Никълъс Спаркс
Никога не си сама (7)

Глава 6

„Сейлинг Клипър“ беше типичен за малките крайбрежни градове бар: сумрачен, с мирис на плесен, цигари и алкохол, той бе любимо място на работниците, които се наливаха с „Будвайзер“. Неподредените маси бяха украсени с инициалите на почти всеки посетител и заобиколени с разнородни столове, а пред сцената имаше леко изкорубен дансинг.

Групата „Окракоук“ беше чест гост. Еднокракият собственик Куция Джо я харесваше, тъй като музикантите създаваха добро настроение, клиентите се застояваха и поръчките на бара валяха. Песните им не бяха нещо особено и ги имаше в джубоксите из цялата страна. Майк смяташе, че именно заради това Окрите имаха такъв голям успех. Хората наистина ги харесваха и идваха да ги слушат. Уви, не такъв беше случаят с групите, в които свиреше той. Познаваше се добре с всички музиканти на „Окракоук“, но така и не го канеха да свири с тях. Това го натъжаваше, нищо че групата беше второкласна.

Тази вечер Майк беше тъжен по друга причина. Джули взе ключовете на колата в петък и спомена между другото (между другото!), че вместо да вечеря с тях в събота, ще излиза с Ричард. Цяла седмица я избягва, за да не му проличи, че нещо не е наред. Нямаше представа как да се държи и как да постъпи.

Хенри и Ема бяха мили с него, но както винаги, и тази вечер в бара се чувстваше като трето колело в компанията им. Танцуваха цяла вечер, а той седеше сам на масата и белеше етикетите на бирите. Ема го покани няколко пъти, а на него му идеше да потъне вдън земя и се молеше някой познат да не го види, че танцува със снаха си.

Джули трябваше да бъде с тях и да танцува с него, да седи на масата им с чаша в ръка и да му се усмихва.

Откъде се взе този Ричард…

Мразеше го.

Само името му го караше да се ядосва.

Хенри познаваше брат си и настроенията му и затова каза:

— Спри да пиеш тази евтина бира, че съвсем се скапа.

Ема беше отишла до тоалетната, където имаше дълга опашка.

— Пия същата бира, която пиеш и ти.

— Така е, но на някои не им понася.

— Чудиш се какво да измислиш. Не спираш да ме дразниш…

— Ами ти си го заслужаваш. Прекарваме чудесно, аз не спирам да те забавлявам, а Ема се старае да не седиш сам на масата, сякаш гаджето ти току-що те е зарязало. Хайде, отпусни се и се развесели, че ще провалиш цялата вечер.

— Старая се.

— Като непрекъснато въздишаш?

— Хенри, защо не заминеш за Вегас? Ще направиш кариера с тези смешки.

— Какво толкова съм казал?

— Майтапите ти винаги са по мой адрес.

— Какво да правя, като си ми подръка и им се поддаваш?

Майк го изгледа и му обърна гръб.

— Добре де, добре. Извинявай. Искам пак да ти кажа, че Ричард не е пречка за шанса ти с Джули. Вместо да страдаш, приеми случилото се като предизвикателство. Защо не я поканиш да излезете?

— Имам такива намерения.

— Сериозно?

— Сериозно. Хайде сега, започни пак с подигравките.

— Нямам повод. Вярвам ти. Боговете са на твоя страна, братле.

— Какви богове?

— Обърни се и виж кой дойде — кимна Хенри към вратата.

* * *

Ричард стоеше до Джули, а тя протягаше врат и се оглеждаше за празна маса.

— Има много хора — заяви той. — Сигурна ли си, че искаш да останем?

— Да. Тук винаги е забавно.

Ричард се усмихна, макар да не беше съгласен. Барът приличаше на убежище за онези, които пият, за да забравят проблемите си и сами или не, си търсят компания. Мястото не беше подходящо както за Джули, така и за него.

Групата на подиума свиреше и дансингът беше пълен с двойки. Той се наведе към Джули и тя усети дъха му в ухото си.

— Да вземем нещо за пиене и да си потърсим маса — предложи той.

— Добре. Барът е в ъгъла.

Ричард се запромъква сред хората, подаде ръка на Джули и тя я хвана без колебание.

