Никълъс Спаркс
Никога не си сама (22)

Глава 21

Във вторник вечерта, след един уморителен ден, в който се наложи да вземе няколко клиенти на Андрея поради поредното й отсъствие, Джули буташе количката с продукти в супермаркета. Майк беше обещал да приготви вечеря и макар да не одобряваше списъка му с продукти, тя го изпълни. Кисели краставички, чипс… Що за вечеря щеше да е това!

Беше се загледала в подправките и без да иска, бутна някого с количката.

— Извинете — побърза да каже.

— Джули! — Беше Ричард. — Как си?

— Добре. А ти?

— Горе-долу. Справям се.

— Как е ръката ти?

— По-добре. Само малко насинена. Извинявай за миналата седмица. Не биваше да се държа така.

— Няма нищо.

— Благодаря, че ме изслуша.

— Всеки би го направил.

— Не мисля така. Бях в ужасно състояние.

Тя сви рамене, а той добави с чистосърдечен и приятелски тон:

— Изглеждаш чудесно. Искам да ти се отблагодаря за разбирането. Да вечеряме заедно?

— Няма защо да ми благодариш. А и съжалявам, но не мога…

— Няма проблем. Исках да те поканя, но щом не можеш… Е, ще продължа с покупките. Надявам се да се виждаме тук-там.

— Да. Довиждане, Ричард.

— Довиждане.

* * *

— Та как се казваха тези? — кимна Джули към цвъртящите в тигана бургери.

— Креолски бургери.

— Нещо кажунско?

— Аха. Защо, мислиш, ми трябват тези две кенчета със супа? За автентичен вкус!

Само той можеше да определи пилешката супа „Кембъл“ като автентична кажунска кухня.

Майк добави супата към месото, сложи малко кетчуп и горчица и ги разбърка. Джули изгледа учудено сместа.

— Напомни ми никога да не ставам ерген — усмихна се тя.

— Подигравай ми се, но като го опиташ, ще се почувстваш в рая.

— Не думай!

— Знаеш ли, че понякога си склонна към сарказъм?

— Вероятно си прав, но си първият, който ми го казва.

— Аз съм умно момче!

— Умът ти не ме тревожи. Виж, готвенето…

* * *

След петнайсет минути седнаха на масата. Джули погледна чинията си и заяви:

— Прилича ми на „Слопи Джо“.

— Това е креолски бургер. „Слопи Джо“ е с вкус на домати.

— Значи си падаш по луизианския вкус?

— Точно така. Изяж си краставичката. Тя е важна съставка.

Малкият апартамент на Майк беше обзаведен със сравнително прилични мебели, но си личеше, че в него живее ерген. В ъгъла на хола до китарата му се мъдреха чифт маратонки, а на леглото имаше куп несгънати дрехи. Над огромния телевизор се виждаше колекция от бири, а на предната врата бе окачена мишена за игра на стрелички.

Джули се облегна на масата и каза:

— Ако запалим свещ, ще се почувствам като в Париж.

— Мисля, че имам.

Той се върна след малко и донесе малка свещ, която заблещука помежду им.

— Така добре ли е?

— Като в студентско общежитие.

— В Париж?

— По-скоро в Омаха.

Майк се засмя.

— Ще опиташ ли вечерята, или не?

— Горя от нетърпение.

— И внимавай какво ще кажеш за готвача.

Джули отхапа от сандвича.

— Не е лошо. Дори е вкусно.

— Казах ти. Магията е в пилешката супа.

Джули си взе кисела краставичка и каза:

— Ще го запомня.

* * *

В сряда беше ред на Джули да приготви вечеря. Тя напълни морски език с рачешко месо, сотира картофи и купи бутилка совиньон блан. Е, не са креолски бургери, но ще хапна, пошегува се Майк. В четвъртък обядваха на остров Емералд и се разходиха по брега. Певчо настояваше да мятат пръчката, която беше намерил, за да я гони.

— Хайде, Майк, мятай, че аз я хвърлям наблизо — усмихна се Джули.

— Нали си момиче.

— Внимавай някоя феминистка да не те чуе — сръга го тя.

— Засягат се, тъй като мъжете правят някои неща по-добре.

Майк се дръпна, за да избегне поредното сръгване, събу се, нави крачолите си и влезе във водата.

— Готов ли си? — обърна се той към Певчо, който гледаше пръчката, все едно беше пържола, и я метна надалеч.

