Никълъс Спаркс
Никога не си сама (39)

Глава 38

Леката мъгла над канала се изпари, докато слънцето се издигаше над върховете на дърветата. През прозореца до бюрото на Дженифър се прокрадна сноп слънчеви лъчи и огря третата й чаша с кафе.

Все още не бяха попаднали на следа и напрежението беше изтощително. Дали не търсеха призрак…

За пръстовите отпечатъци от ФБР трябваше да чакат поне седмица, тъй като бяха претрупани с работа.

Обажданията не секваха. В новините говориха за Ричард сутринта, щяха да съобщят и в обедната емисия. Повечето обаждания бяха от уплашени граждани. Някои просто си бяха въобразили, че са го видели в двора си. Повечето полицаи бяха извън участъка и проучваха сигналите. Намесата на средствата за масова информация имаше и отрицателна страна, тъй като голяма част от времето на колегите й минаваше в проверка на безполезни обаждания. Но какво ли друго можеха да правят с наличната информация? Оставаха снимките от куфарчето на Ричард. Джесика на веранда, Джесика седнала, Джесика права, Джесика усмихната, Джесика по-сериозна… Нищо ново.

Телефонът иззвъня и Дженифър успокои поредния обезпокоен гражданин.

— Да, госпожо, безопасно е да отидете до железарския магазин…

* * *

Мейбъл се зарадва, когато разбра, че Андрея е мръднала пръстите на ръката си рано сутринта. Това беше обнадеждаващ знак.

Цяла нощ мисли за Майк и Джули и реши да отиде да ги види.

* * *

Ричард стана, взе душ и се качи в откраднатия „Транс Ем“. Спря до един магазин на пътя и си купи кафе и няколко вестника. След малко беше в Суонсбъро с чувството, че се е върнал у дома.

Беше с „Докърс“ и риза с три копчета. Със светлата коса и очилата сам не можеше да се познае. Приличаше на сериозен мъж, който ще прекара със семейството си уикенд на брега. Питаше се какво ли прави Джули в този миг? Може би закусваше, взимаше душ и мислеше за него? Седна до люлките в близкия парк и се зачете. Не искаше да привлича внимание. Хората се боят от ненормалниците, които се навъртат в градините и парковете.

Снимката му беше на първа страница заедно с описание от полицията и гореща линия за връзка. Прегледа вестника, за да се увери, че няма съобщение за откраднатата кола. Ако се наложеше, щеше да седи на пейката цял ден. Все някой щеше да го заведе при Майк и Джули.

* * *

— Нещо ново? — обърна се Дженифър към Пийт, който също беше недоспал и се прозяваше.

— Нищо. При теб?

— От болницата казаха, че Андрея не е стабилизирана, ала има надежда. Ти говори ли с детектива и с майката на Джули?

— Не още.

— Дай ми номерата и иди да си вземеш кафе. Аз ще се обадя.

— Едва ли има смисъл.

— Не се сещам какво друго да направя.

* * *

Дженифър разговаря с майката на Джули и може би за пръв път Пийт се оказа прав. Тя потвърди, че някакъв мъж се отбил, като казал, че е стар приятел на Джули, а седмица по-късно с него дошъл друг мъж, който отговарял на описанието на заподозрения.

Частният детектив отново не вдигна телефона.

От пръстовите отпечатъци още нямаше резултат.

Дженифър се чувстваше като с вързани ръце. Този тип дали беше още в града? И какво ли се канеше да направи? Дали все така преследваше Джули? Дали беше наблизо, или вече надалеч?

Така или иначе, той се беше превърнал в Ричард Франклин. В дома му не намериха нищо лично, освен дрехи, фотоапарати и снимки, които не разкриваха нищо друго, освен факта, че е добър фотограф. Беше ги промивал сам, така че не биха могли да използват информация и от фотолаборатория.

Добър фотограф…

Скъпо оборудване…

Собствена лаборатория…

Изведнъж й просветна. Това не беше хоби. Той се беше занимавал с фотография години наред, което означаваше, че го е правил дълго време и преди да се превърне в Ричард Франклин.

— Пийт — провикна се тя, — фотоапаратите в отдела с доказателствата ли са, или са още при криминалистите?

— Тук са от вчера.

Дженифър скочи и се запъти към отдела.

— Хрумна ми как да разберем кой е този тип.

* * *

Пийт стоеше до Дженифър, а тя се разписваше срещу всеки регистриран като доказателство фотоапарат и ги слагаше в голям контейнер „Тапъруеър“. Занесе го на бюрото си и се загледа в задната част на един от фотоапаратите.

— Имаш ли отвертка? — обърна се тя към Пийт, който я гледаше недоумяващо.

— За какво ти е?

— Искам да проверя серийния номер.

— Но защо?

Дженифър беше твърде вглъбена в търсенето на отвертка в чекмеджетата на бюрото си и не му отговори.

— Ще взема отвертка от техническия отдел — предложи все така озадаченият Пийт.

