Никълъс Спаркс
Никога не си сама (8)

Глава 7

— Ето го — каза Хенри.

Беше вторник, няколко дни след вечерта в „Клипър“. Хенри пиеше „Д-р Пепър“ и гледаше към салона. Ричард беше почти пред вратата и носеше малка кутия, увита в подаръчна хартия. Хенри му беше казал къде работи и очакваше, че ще му се обади. Предишния ден го беше зърнал да влиза в салона и му беше махнал, но Ричард или не го видя, или се направи, че не го вижда. Днес постъпи по същия начин.

Майк се показа изпод капака на колата и избърса ръце в парцала.

— Май не е лошо да си консултант — подхвърли той. — Кога работи този човек?

— Престани да се цупиш. Миналата седмица изчерпа целогодишната си квота на недоволство. Пък и по-добре да го виждаш на посещение в работата, отколкото в дома й.

— Май й носи подарък.

— Ами сигурно иска да й се хареса.

— Освен и аз да отида с подарък — предложи Майк.

Хенри го потупа по гърба.

— Така те искам! По-малко хленчене, повече действие! Семейство Харис не се предава току-така.

— Благодаря, Хенри.

— Но преди да отидеш, искам да ти дам един съвет.

— Слушам те.

— Забрави за подаръка.

— Нали току-що каза…

— Нека Ричард й дава подаръци.

— Но…

— Ще изглеждаш отчаян, недей.

— Аз съм отчаян.

— Може и да си, ала тя не бива да знае, за да не станеш жалък в очите й.

* * *

— Ричард… — Джули онемя, когато видя златното сърце на верижка в кутийката. — Много е красиво!

Двамата стояха на прага и не виждаха, че Хенри и Майк ги гледат от автоработилницата, а Мейбъл и Певчо надничат иззад пердето.

— Но… защо? Какъв е поводът?

— Няма повод. Видях го и го харесах. Исках да го имаш.

Очите на Джули блестяха. Бижуто беше скъпо и предполагаше специални очаквания. Ричард като че ли прочете мислите й и вдигна ръце.

— Моля те! Приеми го като… подарък за рождения ти ден.

— Но той е през август.

— Е, малко съм подранил… Моля те!

— Много мило от твоя страна, ала не мисля, че…

— Но това е медальон, не е годежен пръстен.

Най-накрая тя се съгласи и го целуна.

— Благодаря.

— Сложи го да видя как ти стои.

Джули щракна закопчалката и се усмихна.

— Е?

— Стои ти прекрасно — замисли се той. — Точно така го помня…

— В смисъл?

— Точно така изглеждаше в магазина за бижута — бързо поясни Ричард. — Но на теб изглежда още по-красив.

— Глезиш ме, Ричард. Никой не ми дава подаръци без какъвто и да е повод.

— А трябва. Защо трябва да има повод? Не ти ли се е случвало да видиш нещо хубаво и да го купиш, тъй като знаеш, че ще зарадваш някого?

— О, да, но не бих искала да мислиш, че очаквам подаръци от теб.

— Знам. И в известен смисъл точно заради това ми доставя удоволствие да го правя. Какво ще кажеш да отидем някъде в петък вечер?

— Нали щеше да заминаваш за някакво събрание?

— Отмениха го. Свободен съм през целия уикенд.

— Къде искаш да отидем?

— Ще бъде изненада.

Джули замълча, сякаш се колебаеше.

— Ще ти хареса — хвана ръката й той. — Повярвай ми. Но ще трябва да свършиш по-рано работа. Ще те взема в четири.

— Защо толкова рано?

— Ще пътуваме.

— Тогава ще разместя графика — усмихна се тя. — Какви дрехи да взема? Спортни или официални?

Това беше заобиколен начин да подразбере какви са плановете му. Ако кажеше и двете, това означаваше, че има намерение да прекарат уикенда заедно, а тя не беше готова за такава близост.

— Аз ще съм със сако и вратовръзка. А ти всякак ще изглеждаш хубаво.

Ричард я целуна и си тръгна. Медальонът се отваряше и вътре можеше да сложи малка снимка. Изненада се, като видя, че инициалите й бяха гравирани на двете половинки на сърцето.

* * *

— Брат ми, това никак не ми харесва — въздъхна Хенри.

— Благодаря, Айнщайн — отвърна Майк.

— Ще ти дам един съвет.

— Пак ли?

— Трябва ти план.

— Какъв план?

— Не знам. Но трябва да е успешен.

* * *

— Много е красив — огледа Мейбъл медальона. — Струва малко състояние. Този човек наистина си пада по теб. Може ли? — Тя посочи златното сърце.

— Разбира се — отвърна Джули и се наведе.

Мейбъл го разгледа отблизо.

— Ръчна изработка. Такива няма при нашите бижутери в града. Е, научихме още нещо за Ричард Франклин.

— И какво е то?

— Че има добър вкус.

— Остава да намеря снимки — каза Джули и отвори медальона.

— Не се тревожи! Веднага ти давам моята. За мен това е чест.

Джули се засмя.

— Слагам те веднага.

— А в другата половинка Певчо?

Кучето чу името си и вдигна глава. Джули го погали и отвърна:

— Как да направя малка снимка на такъв великан?

— Невъзможно. Забелязваш ли, че напоследък е много умислен?

— Има нещо такова. Седи все до краката ми и не се отлепва.

— Как се държи с Ричард?

— Поне не ръмжи.

Певчо изскимтя едва чуто, сякаш искаше да й каже: Престани да се оплакваш от мен. Знам, че ме обичаш.

* * *

План… Майк разсъждаваше трескаво и търкаше брадичката си с ръка, без да осъзнава, че целият е омазан с грес. Хенри беше прав. Трябваше му план.

Лесно беше да се каже… Майк не беше по плановете. Обикновено се носеше по течението според възникналите обстоятелства и нещата му се получаваха. Сега обаче беше друго. Беше време да сложи картите на масата. Рано пиле рано пее.

И все пак не знаеше какво точно трябва да направи.

План…

Откъде да започне? Беше неин приятел. Поправяше колата й, играеше фризби с Певчо, успокоява я две години след смъртта на Джим. И какво? Тя излизаше с Ричард. Миналата седмица не й се обади, не спря дори да я поздрави в салона. Тя също не се обади и от онова, което бе видял пред вратата на салона, стана ясно, че отново отива на среща с този мъж.

Не можеше просто да отиде и да я покани да излязат, нали… О, значи си заета в събота? Ами тогава в петък. Или другата седмица. Да се видим сутринта? Хенри го беше предупредил, че не трябва да изглежда отчаян.

Най-лошото беше, че се чувстваше самотен.

Ужасяваше се от мисълта, че връзката на Джули можеше да стане сериозна. Не знаеше как, но все някак трябваше да го преживее. Последната седмица беше едва ли не непоносимо тежка. Не изпитваше страх, смут или дори ревност. Не беше и потиснат. Но Джули му липсваше, и то много.

Искаше да си говорят, да вижда усмивката й и как слънчевите лъчи променят зелените й очи в тюркоазни. Липсваше му припреният начин, по който разказваше смешни истории, дори приятелското й потупване по рамото.

Дали да не отиде и да я заговори, все едно нищо не е било? И да й каже, че се радва, задето прекарва добре — така биха постъпили Мейбъл, Хенри и Ема.

Реши да не прибързва.

Но да говори с нея.

Това беше може би началото на плана.