Кучето се втурна във вълните. Джули седна на пясъка. Беше студено. Слънцето надничаше от време на време зад белите облаци. Рибарките се гмуркаха в търсене на храна и главите им току се подаваха над водата.

Певчо се върна, изтръска мократа си козина и намокри Майк. Ризата му залепна и Джули задържа поглед на мускулестите му ръце и гърди.

— Искаш ли да отидем някъде утре вечер? — попита той.

Тя кимна. Майк хвърляше пръчката, Певчо я намираше, връщаше и пак, и пак. В далечината изсвири повлякъл дълги мрежи рибарски траулер. Фарът на Кейп Лукаут мигаше, бризът галеше лицето на Джули и тя се питаше за какво и защо се беше тревожила.

* * *

— Ще играем голф ли? — попита Джули, когато паркираха колата пред големия център за забавления.

— Има и видео игри, и закрити кортове.

— О! Ще те бия на голф! Аз съм като Тайгър Удс!

— Докажи го.

Тя го погледна и в очите й проблесна пламъче.

— Сам ще се увериш!

Взеха стиковете и Майк посочи розовите и сините топки.

— Мъжете срещу жените!

— Ти кои избираш? — пошегува се Джули.

Стигнаха до първата дупка и тя кимна към Майк.

— Давай, възрастта има предимство пред красотата.

Топката трябваше да мине през въртяща се перка и да слезе на по-ниското ниво, където беше дупката. Майк се приготви за удар и заяви:

— Гледай и се учи!

Удари силно и топката мина през перката, като спря на трийсетина сантиметра до дупката.

— Видя ли колко е лесно?

— Дай да опитам — запали се Джули, удари топката си, но тя се блъсна в перката и се върна.

— Колко жалко — поклати Майк глава.

— Още не съм загряла.

Джули отново удари топката и този път улучи дупката.

— Просто имаш късмет — отбеляза Майк.

Тя го сръга със стика.

— Съвсем не! Всичко е предварително планирано.

* * *

Ричард лежеше на тъмно в спалнята си. Беше спуснал пердетата и на нощното шкафче гореше малка свещ. Мислеше за Джули. Беше любезна в супермаркета, ала той долови, че срещата не й е приятна. Разбираше, че тя се страхува от всичко ново и че не вижда възможностите, които животът, а и той самият й предлагат. Останеше ли тук с Майк, щеше да затъне в скуката на малкото градче. Поддадеш ли се на страховете си, нищо хубаво не те очаква.

Ричард мразеше баща си така, както Джули мразеше мъжете в миналото си. Мразеше и майка си заради малодушието й. Джули ненавиждаше своята поради същата причина, а страхът от новото я ограничаваше и я водеше към илюзията за спокойствие и удобство. Не се налагаше да бъде като майка си и да води нейния живот. Тя можеше да има какъвто си поиска живот. Той също.

* * *

Почти до края имаха равен резултат, но последният удар на Джули рикошира в стената и топката улучи дупката.

— Късмет! — подхвърли Майк.

— Как така при мен е късмет, а при теб майсторлък?

— Ами така. Не виждам друго обяснение.

— Да не би да се ядоса?

— Няма такова нещо.

— А би трябвало. Остави се на едно момиче да те победи!

— Важен е крайният резултат — заяви Майк и пое към следващата дупка.

* * *

Ричард вярваше, че Джули е по-специална и по-различна от другите хора. Като него. Благодарение на това свое качество той бе преодолял трудностите в приемните семейства, в които беше живял. Като дете багажът му беше малко дрехи, кутия със снимки и откраднат от един съсед фотоапарат.

Първото приемно семейство се държеше добре с него, но той не им обръщаше никакво внимание. Искаше само да има място за спане и нещо за хапване. Делеше стая с още две, по-големи момчета. Те откраднаха фотоапарата му и го дадоха в заложната къща, за да си купят цигари. Намери ги в пустия съседски двор. До тях имаше бейзболна бухалка. Когато я грабна, те се засмяха, тъй като бяха по-високи и по-едри от него. Но скоро бяха откарани в „Бърза помощ“ с обезобразени до неузнаваемост лица. Социалната работничка настоя да го затворят в центъра за малолетни нарушители на закона. Ричард беше откаран в полицейското управление с белезници на ръце.

