Никълъс Спаркс
Никога не си сама (13)

Глава 12

Ричард приближи къщата във викториански стил, която беше наел. Огряна от сребристата луна, тя беше заобиколена от фермерски земи и встрани от главния път.

Къщата беше сгушена под високите борове и доста позанемарена, но все още притежаваше старомоден чар с корнизите и лампериите си, които наподобяваха обточена с дантела покана за парти в дома на губернатора. Някогашната градина беше обрасла с плевели и кудзу, ала Ричард не й обръщаше внимание. Допадаше му многообразието на природата, странните сенки нощем и разноцветните форми на клоните и листата денем.

Многообразието приключваше на прага. Вътре цареше ред. Взетата под наем мебелировка не му допадаше, но в малък град като този нямаше кой знае какъв избор. В света на евтините изделия и полиестера Ричард беше успял да намери прилични дивани с бежова кадифена дамаска, масички с дъбов ламинат и пластмасови лампи с фалшиви месингови поставки.

Тази вечер не му беше до мебелите. Мислеше само за Джули — за медальона и за начина, по който го погледна.

Тя се беше превърнала в предизвикателство. Това му харесваше, тъй като Ричард мразеше мекушавостта. Питаше се защо такова момиче живее в малкия Суонсбъро. На Джули й подхождаше голям град с оживени тълпи, бляскави реклами, несъобразителни подмятания и резки размени на реплики. Тя беше твърде умна и стилна за такова невзрачно градче, в което нямаше нито източници, нито стимули на вдъхновение. Неоползотворените качества залиняват и ако Джули останеше в Суонсбъро, тя щеше да се погуби така, както се беше погубила майка му.

Майка му се беше превърнала в жертва. Жалка жертва.

Затвори очи и 1974 година изникна в спомените му.

Лявото й око беше подуто и затворено, а бузата лилава. Тя бързаше да натовари куфара в багажника. В куфара имаше дрехи за него и за нея. В портмонето й — трийсет и седем долара в монети, събирани цяла година. Върнън и даваше пари само за хранителни продукти. Не й позволяваше да пипа книжката с чекове и тя дори не знаеше в коя банка отива заплатата му. Майка му криеше в кутията с прах за пране в килера изпадналите от джобовете му между възглавниците на дивана монети. Запътеше ли се Върнън към килера, сърцето й щеше да изхвръкне от страх.

Този път беше сигурна, че си тръгват завинаги. Никога повече нямаше да се поддаде на увещанията му. Никога повече нямаше да се подлъже по обещанията му. Останеше ли, той щеше да я убие. Щеше да убие и сина им. Повтаряше си всичко това като мантра, сякаш думите й даваха сила да тръгне.

Този ден не го заведе на училище. Каза му, че отиват на пикник и че трябва да вземе хляба и фъстъченото масло, както и якето си, в случай че застудее. Ричард беше на шест и разбираше, че го лъже.

Предишната вечер я чу да пищи и да плаче. Чу шумната плесница, залитането и блъсъка в тънката стена между спалнята им и неговата стая. Тя стенеше и молеше баща му да спре, повтаряше, че съжалява, че смятала да пере, но се наложило да заведе детето на лекар… Върнън я обиждаше и както винаги, когато беше пиян, я обвиняваше в едно и също: „Той не прилича на мен. Той не е мое дете!“.

Ричард лежеше в мрака и се молеше това да е истина. Не искаше такова чудовище за баща. Мразеше го. Мразеше мазната му лъскава коса и мириса на алкохол, когато се връщаше от химическия завод вечер. Другите деца получаваха колела и ролкови кънки за Коледа, а неговият подарък беше бейзболна бухалка без топка и ръкавица. Мразеше го, защото биеше майка му, когато не беше изчистила според очакванията му, или не можеше да намери нещо, което беше прибрала. Пердетата им бяха винаги спуснати и не канеха никого.

— Бързо — подкани го майка му. — Трябва да намерим хубава маса в парка.

Той се втурна към къщи.

Баща му щеше да се прибере след час. Всеки ден идваше да обядва у дома. Вървеше пеша до работата, но винаги взимаше ключовете от колата и ги окачаше на колана си. Тази сутрин майка му беше успяла да измъкне един ключ, докато Върнън пушеше, четеше вестник и закусваше бекон с яйца.

Трябваше веднага да тръгнат. Но майка му седеше и пушеше на масата с треперещи ръце. И така няколко часа.

Вече нямаха никакво време и тя се беше паникьосала, че отново няма да успеят да избягат.

Ричард влезе в колата с хляба, маслото и якето под мишница. Лявото око на майка му беше червено и подуто. Тя пъхна ключа, но не можа да го завърти. Ръцете й все така трепереха. Пое дълбоко дъх и опита още веднъж. Колата запали и майка му се усмихна. Устната й беше подута и усмивката беше доста крива и дори страшничка. Когато излязоха на улицата, тя погледна таблото. Дъхът й тутакси секна — нямаше бензин.

Стояха и не помръдваха. Както винаги.

Вечерта ги чу в спалнята. Не се караха. Смееха се и се целуваха. Майка му дишаше учестено и викаше името на баща му. На сутринта ги завари в кухнята да се прегръщат. Баща му му намигна и ръката му се плъзна по ханша на майка му. Тя се изчерви.

Ричард отвори очи. Джули не биваше да остава в това градче. Тя заслужаваше друг живот. И той искаше да я отведе от тук.

Сгреши, че я попита за медальона. Постъпи наистина глупаво. Потънал в мисли, едва чу звъна на телефона и го вдигна миг преди да се включи секретарят. Погледна екранчето и разпозна кода на Дейтона. Пое дъх и вдигна.