна към пътеката и понечи да тръгне.

— Една крачка към мен и ще викам. И този път няма да спра Певчо.

— Няма защо да се страхуваш. Никога не бих те наранил. Обичам те.

— Моля?!

— Обичам те. Можем да започнем отначало. Ще отидем пак на театър. Знам, че ти хареса. Или някъде другаде. Където кажеш. Ще зачертаем Майк като грешка и толкова. Вече съм ти простил.

Джули вървеше назад с широко отворени очи. Плашеха я не думите му, а искрената убеденост, с която ги изричаше.

— Каза ли му, че веднъж спах в дома ти? — многозначително се усмихна Ричард. — Това надали ще му хареса.

Тя залитна, сякаш я беше ударил. Той протегна ръка и добави:

— Предлагам да отидем на някое тихо и спокойно място, да хапнем и да…

— Никъде няма да ходя с теб!

— Недей така, моля те. Аз ще те направя щастлива, Джесика.

Джули помисли, че не е чула правилно името, но това трая само миг.

— Ти си… луд!

— Не бива да говориш така — повиши тон Ричард. — Знам, че не го мислиш.

Една се появи на пътеката и извика жизнерадостно:

— Ето ме! Идвам!

Когато приближи, забеляза погледите, които Джули и Ричард си размениха, и попита:

— Всичко наред ли е?

— Не съвсем — отвърна той. — Ще трябва пак да огледам свободните парцели, че приятелката ти не иска къща в съседство със своята. Обича уединението.

— Трябва да тръгвам — заяви Джули.

— Довиждане и доскоро — извика след нея Ричард.

Щом потъна в гората, тя хукна. Все по-бързо и по-бързо. Блъскаше се в храстите, падна веднъж, но бързо стана и отново хукна, макар да си удари коляното. Клоните я удряха в лицето, ала тя тичаше с все сили. Веднъж да стигне до къщи, веднъж да стигне…

Майк дойде след десетина минути и я завари да плаче. Прегърна я и не я пусна, докато не се успокои.

— Защо се прибра толкова бързо? — попита Джули.

— Получих съобщение, но не от адвоката.