* * *

— Значи това е той? — попита Ема.

Тя беше на трийсет и осем, зеленоока блондинка, чието ведро дружелюбие засенчваше факта, че не беше красавица в класическия смисъл на думата. Нисичка и с кръгло лице, беше непрекъснато на диета, въпреки че и Хенри, и Майк не проумяваха защо. Хората я харесваха не заради външността, а заради характера й. Беше доброволка в училището, а в три следобед подпираше със стол външната врата на къщата и канеше съседските деца. Вътре беше истински кошер, дечурлигата влизаха, излизаха и нагъваха домашната й пица.

Децата я обичаха, а Хенри я обожаваше и беше щастлив, че има такава жена. Двамата твърдяха, че се смеят толкова много, че не им остава време да се скарат. Ема също нямаше милост в шеговитите намеци към Майк и тъй като вече бяха пийнали, той беше нащрек и се чувстваше като безпомощна риба пред отворената паст на акула.

— Да, това е Ричард — кимна Хенри.

— Бива си го, а?

— Според Мейбъл бил секси.

— Права е. Бих се обърнала след него.

Майк скръсти ръце и потъна в стола. Вечерта не отиваше на добре.

— И аз така мисля — съгласи се Хенри и се загледа в Джули и Ричард, които чакаха питиетата си на бара. — Чудесна двойка. Като от списание „Пийпъл“.

— Наистина правят впечатление — каза Ема. — Стават за киноартисти.

— Хайде, стига — намеси се Майк. — Всичко е ясно. Той е идеален, прекрасен и направо супермен.

— Не сме казали такова нещо — възрази Хенри. — Ние просто го описахме.

Ема потупа Майк по ръката.

— Не губи надежда. Външността не е най-важна, нали?

Хенри се наведе към нея.

— Братчето ми е притеснено и май не му помагаме, като говорим така.

— Ти пък! — престорено ахна тя.

— Ще ви бъда благодарен, ако спрете да се занимавате с мен — заяви Майк.

Ема се засмя.

— Ами гледаме те един такъв нацупен и защо да не те поразвеселим?

— С Хенри вече го обсъдихме. Стига ми толкова.

— Ще ти дам един съвет. Аз ги разбирам тези работи. Така, както се държиш, няма да я спечелиш.

— Да се правя, че не ме интересува ли? — замига смутено Майк.

— Точно обратното.

— А то е?

— Бъди й приятел.

— Аз съм й приятел.

— О не, не съвсем. Ако й беше приятел, щеше да се радваш за нея.

— Защо? Та тя е с него!

— Да, а това означава, че вече е готова да ходи на срещи и да търси подходящия за нея мъж. Съмнявам се, че това е този красавец на бара до нея. Мислиш ли, че с Хенри ти говорим за вас двамата просто за да се намираме на работа, а не защото истински вярваме, че с Джули сте един за друг?

В този миг Майк осъзна защо Хенри я обича толкова много, а и защо и той я обича като своя сестра.

* * *

Ричард плати питиетата — бърбън за себе си и диетична кола за Джули — и се загледа в мъжа на бара, който не отлепяше очи от Джули. Не отмести поглед, докато мъжът не извърна глава.

— Кого гледаш? — попита тя.

— Никого — усмихна се той.

— Ще танцуваме ли?

— Не още. Първо ще си изпия бърбъна.

* * *

Андрея беше с тесен черен минижуп, високи обувки и късо потниче. Докато въртеше дъвката около пръста си, Кобрата обърна шеста текила, сдъвка резенчето лайм, обърса уста с опакото на ръката си и й се усмихна. Златният му кучешки зъб заблестя.

В четвъртък сутринта той спря с харлито пред салона. Андрея не знаеше, но името й се разнасяше от уста на уста по баровете, в които се отбиваха любителите на мотори. Кобрата си тръгна с телефонния й номер и в радостта си тя не забеляза нито укорителния поглед на Мейбъл, нито безспорния факт, че като всички предишни ухажори и този беше абсолютен непрокопсаник. След като гаврътна няколко бири, той й се обади привечер и й каза, че ще я чака в „Клипър“. Не предложи да я вземе от къщи или да я заведе на вечеря, но Андрея се зарадва и прекара цял час в размисъл какво да облече, за да направи силно първо впечатление.

