Никълъс Спаркс
Никога не си сама (26)

Глава 25

— Всичко върви чудесно — заключи Ема.

Преди няколко часа Майк, Джули, Хенри и Ема натовариха на лодката хладилните кутии с бира и храна, лосион против изгаряне, хавлиени кърпи, шапки, лед и въдици, които биха уловили Моби Дик, Орка и Челюсти. Майк и Хенри се състезаваха кой повече ще улови и при всяка хванала се на въдицата риба, размахваха радостно бирите си и я прибавяха към купчината скумрии и писии, с които можеха да нахранят армия от тюлени.

Джули и Ема седяха на малките шезлонги и пийваха от изпотените кенчета бира.

— Всичко е толкова прекрасно — каза Джули. — Повече от прекрасно. Да се чудиш от какво толкова се боях…

— И все още има нещо, което те притеснява.

— Много ли ми личи?

— Не. Забелязах го, тъй като те познавам много добре. Свързано ли е с Майк?

— Не.

— Обичаш ли го?

— Да.

— Тогава?

— Някой се обажда по телефона непрекъснато и…

— Кой?

— Не знам. Мълчи.

— И диша тежко?

— Не. Само мълчи. Частен номер. От телефонната компания казаха, че е мобилен с нерегистриран номер и не могат да го проследят.

— Имаш ли представа кой може да е?

— Може би Ричард. Съдя по начина, по който реагира, когато му казах, че не искам повече да се виждаме, но той продължава да ме преследва.

— Как те преследва?

— Срещнах го уж случайно в супера и дойде в салона да го подстрижа. Настоява да му дам още една възможност.

— Майк какво мисли?

— Не съм му казала.

— Защо?

— Какво може да направи? Пък и не съм сигурна, че това е Ричард.

— Колко пъти ти звъня?

— Двайсет пъти в сряда.

— Боже мой! — Ема се изправи в стола. — Обади ли се в полицията?

— Не. Мина ми през ум, че може телефонът ми да е развален. От два дни не се е обаждал.

— Такива откачалки не спират да звънят. Това е поведение на психар. За такива ненормалници пишат във вестниците.

— Но от какво да се оплача в полицията? Не мога да докажа, че Ричард се обажда, пък и не ме е заплашвал. Не съм видяла да спира колата си пред къщи или до салона. Учтив е, когато се срещнем. Може всеки да се обажда, нали? Боб или някой друг…

Ема стисна ръката й.

— Но ти си почти сигурна, че е Ричард!

Джули кимна.

— Значи не е звънял последните два дни, когато Майк беше при теб?

— Не.

— Странно. И страшно. Настръхвам от ужас.

— Аз също.

— И какво смяташ да правиш?

— Не знам.

* * *

Майк се приближи, прегърна я и сгуши глава на рамото й.

— Здравей! — усмихна се тя.

— Здрасти. Как си?

— Добре съм. Бризът е много приятен. Стана горещо и май изгорях.

— Кой спечели риболовното състезание?

— Не искам да се хваля, но Хенри май само изгоря.

— И какво прави сега?

— Тъжи.

Джули се обърна и видя Хенри да пълни бирената кутия на Майк с морска вода. Направи й знак да мълчи и й намигна.

— Готов ли си за изпълнението в „Клипър“?

— О, да. Знам повечето песни.

— Какво ще облечеш?

— Джинси. Вече не ми отива да се обличам по младежки.

— Сега ли го разбра?

— Отне ми малко време.

— Както и да се престрашиш с мен, нали?

— Да.

В далечината се виждаха лодките, пуснали котва на брега на Кейп Лукаут. Това беше първият топъл уикенд и плажът бе пълен с народ. Децата пищяха и джапаха във водата, родителите се излежаваха на пясъка. Белият фар с черни ромбове се извисяваше над брега и приличаше на сгъната шахматна дъска.

— Днес си някак мълчалива — прошепна Майк и я притисна в обятията си.

— Мисля си…

— Ема ли ти каза нещо?

— Не.

Косите й галеха лицето му.

— Искаш ли да споделиш за какво толкова мислиш?

Джули пое дъх и му разказа за съмненията си. Смутеното му изражение премина в загрижено и гневно.

— Значи Ричард се е обаждал?

— Не съм сигурна, че е той.

— Защо ми казваш чак сега?

— Отначало не обръщах внимание.

— Ако пак се обади, ще се намеся.

Джули се взря в очите му.

— Много ми харесва този секси поглед.

— Не сменяй темата. Тук няма място за шеги. Помниш ли какво си говорихме в „Тизи“?

— Помня. Такава съм си, има ли нещо тревожно, опитвам се да не гледам на нещата твърде сериозно.

