Никълъс Спаркс
Никога не си сама (6)

Глава 5

Ричард я погледна и й се усмихна. Беше събота и двамата вечеряха.

— Защо се усмихваш?

— Бях се размечтал.

— Да не те отегчавам?

— Съвсем не. Радвам се, че излезе с мен. Казах ли ти, че си много хубава?

— Десетина пъти.

— Да престана ли?

— Не. Харесва ми да съм на пиедестал.

Ричард се засмя.

— Ще се постарая да не слезеш от там.

Вечеряха в „Паджини“, уютен ресторант в Морхед Сити. Миришеше приятно на пресни подправки и топено масло, сервитьорите бяха в бяло и черно и приготвяха ястията до масата на гостите. В кофичката имаше бутилка шардоне, а чашите искряха в бледожълто на меката светлина. Ричард дойде на срещата с ленено сако и букет рози.

— Какво прави през седмицата, докато ме нямаше? — заинтересува се той.

— Питаш ме за работата ли?

— За работата и за всичко останало.

— Може би аз трябва да те питам.

— Защо?

— Защото моят живот не е толкова интересен. Работя във фризьорски салон в малък южен град. — Каза го усмихнато, за да не си помисли, че иска да я съжали. — Пък и бих желала да науча нещо повече за теб. Дори не знам какво точно работиш.

— Консултант съм. Нали ти казах? Нищо особено.

В погледа й прозираше съмнение и той добави:

— Най-вече следя моста да не падне.

— Това не е безинтересно.

— И е елегантен начин да кажа, че се занимавам с цифри по цял ден. Хора като мен са абсолютни досадници.

Джули не беше на такова мнение.

— А събранието как мина?

— Кое събрание?

— Онова в Кливланд.

— А, да… Обсъждахме нов проект. Предстои голямо проучване — цени, очаквани разноски и печалби, такива работи. Канят консултанти като мен, за да се уверят, че всичко ще бъде съобразено с държавните правила за предлагането на нови проекти. Нямаш представа колко документи трябва да се попълнят и представят, а хората, които ми помагат, не са достатъчно.

Джули се загледа в ъгловатото му лице с младежко и леко сурово излъчване, което й напомняше на мъжете от рекламите за цигари. Опита да си го представи като дете, но не можа.

— Имаш ли си хоби? — попита тя.

— Не ми остава много време между работата и ходенето на фитнес. По едно време се занимавах с фотография. Изкарах няколко курса в колежа и дори възнамерявах да стана професионален фотограф. Купих всичко необходимо. Но ако нямаш собствено студио, във фотографската работа няма пари. А на мен не ми се ходеше по сватби, бар мицва и детски тържества.

— И стана инженер.

Ричард кимна. Джули се пресегна за чашата си и попита:

— В Кливланд ли си роден?

— Не. Израснах в Денвър и повечето време съм живял там.

— Какво работеха вашите?

— Баща ми работеше в химически завод. А майка беше просто майка. Готвеше, чистеше… След смъртта на баща ми се наложи да работи като домашна помощница. Печелеше малко и не знам как, но успявахме да свържем двата края.

— Страхотна майка.

— Такава беше, да…

— Беше?

— Все още е. Получи удар преди няколко години и не е добре. Почти нищо не разбира и не ме познава. Не помни… Живее в дом за хора с подобни заболявания в Солт Лейк Сити.

Джули се натъжи и сведе очи.

— Не се притеснявай, че ме попита. Аз обикновено не говоря за това. Спомена ли за майка ми, а и за починалия ми баща, разговорът обикновено секва. Хората не знаят какво е да нямаш семейство.

Джули обаче знаеше. И то много добре.

— Може би сега е моментът да ти призная нещо — продължи Ричард. — Бях женен. Казваше се Джесика. Нещата между нас не потръгнаха. Така и не разбрах какво стана, но просто не се получи.

— Дълго ли беше женен?

— Четири години. Предполагам, че не ти се слуша за това.

— Не особено.

— Благодаря, олекна ми — засмя се той.

— И сега живееш в Кливланд — усмихна се тя. — Харесва ли ти там?

— Не е лошо, но и без това не се задържам за дълго. След като свършим сегашния проект, кой знае къде ще ме отвее вятърът.

— Сигурно не ти е лесно.

— Да. Особено когато живея в хотели. Имах късмет с последния проект, защото си намерих жилище под наем. Пък и срещнах теб.

Джули забеляза голямата прилика между нейния и неговия живот. Бяха сами деца, отгледани от майките си, а по-късно заминали далеч от родното място. Браковете им бяха приключили по различен начин, но нещо в тона на Ричард й подсказа, че той беше изоставеният и тежко преживелият развода. Джули не беше срещнала никой, който да разбере колко самотна се чувства по време на празниците, когато Майк и Хенри отиваха при родителите си, а Мейбъл в Чарлстън при сестра си.

Ричард беше изпитвал тази самота и затова го чувстваше близък — все едно беше в чужда страна и не щеш ли, хората на съседната маса в ресторанта се оказват от града, който е на минути от родното ти място.

Небето притъмня, звездите се появиха, но двамата не бързаха да си тръгнат. Поръчаха кафе и си разделиха лимонов пай.

Когато си тръгнаха, навън беше още топло. Джули се изненада, тъй като той не й предложи да го хване под ръка. Дали не се беше притеснил след спонтанната целувка миналата седмица, или пък бе смутен от разказа за личния си живот? Интересно защо не беше споменал за брака си на първата им среща, когато тя му разказа за Джим… Успокои се с мисълта, че хората са различни в споделянето на миналото.

Спряха на зебрата и тя го погледна. Харесваше го. Не беше луда по него, но го харесваше. А това беше достатъчно засега.

— Обичаш ли да танцуваш? — попита Джули.

— Защо? Танцува ли ти се?

— Ако ти искаш.

— Не ме бива много в танците.

— Знам едно страхотно място.

— Не искаш ли да седнем някъде за по питие?

— Цяла вечер седяхме. Хайде да се позабавляваме.

— Защо, да не би да скуча досега? — престори се на обиден той.

— Знаеш какво имам предвид. Ако това ще те успокои, аз също не съм танцьорка и няма да се разсърдя, ако ме настъпваш.

— Ще страдаш с усмивка?

— Такава е женската съдба.

— Е, добре, предавам се.

За радост на Ричард Джули се засмя за пръв път тази вечер. Предпазлива е, мислеше си той. Целувката им я беше накарала да бъде нащрек. Ричард осъзнаваше желанието й да прозре истината за мъжа срещу себе си и беше трогнат от съчувствието й, когато разбра за сходството на съдбите им.