Когато я видя, Кобрата обгърна задника й с две ръце и я целуна по врата.

Тя не се смути, тъй като той беше хубав мъж, поне в сравнение с другите, с които беше излизала. Изглеждаше чистоплътен и не миришеше лошо, което не беше присъщо на всички мъже. Не беше дебел, нито пък космат, макар да се беше издокарал с черна фланелка с кървав череп и кожени гамаши върху износените джинси. На ръката му имаше сравнително приличен татус на русалка. Само златният зъб не беше по вкуса й.

И все пак Андрея съжали, че е дошла. Тъкмо се бяха разприказвали след няколко питиета, когато дойдоха приятелите му. Стана дума, че истинското име на Кобрата е Ед Дебонер. Що за име беше това? Кобрата, Боата, Плъха, Шефа — ето такива имена са подходящи за мъж, който кара харли и е демонстративно необвързан със закона. Ед беше име за… кон. Да не говорим за Дебонер…

— Искаш ли да отидем у вас, скъпа? — завалено попита той.

Андрея лапна дъвката.

— Не.

— Да пийнем по още едно?

— Нямаш пари.

— Почерпи ме, бейби, а аз ще ти се реванширам.

Харесваше й да я наричат „бейби“, ала не и някой на име Ед Дебонер. Тя заджвака дъвката, но Кобрата не забеляза презрението й. Пъхна ръка под масата и я плъзна по бедрото й. Андрея стана и когато тръгна към бара, за да си вземе нещо за пиене, видя Ричард.

* * *

Джули зърна Майк, Хенри и Ема, засия и поведе Ричард към масата им.

— Намерих къде да седнем! Привет! Как сте? — усмихна се тя.

— Добре — отвърна Хенри. — Решихме да пийнем по едно след вечеря.

— Запознайте се с Ричард. Ричард, това са Ема, Хенри и моят най-добър приятел Майк.

Тримата се здрависаха, а Майк се усмихна любезно, макар и насила. В бара беше горещо и лицето на Джули беше поруменяло. Майк я погледна и си каза, че тази вечер е по-хубава от всякога.

— Седнете при нас — покани ги Хенри.

— Не бихме искали да ви безпокоим — рече Ричард.

— Не ни безпокоите, заповядайте — обади се Ема.

— Нали нямате нищо против? — попита Джули.

— Но какво говориш, нали сме приятели!

Щом седнаха, Ема се наведе към Ричард и каза:

— Разкажи ни за себе си.

* * *

Отначало разговорът не потръгна. Ричард не беше склонен да разказва за себе си и говореше повече Джули. За да го насърчи, тя го побутваше закачливо с лакът, а Майк се правеше, че му е интересно. Не че не искаше да узнае повече за Ричард. Колкото повече слушаше, толкова повече се убеждаваше, че е като сьомга, поела срещу течението. Гледаше Ричард и си обясняваше защо Джули го харесва — той беше хубав (от по-грубоватия, спортен тип красавци), умен и за разлика от него, беше следвал и пътувал къде ли не. Не се смееше много, не показваше отношение към шегите на Хенри и Ема, но сдържаността му се дължеше не на високомерие, а на смущение. Ричард не отлепяше очи от Джули и се държеше като съпруг в утрото след сватбената нощ. Майк кимаше и се усмихваше, но го ненавиждаше.

По едно време Ричард стана, за да вземе питиета от бара, и Майк предложи да отиде с него. Барманът беше зает и докато чакаха, Майк каза:

— Тя е страхотна, нали?

— Да.

Върнаха се на масата и Ричард покани Джули да танцуват.

* * *

— Срещата мина добре — каза Ема.

— Ричард е малко мълчалив, но пък е учтив.

Майк сви рамене и взе бирата си.

— На мен не ми харесва.

— Не може да бъде! — засмя се Хенри.

— Нещо не му имам вяра…

— Изпусна възможността и сега е вече късно — заяви Хенри.

— Каква възможност?

— Нали каза, че тази вечер ще я поканиш на среща.

— Млъкни, Хенри.