— Не се безпокой. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

* * *

Обядваха набързо — сандвичи, чипс и готова картофена салата. След разговорите с Ема и Майк Джули се почувства по-добре и дори опита да се забавлява. По едно време Хенри подаде бирата с морска вода на Майк, той отпи, задави се и започна да плюе. Хенри прихна, Ема се закиска, Майк избърса устата си и също се засмя. А след малко си го върна, като намаза филиите за сандвича на Хенри с разрязана сурова писия. Хенри за малко да повърне и замери Майк със сандвича. В замяна получи лъжица картофена салата в лицето.

— Откачалки — наведе се Ема към Джули. — Всички мъже са откачалки.

Джули изпи още една бира и това й помогна да позабрави притеснението от анонимното телефонно звънене. Ричард заслужаваше рязката й реакция след обаждането си за „забравените“ очила. Вероятно се беше засегнал и по този начин й отмъщаваше. Все още не беше минал покрай салона да ги вземе и това потвърждаваше убедеността й, че те бяха претекст да я види насаме. От два дни не се беше обаждал и дано се беше отказал да я безпокои. Споменът от живота й на улицата като тийнейджър беше още жив и чувството на параноя не я бе напуснало. Затова напоследък не излизаше сама по тъмно, заключваше вратата и ако Майк не беше при нея, Певчо спеше в стаята й.

Заслуша се в плисъка на вълните и си каза, че надали ще стане по-лошо от това и че обажданията сигурно ще престанат.

* * *

Ема пусна силно диска на Джими Бъфет и прегърна Хенри, който направляваше лодката. Плаваха покрай Кейп Лукаут на път към остров Харкър. Майк седеше на кърмата и прибираше въдиците. Джули стоеше на носа и вятърът вееше косата й. Раменете й бяха изгорели от слънцето. Там, където не се бе намазала с лосион, кожата пламтеше и беше леко болезнена — вътрешната част на краката, около линията на косата и над ушите. Интересно как слънцето беше намерило тези места… Сигурно приличаше на розов леопард.

Беше време да се връщат. Ема и Хенри бяха обещали на децата да ги заведат на кино и да ги почерпят с пица, тъй като сутринта им се бяха разсърдили, че не ги взимат с тях. Майк трябваше да бъде в осем в „Клипър“. Джули смяташе да подремне до десет и след това да отиде в бара. Слънцето и бирата я бяха замаяли и много й се искаше да поспи.

Извади блузата си и я облече. Погледна към брега и забеляза нещо, което я смути. Сложи ръка на очите си и ги присви — в горещ ден като този някой стоеше на плажа с джинси и тъмносиня риза и държеше… бинокъл? Или телескоп? Но каквото и да беше, то беше насочено към лодката.

И към нея.

Да не би да й се привиждаше?

Мъжът махна бавно като махало на часовник. Тук съм и винаги ще бъда тук.

Ричард.

Кръвта слезе от лицето й и тя извика.

Само след миг той изчезна. Майк я беше чул и бързо дотича.

— Какво има?

Той проследи погледа й, но от Ричард нямаше и следа. Джули се сгуши под рамото му.

— Няма нищо.

Сигурно беше илюзия. Никой не можеше да изчезне толкова мигновено.

* * *

Майк я изпрати и докато разтоварваше багажа й, тя влезе вкъщи и Певчо й се зарадва. Застана на два крака и изплези език. Джули остави чантата си на кухненския плот и видя, че на секретаря има едно съобщение. Хладилникът бръмчеше, една муха се блъскаше в прозореца, но тя не чуваше дори собственото си дишане. Мигането на лампичката беше зловещо и хипнотично.

Чуй ме, чуй ме, чуй ме…

Пред очите й изникна мъжът на плажа. Беше я гледал и й бе махнал, но беше оставил и съобщение…

Не можеше да повярва, че това не е било мираж. Беше прекалила с бирата, а и беше изнервена.

Лампичката мигаше ли, мигаше. Но какво толкова? Всеки можеше да остави съобщение. Можеше да е Мейбъл или някой клиент, който иска час за подстригване, често й предлагаха и абонаменти за списания. Нямаше сили да натисне бутона. Стомахът й беше на топка, а краката й тежаха като олово. Постави пръст на бутона.

Чуй ме, чуй ме…

Затвори очи и въпреки усилието да прояви смелост и разум, усети, че страхът я завладява. Боже, дано не е пак безмълвно съобщение, дано чуя глас, който и да е глас, само не неговия.

Натисна бутона с трепереща ръка.

Задържа дъха си. Някой шепнеше. Наведе се, за да чуе по-добре. Тъкмо да го изтрие, когато чу припева на добре позната песен. Слушаха я с Майк преди две седмици, когато бяха в Боуфърт.

„Бай, бай, мис Американ Пай…“