Полицаят Дъган седеше срещу него в малката стаичка с огледални стени. Той беше едър, със сипаничаво лице и месест нос. Дъган му обясни с дрезгав глас, че му предстоят няколко години затвор. Ричард не изпита страх, така както не изпита страх, когато ченгетата го разпитваха за баща му.

— Не исках да го направя — каза през сълзи той, — ала когато откраднаха фотоапарата ми, ги заплаших, че ще кажа на социалните. Беше ме страх да не ме убият. Единият ме нападна с нож.

Разтвори якето си и полицаят видя кръвта. Закараха го в болницата. Имаше рана на корема. Дъган намери ножа на посоченото от него място — на покрива на склада, където беше захвърлен от нападателя му.

И така, не Ричард, а другите двама бяха затворени в центъра за малолетни нарушители, макар да се кълняха, че никога не са вадили нож. Но двамата бяха вече криминално проявени и собственикът на заложната къща потвърди, че е купил апарата от тях.

След много години Ричард видя случайно единия да върви на отсрещния тротоар. Макар вече голям мъж, онзи замръзна на място. Ричард се усмихна и подмина, спомняйки си колко лесно бе заблудил всички със самонанесената рана на корема си.

Отвори очи в мрака и си каза, че в живота няма пречка, която да не може да се преодолее. Джули се нуждаеше от правилния човек. Двамата можеха да се справят с всичко, стига да му позволи да й помогне.

Толкова много ли искаше от нея?

* * *

— Какъв е резултатът? — попита Джули.

Бяха стигнали до последната дупка. Майк знаеше, че е с една точка назад. Първият му удар се бе отклонил, топката се мъдреше зад един камък и беше невъзможно да улучи.

— Ти водиш — избърса чело той и се направи, че не забелязва доволната усмивка на Джули. — Но не се главозамайвай.

— Добре.

— Че може и да загубиш.

— Добре.

— Внимавай да не направиш някоя грешка.

— Добре, тренер! Благодаря за съвета.

Джули удари със стика и топката спря на сантиметри от дупката. Как нямаше фотоапарат да снима разочарованието на лицето на Майк!

— Напрежението расте — подхвърли тя.

Майк сви рамене.

— Права си. Загубих. Само защото те оставих да спечелиш.

Джули го подгони с вдигнат стик, настигна го и го притисна в обятията си.

— Признай, че си победен.

— Може и да съм загубил играта, но спечелих състезанието!

— В смисъл?

Той се наведе и я целуна.

* * *

Ричард се надигна, застана до прозореца и се загледа в тъмните сенки на нощта.

С времето щеше да й разкаже всичко за себе си. За майка си и баща си, за приемните семейства и за момчетата, и тя щеше да разбере защо е постъпил така. Щеше да й разкаже и за госпожа Хигинс, училищния съветник, която го беше взела под крилото си.

Седеше в кабинета й и описваше живота си. Гледаше я и си мислеше, че може и да е била хубава, ала от красотата й не бе останало почти нищо. Косата й беше сивкаворуса, а когато се усмихнеше, лицето й се сгърчваше в бръчки. Ала той имаше нужда от съюзник. Някой, който да го защитава и да твърди, че не е злосторник, а жертва. Госпожа Хигинс беше идеална — и съпричастна, и жалостива, тя кимаше съчувствено, докато й разказваше покъртителни истории от детството си.

Често я разплакваше.

Прие го като свой син. Той играеше ролята много добре. Даде й картичка за рождения ден. Тя му купи трийсет и пет милиметров фотоапарат със скъпи обективи, който пазеше и до днес.

Ричард беше добър по математика, химия и физика, а по английски и история потърси съдействието на госпожа Хигинс, която говори с учителите и те понадуха бележките му. Когато спомена на директора, че резултатът му на теста за интелигентност граничи с гениалността, Ричард беше преместен в класа на надарените ученици. Благодетелката плати разноските по изготвяното на портфолио със снимките му и му написа препоръка за своята алма-матер, Масачузетския университет, в която спомена за невероятните, но преодолени несгоди на този умен младеж. Срещна се с комисията за приемане на студенти и ги помоли да му дадат шанс. Направи всичко възможно да му помогне и беше удовлетворена от постигнатото, макар да не научи за успехите му от него.

Щом влезе в университета, той забрави телефонния й номер. Никога повече не й се обади, тъй като нямаше за какво още да я използва.

По същия начин Майк беше ненужен на Джули. Той я дърпаше назад с тежки окови и й пречеше да избере бъдещето си. Бъдещето им.