* * *

Хенри и Ема отидоха да поговорят с едно приятелско семейство и Майк остана сам на масата. Запита се защо ли не харесва Ричард Франклин… Най-важната причина беше ясна. Но имаше и нещо друго. Когато спомена на бара, че Джули е страхотна, Ричард го изгледа така, сякаш иска да му каже: Не се меси. Стой настрана. Ако беше наистина свестен мъж, така ли щеше да се държи?

Джули изобщо не виждаше онова, което виждаше той. Хенри и Ема също. Да не би пък само да си въобразяваше?

Прехвърли цялата вечер и се убеди, че не си въобразява. Не харесваше Ричард и знаеше защо. Погледна към дансинга и ги видя, но не задържа дълго погледа си.

Групата на сцената беше в почивка. Джули и Ричард седнаха на малка маса в далечния край на бара. Майк ги следеше с очи. Не успяваше да си наложи да не ги гледа, сякаш се бе натъкнал на катастрофа и като всички минаващи пътници не може да откъсне поглед от ужасната гледка. Двамата се гледаха с глуповати усмивки, смееха се и несъмнено се чувстваха добре. Джули се беше обърнала настрани и не виждаше, че я наблюдава. Ако го зърнеше, сигурно щеше да махне, да кимне, да се усмихне или… да се направи, че не го вижда (последното щеше да разбие сърцето му). Ричард улови погледа му и не отмести очи, сякаш искаше да каже: Знам, че ни гледаш! Майк замръзна, все едно беше дете, хванато да свива двайсетачка от чантата на майка си. Чу глас зад гърба си и се обърна. Беше Дру.

— Майк, може ли да поговорим?

* * *

След около час Кобрата беше доста почерпен. Андрея тръгна към тоалетната. Отново потърси с поглед Ричард. Двамата с Джули бяха до дансинга и той й шепнеше нещо. После тръгна към мъжката тоалетна. Андрея оправи косата, полата и потника си и застана на пътя му.

— Как си, Ричард?

— Добре, благодаря. Ти беше… Андрея, нали?

Знаех си, че ще се сети, зарадва се тя.

— Не съм те виждала тук преди.

— Идвам за пръв път.

— Готино е, нали?

— Не много.

— Е, градът е малък, няма кой знае какъв избор. В петък е по-оживено. Аз винаги идвам в петък.

Ричард кимна към Джули и каза:

— Съжалявам, но трябва да тръгвам.

— Защото си с Джули?

— Да. Беше ми приятно.

— И на мен.

Той влезе в тоалетната, следван от Кобрата, който мърмореше нещо за функциите на организма. Андрея реши да използва момента и да си тръгне. Ако видеше Кобрата още веднъж, присъствието му щеше да развали приятното чувство, което изпита при срещата с Ричард.

* * *

Малко след полунощ Джули и Ричард застанаха на огряната от сребристата луна веранда. Жабите и щурците припяваха, бризът галеше листата и дори Певчо кротуваше, подал нос зад пердето.

— Благодаря за хубавата вечер.

— Няма защо. Прекарах чудесно.

— Дори в „Клипър“?

— Щом ти се забавляваш, и аз се забавлявам.

— Барът не е по твой вкус, нали?

— Бих предпочел по-уютно местенце, където да сме само двамата.

— Но ние бяхме само двамата.

— Не през цялото време.

— Да не би да имаш предвид приятелите ми? Може би мислиш, че те запознах с тях, тъй като ми е било скучно?

— Знам ли. Ако срещата не върви както очакват, жените прибягват до такива спасителни хитрини.

— Няма такова нещо — усмихна се Джули. — Трябваше да бъда с тях на вечеря и исках само да ги поздравя.

— Извинявай, че не бях много приказлив с приятелите ти. Не знаех какво да кажа.

— Сигурна съм, че са те харесали.

— Но не и Майк.

— Защо?

— Не спря да ни гледа.

Тя не беше забелязала, но не се изненада.

— Двамата се познаваме от много години. Свикнал е да се грижи за мен.

Ричард се замисли и леко се усмихна. После се наведе към нея.

Макар да очакваше — или си мислеше, че очаква — целувка, Джули почувства облекчение, когато се разделиха след около минута.

Нямаше защо да прибързва. Беше сигурна, че ще усети, ако всичко е както трябва.