Никълъс Спаркс
Никога не си сама (16)

Глава 15

— И това ли е всичко? — попита Хенри и остави кафето си на бюрото си.

— Да — отвърна Майк и се почеса по главата.

— И просто така си тръгна?

— Да.

Друг път Хенри би се пошегувал с нерешителността му да покани Джули на среща, но сега се въздържа и каза:

— Значи Джейк Блансен споменава нещо лошо за Ричард, без да е ясно заслужава ли си притесненията, после тя ти казва, че Ричард минава покрай дома й след полунощ и виси там кой знае докога, и въпреки това смяташ, че не е необходимо да я предупредиш да внимава? Трябваше да поговориш с нея.

— И какво по-точно да й кажа?

— Казваш й какво мислиш и това е.

— Ти го можеш, но аз не. Ще вземе да реши, че го казвам нарочно заради чувствата, които изпитвам.

— Майк — подхвана Хенри с родителски тон, — ти си й приятел и каквото и да се случи, винаги ще бъдеш такъв. Същото се отнася и за мен. Не ми харесват тези нощни посещения на Ричард. Това не е нормално, каквато и да е причината. Можеше да й остави бележка сутринта, можеше да й се обади по телефона вкъщи или в работата. Кой човек става, облича се и прекосява града, за да остави бележка на нечия кола в два посред нощ! Дали Блансен не е искал да те предупреди, че в този тип има нещо съмнително?

— Аз също се разтревожих.

— Защо не говори с нея?

— Недей да правиш от мухата слон. Човекът е оставил бележка и си е отишъл.

— Откъде знаеш, че си е отишъл? Знаеш, че обикновено те оставям да правиш каквото искаш, но случаят не е такъв. Точно сега не бива да премълчаваш тези неща, а да й ги кажеш. Разбираш защо, нали?

— Да.

* * *

— Добре ли прекарахте? — попита Мейбъл.

— Да — усмихна се Джули. — Нали знаеш колко е забавен Майк!

— Кранчето работи ли?

— Да.

— Бива си го този Майк, а?

Въпросът на Мейбъл не изискваше отговор, но Джули се замисли защо предишната вечер не излиза от ума й. Не се беше случило кой знае какво, ала заспа с мисълта за Майк и сутринта се събуди отново с нея.

— Така е — отговори тя без миг колебание и отвори вратата на салона, за да пусне нетърпеливия Певчо навън.

* * *

— Майк, имаш гости — извика Хенри.

— Кой? — подаде Майк глава от склада.

— Познай.

Певчо се приближи и размаха опашка.

* * *

Джули дойде в работилницата в късния следобед.

— Ако не си познавах кучето, щях да помисля, че това е заговор да ме накара да идвам тук.

Майк беше благодарен на Певчо и се пошегува:

— Може би намеква за нещо.

— За какво?

— За липса на внимание.

— Не се оставяй да те заблуждава. Отделям му предостатъчно внимание. Разглезен е и още как.

Майк започна да сваля работния гащеризон, който носеше върху дрехите си.

— Извинявай, но това нещо ме дразни. Просмукало се е със спирачна течност и цял ден дишам изпаренията.

— Значи си дрогиран?

— Уви, не, но ме боли главата.

Той остана по джинси и червена фланелка. Джули го загледа и си каза, че изглежда доста по-млад за годините си.

— Какво ще правиш довечера? — попита тя.

— Както винаги ще спасявам света, ще храня гладните и ще се боря за световния мир.

— О, реши ли човек, явно може да направи куп чудеса само за една вечер.

— Абсолютно — засмя се закачливо Майк, макар стомахът му да беше свит от притеснение. — А ти? Какви са плановете ти?

— За разлика от твоите велики дела, аз ще се огранича с чистене и плащане на сметки.

Хенри се подпираше на вратата на офиса и ги поглеждаше от време на време с намерението да напомни на брат си за разговора им. Майк пъхна ръце в джобовете си. Трябваше да й каже. Пое дълбоко дъх и подхвана:

— Имаш ли няколко минути? Искам да поговорим.

— Разбира се.

— Да отидем да пийнем по бира?

Въпреки че беше озадачена от сериозния му тон, Джули се зарадва, че я покани.

— Съгласна!

