Никълъс Спаркс
Никога не си сама (19)

Глава 18

Ричард се прибра и веднага отиде в ъгловата стая на къщата. Тя беше боядисана в черно, а прозорците бяха покрити със специален светлоизолиращ плат. Над масата в ъгъла висеше червена лампа. Фотографското оборудване се състоеше от четири апарата, различни обективи и кутии с ленти. Ричард взе купчината снимки, които беше направил на Джули. Тя изглеждаше щастлива, сякаш съзнаваше, че животът й е станал по-хубав. Замисли се за предишната нощ и си каза, че е истински благодарен за това, че я познава — не всеки може да загърби гнева си, все едно нищо не е било, и да прояви искрено съчувствие.

Вече знаеше доста за Джули Баренсън. Майка й беше алкохоличка, обичаше водка и живееше в порутена къща в Дейтона. Баща й имаше пенсия по болест за трудова злополука и живееше в Минесота с някаква жена. Беше ги напуснал, когато Джули била на три. Майка й беше живяла с шестима мъже — кога за месец, кога за година-две. Беше се местила няколко пъти от един коптор в друг и Джули беше обикаляла училищата чак до гимназията. Когато била на четиринайсет, вече имала гадже. Снимката им беше в годишната книга на училището. Джули беше играла второстепенни роли в две училищни пиеси и бе напуснала гимназия, преди да завърши. Следите й се губеха няколко месеца.

Ричард не разбираше как я беше придумал Джим да дойде в градче като Суонсбъро.

Щастлив брак. Невзрачен съпруг. Добър, но невзрачен.

Ричард беше разучил и Майк. След като се запознаха в „Клипър“, той почерпи един от местните хора и докато пиеха на бара, научи всичко за живота на Майк. Той беше влюбен в Джули, беше неин кум и бе преживял раздяла с изневерилата му Сара. Майк беше връзката на Джули с миналото. С Джим. С него се чувстваше удобно. И все пак тази връзка се основаваше на страха да не заживее като майка си, на страха от неизвестността. Затова Певчо спеше при нея и нямаше да се учуди, ако вратата на спалнята й се заключва.

Неговото и нейното детство си приличаха. Алкохол. Бой. Кухни с хлебарки. Мирис на мухъл и гниеща мазилка. Гадната вода от кладенеца, от която му се повдигаше. Единственото му убежище бяха книгите със снимки на Ансел Адамс, които го отвеждаха на далечни места и в други светове. Беше ги открил в училищната библиотека и прекарваше часове, вперил очи в сюрреалистично красивите пейзажи. Майка му забеляза интереса му към фотографията и макар Коледа да не беше особено весел празник за тях, успя да убеди баща му и той получи подарък — малък фотоапарат и две кутии с ленти. Беше на десет и за пръв и единствен път в живота си плака от радост.

С часове снима разни предмети вкъщи, птиците в задния двор и изгрева и залеза, тъй като харесваше светлината в тези часове на деня. Движеше се бавно и щракаше колкото може по-отблизо. Щом свършеше филма, тичаше вкъщи и молеше баща си да го прояви. После се взираше в снимките и преценяваше кое изглежда добре и кое не.

Отначало баща му се забавляваше и разглеждаше снимките. После започна да му се подиграва: „О, птица! Я гледай ти, още една птица!“. Започна да съжалява, че е дал толкова пари за фотоапарата. И реши да му даде урок.

Една вечер пак беше пиян и гледаше мач по телевизията. Мърмореше и викаше, а Ричард и майка му гледаха да не му се мяркат пред очите, за да не вдигне скандал. Любимият му отбор „Пейтриътс“ загуби, той побесня и след малко влезе в кухнята с фотоапарата в ръка. Сложи го на масата и го смаза с чук.

— Убивам се от работа, а ти знаеш само да харчиш!

Същата година баща му почина. Спомняше си деня като че ли беше вчера. Слънчевите лъчи на кухненската маса, празният поглед на майка му, капенето на крана на мивката, приглушените разговори на полицаите, следователят, който огледа тялото и нареди да го отнесат.

Майка му зарида, когато си отидоха.

— Какво ще правим без него? Как можа да ни се случи!

А ето какво се бе случило. Баща му се беше напил в западналия бостънски бар „О’Браян“, който беше близо до дома им. Загубил една игра на билярд и след това се наливал с уиски и бира. Два месеца преди това го бяха уволнили и прекарваше цялото си време в бара в търсене на съжаление и утеха в пиянските компании. Той биеше редовно сина си и жена си и в нощта преди да умре, се беше държал като звяр. Същата тази вечер си тръгнал от бара малко след десет, спрял за цигари на ъгъла и бил забелязан от съсед, който разхождал кучето си. Вратата на гаража била отворена и Върнън вкарал колата.

Съмненията започваха от този миг насетне. Високото съдържание на въглероден оксид доказваше, че е затворил вратата. Но следователят се чудеше защо не е изключил мотора? И защо е влязъл пак в колата, след като е излязъл да затвори вратата на гаража? По всичко личеше, че се е самоубил, макар приятелите му от бара да твърдяха, че това е невъзможно, защото бил борбен, а не малодушен човек.

Полицаите се върнаха след два дни с доста въпроси. Майката ридаеше, а десетгодишното момче ги гледаше, без да мигне. Синините от побоя по лицата им зеленееха и двамата приличаха на призраци. Полицаите си тръгнаха и заключението беше нещастен случай вследствие на злоупотреба с алкохол.

На погребението имаше десетина души. Майка му беше в черно и плачеше в бялата си кърпичка. Тримата, които говориха на гроба, споменаха, че покойният бил без късмет, но пък бил добър човек и грижовен съпруг и баща.

Синът не вдигна очи. От време на време докосваше лицето си, сякаш изтриваше сълза. Прегърна майка си през кръста и благодари с кимане на изказващите съболезнования.

На другия ден отиде на гробищата и плю на гроба.

Ричард забоде една от снимките на стената в тъмната стая и си каза, че сенките на миналото са много дълги, но че вече е простил на майка си.