— Гениална идея!

— Благодаря.

* * *

След петнайсет минути Дженифър имаше списък със серийните номера. Даде половината на Пийт, а с другата половина се зае тя.

Започна да се обажда на производителите със запитване за притежателя на фотоапарата. След сверка със серийния номер отговорът беше: „Името е Ричард Франклин“.

Чак на четвъртия името беше друго.

— Регистрацията е на Робърт Бонъм от Бостън, Масачузетс. Искате ли адреса?

Дженифър записа всичко с треперещи ръце.

* * *

— И си сигурна, че това е той? — попита Морисън.

— На името му има четири регистрации. Басирам се, че е той.

— Аз с какво мога да помогна?

— Ако възникне проблем с бостънското полицейско управление, ще помоля за съдействие.

— Имаш го.

Проблем нямаше. Дженифър получи веднага необходимата информация. Колегата й в Бостън каза:

— Робърт Бонъм е обявен за издирване преди четири години по повод изчезването на съпругата му Джесика Бонъм.

* * *

Ричард съзнаваше, че заседяването е подозрително, и се мести няколко пъти. Отдавна се беше научил на търпение. Прочете статиите по няколко пъти, като вестникът скриваше лицето му, макар да беше сигурен, че никой не би го познал.

Колата му беше паркирана зад ъгъла и ако се наложеше, щеше бързо да стигне до нея.

Всичко беше въпрос на време.

* * *

От факса продължаваха да се трупат страници с информация относно изчезването на Джесика. Дженифър седеше на бюрото и събираше сили за следващото обаждане. Най-накрая набра номера.

— Ало?

— Илейн Маршал?

— Да?

— Казвам се Дженифър Романело и се обаждам от полицейския участък в Суонсбъро.

— Суонсбъро?

— Да. Малък град в Северна Каролина.

— Не познавам никого там.

— Става дума за сестра ви Джесика.

— Намерихте ли я? — едва промълви жената след дълго мълчание.

— Съжалявам, но се обаждам за друго. Бих искала да ми кажете нещо повече за Робърт Бонъм.

Жената пое рязко дъх.

— Защо?

— Защото го търсим.

— Заради Джесика ли?

— Не. За друго.

— Убил е някого, нали? Той е луд. Жесток и опасен. Всички се бояха от него. Включително и Джесика. Биеше я и тя се опита да избяга, но… Една вечер отиде до супермаркета и повече не я видяхме. Всички знаехме, че я е убил. Така и не я намериха… — Илейн Маршал се разплака. — Толкова е тежко да не знаеш със сигурност и да таиш, макар и малка, искрица на надежда…

Дженифър я изчака да се успокои и попита:

— Какъв беше той в началото на връзката им?

— Какво значение има след всичко, което направи? Той е чудовище. Търсим го от години с частни детективи и с полицията, но от него няма следа.

— Водим разследване и се опитваме да го заловим. Затова ви моля да ми кажете всичко, което знаете за него.

— Предполагам, че няма да научите нищо ново. Очарователен и красив, той я преследваше упорито и тя се влюби до уши. Отначало се държеше добре и го харесвахме. Ходиха шест месеца, после се ожениха и той се промени. Стана властен, не й даваше да ни се обажда, а когато успеехме да я видим, по нея имаше синини.

— Споменахте, че е избягала?

— Най-сетне проумя, че трябва да го напусне. Той настояваше да му кажем къде е, но ние мълчахме. Тя замина чак в Канзас, но той я намери и я върна обратно. Имахме чувството, че е омагьосана — очите й бяха като мъртви и сякаш беше убедена, че никога няма да може да избяга от него. Въпреки всичко с майка ми я измъкнахме от тях и я заведохме в апартамента на родителите ми. Мина време и тя започна да се съвзема. Една вечер отиде до супермаркета и… повече не я видяхме.

* * *

Мейбъл стана и се окъпа. Въпреки умората спа зле, тъй като мислеше за Майк и Джули. Трябваше да говори с тях. Взе ключовете на колата, но се замисли, че Ричард може би я следи и така ще разбере къде са. Огледа улицата. Беше пусто, но въпреки това се върна вкъщи.

* * *

Дженифър събра всичката информация за Робърт Бонъм и заедно с Пийт отидоха в кабинета на Морисън. Той я изслуша и попита:

— Сигурна ли си във всичко това?

— Информацията е потвърдена. Остават няколко малки уточнения.

— И какво смяташ да предприемем?

— Предлагам Пийт да охранява къщата, в която са Майк и Джули. Вече знаем на какво е способен Ричард и не бива да ги оставяме сами.

— Ще им се обадиш ли? Ако са съгласни, веднага ще издам заповед.

— Разбира се, че ще са съгласни, но предпочитам да говоря лично с Джули.

След няколко минути Дженифър и Пийт бяха в колата и потеглиха, без да забележат зеления автомобил, който ги следваше.