* * *

„Тизи“ се намираше между ателие за химическо чистене и магазин за домашни любимци. Заведението беше като „Сейлинг Клипър“ — нито особено чисто, нито особено приятно. Телевизорът в ъгъла на бара гърмеше, прозорците бяха мръсни и цигареният дим се виеше над масите като лава лампа. Посетителите на „Тизи“ не се дразнеха от обстановката, а редовните десетина едва ли не живееха там. Според собственика Тизи Уелборн заведението било известно заради своя „характер“, а според Майк „характерът“ се изразяваше единствено в евтиния алкохол.

Хубавото беше, че в бара нямаше правила и Тизи не се интересуваше кой и с кого го посещава. През заведението бяха минавали самурайски мечове, надуваеми кукли и какво ли не още, така че Певчо не правеше никакво впечатление. Майк и Джули се настаниха на високите столчета на бара, кучето направи една обиколка и легна в краката им.

Тизи им подаде две бири. Капризите в заведението бяха неуместни и Майк се зарадва, че те не бяха студени, но не бяха и топли.

Джули се огледа и прошепна:

— В този бар винаги имам чувството, че ще хвана някоя заразна болест.

— Не забравяй за „характера“!

— Голям характер, няма що! Казвай сега защо ме доведе тук.

— Хенри държи да знаеш нещо…

— Хенри ли?

— Да. Смята, че е трябвало да ти го кажа още вчера.

— За какво става дума?

— За Ричард.

— Какво за Ричард?

— За онази бележка, която ти е оставил.

— Е?

— Хенри смята, че идването му посред нощ е някак странно.

— И се тревожи за мен?

— Да.

— Но не и ти, така ли?

— Да.

Джули отпи глътка бира.

— А защо се тревожи? Ричард не е надничал през прозорците, инак Певчо щеше да мине през тях и тежко му и горко. Трябвало е спешно да замине и затова е оставил бележката през нощта.

— Има и още нещо. Онзи ден в работилницата дойде един от майсторите на моста. Каза ми нещо, което…

— Което какво?

След като изслуша коментара на Джейк Блансен за Ричард и съответната реакция на Хенри, Джули се усмихна и докосна ръката на Майк.

— Толкова е мило, че Хенри се тревожи за мен.

— Значи не се сърдиш?

— За какво да се сърдя? Радвам се, че имам приятели, които се грижат за мен.

— Но…

— Какво но?

— Ами…

— Признай, че и ти се безпокоиш — побутна го Джули с лакът.

— Да, но не исках да ти казвам всичко това, защото излизаш с Ричард и…

— И се боеше да не си помисля, че ми го казваш, тъй като не искаш да излизам с него, нали?

— Да.

— Приятели сме от дванайсет години. Как бих могла да си помисля такова нещо? Познаваш ме по-добре от всички. Ти си най-добрият ми приятел. Знам, че не би казал нещо, с което да ме нараниш. Затова и ми е приятно да сме заедно. Защото си добър и мил човек.

Майк извърна очи, като си каза, че още малко и щеше да го нарече евнух.

— Но както се казва, добрите хора винаги отстъпват и затова са последни на опашката — отбеляза той.

Тя завъртя лицето му към себе си.

— Не всички мислят така. Не и аз.

— А Ричард?

— Какво Ричард?

— Напоследък сте все заедно.

— Ти да не би да ревнуваш?

Майк пийна глътка и не отговори.

— Няма защо да ревнуваш. Излязохме няколко пъти, посмяхме се и това е всичко. Нямам намерение да се омъжвам за него.

— Дано е така.

— Шегуваш ли се? — Джули прихна и го погледна. Той не се шегуваше. — Да не би да си мислиш, че съм се влюбила?

— Нямам представа.

— Е, не съм. Дори не знам дали пак ще изляза с него. И то не заради това, което ми каза. Уикендът с Ричард беше приятен, но нещо ми липсваше. В понеделник се държа странно и аз реших, че не желая да се задълбочавам.

— Наистина ли?

— Наистина.

Тизи включи телевизора на И Ес Пи Ен и ги погледна въпросително за още бири. Двамата поклатиха глава.

— А ще излизаш ли пак с Боб? — попита Майк.

— Не смятам, че се налага.

