Никълъс Спаркс
Никога не си сама (12)

Глава 11

Джули влезе в салона. Разговорът с Майк беше подобрил настроението й.

— Довечера имаш ли среща с Ричард? — попита Мейбъл.

— Не. Защо?

— Защото току-що мина оттук. Не го ли видя?

— Бях в работилницата при Майк.

— И как не го видя на улицата? Той излезе преди няколко минути да те търси.

— Каза ли нещо?

— Не. Можеш да го настигнеш, ако искаш.

Джули не знаеше дали иска, или не.

— Писна ми от тези клиентки — продължи Мейбъл. — Днес не спряха да се оплакват. Коя от косата, коя от децата и съпруга си, от новия свещеник, джафкащите съседски кучета или шофьорите, които карат като луди. Иде ми да им кажа да се осъзнаят и да престанат с мрънканията.

— Дали не е пълнолуние? — попита Джули. — Днес всички са изнервени.

— Дори и Майк?

— А, не, Майк си е винаги Майк.

Мейбъл измъкна плоската джобна бутилка от бюрото си и заяви:

— Предлагам промивка на предразсъдъците.

Тя редовно спазваше ритуала с бутилката и затова предразсъдъците й бяха чужди.

— Съгласна съм. Ще заключа вратата — каза Джули.

Мейбъл взе две пластмасови чаши, настани се на дивана, изрита обувките си и качи крака на масата. Когато Джули седна до нея, тя вече надигаше чашата с притворени очи, сякаш беше на шезлонг под горещото тропическо слънце.

— Какво прави Майк? — попита Мейбъл.

— Работи. Кара се с Хенри. О, има и нещо ново! — Лицето на Джули засия. — Ще свири в „Клипър“ след няколко седмици.

— Алилуя… — Липсата на ентусиазъм беше осезателна.

Джули се засмя.

— Не бъди лоша. Този път групата е добра.

— Това едва ли има значение.

— Той не свири чак толкова лошо.

— Мила моя, знам, че ти е приятел, но на мен ми е все едно дете. Повярвай ми — Майк просто не свири добре. Знам, че не обича да му го казват, тъй като свиренето винаги му е било мечта. Но както се казва в добрата стара книга, не съжалявай бездарния певец, че заради него ще оглушееш.

— Такова нещо няма в добрата стара книга.

— А трябва да има. И би имало, ама Майк не е бил налице, когато са я писали.

— Той обича да свири. Ако това го прави щастлив, и аз съм щастлива за него.

Мейбъл се усмихна.

— Джули, толкова си добра и мила! Обичам те, да знаеш!

— И аз теб! Наздраве!

— Какво става с Ричард?

— Мисля, че всичко е нормално.

— Мислиш? Като в „Капитане, мисля, че не виждам айсберг?“. Ако всичко е наред, защо не го настигна преди малко?

— Не знам. Нали вече се видяхме днес…

— Мисля, че това обяснява нещата.

Джули отпи глътка и усети парещата течност в гърлото си. С Майк не можеше да обсъжда Ричард, ала Мейбъл можеше да й помогне да си изясни отношенията им.

— Нали помниш медальона, който ми даде? — подхвана тя.

— Разбира се. Медальонът с инициалите.

— Проблемът е, че днес не бях с него.

— И?

— Ричард се обиди.

— Ако се обижда от това, никога няма да му приготвя моето руло с месо. Нека се обижда. Мъжете току ги прихваща. Все още сте излизали само три пъти.

— Четири. Уикендът е все едно две срещи.

— Държи се мило, нали?

— Да. Засега.

— Може да е имал лош ден. Или да е работил до късно.

Джули потропа с пръсти по чашата си.

— Кой знае…

— Щом се държи добре, няма какво толкова да му мислиш.

— Да оставя нещата просто ей така?

— Не съвсем. Чуй сега съвет от жена, която е излизала с не един и двама мъже. В началото на всяка връзка всички — включително и ти — се стараят да покажат най-доброто от себе си. Понякога малките недостатъци се оказват голям проблем. Ала жените имат едно голямо, а може би и единствено предимство. Интуицията!

— Нали каза много да не му мисля?

— Казах. Но винаги слушай интуицията си.

— Намекваш, че все пак има проблем?

— Мила моя, вълшебни отговори няма. Не оставяй нещата на самотек, но и не обръщай гръб на хубавото. Хората ходят по срещи, за да се опознаят. Да намерят точния човек. Малко разум винаги е от полза.

Телефонът отново иззвъня. Включи се телефонният секретар.

— Джули, ще излезеш ли за пети път с Ричард? — попита Мейбъл.

— Не ме е поканил, но ще си помисля.

— А ако те покани?

— Не знам…

* * *

Ричард я чакаше пред дома й.

Колата му беше паркирана на улицата, а той се беше подпрял на вратата с кръстосани ръце.

Джули откопча колана си и се обърна към Певчо:

— Стой вътре, докато не ти кажа да излезеш.

Ушите на кучето щръкнаха.

— Мирен!

Тя слезе от колата, Ричард приближи и каза:

— Здравей!

— Здравей — отвърна тя с равен тон. — Какво те води насам?

— Имах малко свободно време и реших да се отбия. Не можах да те сваря в салона.

— Търсех Певчо. Беше отишъл в автоработилницата.

— Така каза и Мейбъл. Не можах да те изчакам, че бързах да предам едни чертежи. Сега също бързам. Дойдох само да ти се извиня за сутринта… — Той се усмихна като виновно дете, заловено с едната ръка в буркана със сладки.

— Ами как да ти кажа… — подхвана Джули.

— Знам, знам — прекъсна я Ричард. — Прекалих. Извинявай.

— Ти наистина ли се разстрои, че бях свалила медальона?

— Не. Имах предвид нещо друго…

— Какво?

— Прекарах такъв хубав уикенд и като видях, че не си с медальона, реших, че не ти е било много приятно. Че съм те разочаровал. Разбираш ли какво искам да кажа?

Джули кимна.

— Знаех, че ще ме разбереш. Е, трябва да отивам на работа.

— Добре — опита да се усмихне Джули.

Този път не я целуна.