— Може някой друг да се появи — погледна я той и гърлото му пресъхна от вълнение.

— Възможно е. — Джули подпря брадичка на ръката си, без да отмества поглед от него.

— Сигурен съм, че има поне десетима, които чакат реда си.

— Трябва ми само един — усмихна се тя до уши.

— Нямай грижа. Ще го намериш.

— Поне имам база за сравнение и знам какви качества трябва да притежава. Искам да е добър. И мил.

— Заслужаваш го.

Джули го гледаше и си мислеше, че понякога е твърд като скала и се налага да опита друга тактика.

— Ами ти? Ти кога ще си намериш момиче?

— Не знам.

— Трябва само да го потърсиш. Може да се окаже и под носа ти.

Майк придърпа ризата си — беше горещо и се боеше, че ще се изпоти.

— Сигурно си права.

Джули въздъхна. Ако чакаше на този Казанова, сигурно щеше да остарее в надежди. Налагаше се да бъде инициативна.

— Какво ще правиш утре вечер?

— Не съм мислил.

— Искаш ли да излезем?

— Да излезем?

— Да. На острова има едно хубаво ресторантче. Храната е много вкусна.

— Може Хенри и Ема да дойдат с нас.

— А какво ще кажеш да идем само двамата?

— Ти и аз? — Сърцето му щеше да изхвръкне.

— Да. Ако искаш…

— Искам — прекъсна я той и веднага съжали. Пое дъх, погледна я, имитирайки Джеймс Дийн, и небрежно заяви: — Ще гледам да се освободя.

— Много благодаря — едва сдържа смеха си Джули.

* * *

— Значи я покани да излезете? — попита Хенри.

Майк се беше облегнал на стената като каубой в уестърн. Разглеждаше ноктите си, все едно нищо особено не се е случило.

— Няма какво повече да отлагам — сви рамене той.

— Сигурен ли се, че си я поканил на среща?

Майк погледна брат си учудено.

— Ама разбира се.

— Как стана? Случайно ли?

— Разговорът тръгна в тая посока и стана неочаквано.

— Аха — промърмори Хенри, който подозираше, че това не е цялата истина. — Как реагира, когато я предупреди за Ричард?

— Нещата там са приключили.

— Така ли ти каза?

— Да.

Хенри не искаше да го съветва, нито да се шегува, но цялата история му се струваше някак подозрителна.

— Гордея се с теб. Крайно време беше да действаш.

— Благодаря, Хенри.

— Връщам се в офиса, че имам още работа.

— Аз също.

Майк тръгна към работилницата. Никога не се беше чувствал толкова радостен.

Хенри вдигна телефона и се обади на Ема.

— Няма да повярваш на онова, което ще ти кажа.

— Слушам те!

Разказа й за Майк и Джули и Ема възкликна:

— Най-сетне!

— Ще можеш ли да поразпиташ Джули?

— Нали Майк ти е разказал?

— Той крие нещо. Искам да разбера истината.

— За да го майтапиш, нали?

— Съвсем не.

— Хенри!

— Познаваш ме, мила, никога не бих постъпил така. Ще ми се да знам какво мисли Джули, тъй като Майк е сериозно влюбен и не искам да се разочарова.

Ема мълчеше и премисляше думите му.

— Добре. Двете отдавна не сме обядвали заедно.

* * *

Джули отключи вратата, като едва крепеше пощата и торбата с покупки. Вместо здравословна храна беше взела лазаня за микровълновата.

Певчо не я последва, а се втурна към гората.

След като сложи лазанята в микровълновата и се преоблече в тишърт и шорти, Джули прегледа пощата — сметки, купони за пазаруване, каталози за поръчки… Не беше в настроение да се занимава с тях.

Предстоеше й среща с Майк. Майк.

Прошепна името му, за да провери дали звучи толкова страхотно, колкото го чувстваше.

Да, звучеше невероятно.

Лампичката на телефонния секретар мигаше. Натисна бутона. Ема предлагаше да обядват в петък. Следващото съобщение беше от Ричард.

„Здравей, Джули. Обаждам се да питам как си, но те няма. Утре се прибирам. — Следваше пауза и поемане на дъх. — Нямаш представа колко ми липсваш.“