Никълъс Спаркс
Никога не си сама (42)

Глава 41

Дженифър усети, че очите й парят от насрещните светлини на колите — не си доспиваше вече няколко дни и умората си казваше думата. Микрофонът изпука и тя чу гласа на капитана.

— В участъка в Джаксънвил има сигнал за открадната кола от болничния паркинг. Открадната е в деня на изчезването на Ричард. Регистрирана е на името на Шейн Клинтън, жител на Джаксънвил.

— Адрес?

— „Мелъди Лейн“ 41.

— Каква марка е колата?

— 1984 „Понтиак Транс Ем“. Зелена. — Морисън продиктува номера и добави: — Човекът живее до болницата. Искаш ли телефона му?

— Да.

* * *

— Певчо! Певчо! — викаше Майк, докато очите му привикваха към мрака над дюните.

Беше странно, че кучето изобщо не се обажда. Джули стоеше на верандата и чакаше. По едно време Майк забеляза тъмна сянка на пясъка до стъпалата и се приближи.

— Намерих го! — провикна се той и се наведе. — Хайде, ставай! Време е да се прибираш!

Кучето изстена и едва помръдна опашка. Дишаше тежко, с изплезен език.

— Певчо, как си, добре ли си? — разтревожи се Майк, клекна, сложи ръка на гърдите му и усети силното биене на сърцето. Погледът му беше стъклен. Единият от задните му крака трепереше.

* * *

Пийт Ганди излезе на верандата и застана до Джули.

— Какво става?

— Чакам Майк и Певчо да се приберат.

След миг чуха виковете на Майк, който тичаше към къщата.

— Джули, Певчо не е добре! Бързо!

— Какво му е?

— Не знам! Ела!

Тя тръгна, но Пийт я хвана за ръката. Джули се изплъзна и след миг колебание той я последва.

* * *

Ричард ги гледаше как тичат по плажа и усети адреналина в главата си. Бавно се запъти към къщата с щангата в ръка.

* * *

Джули изпадна в паника. Пийт тичаше след нея.

Тя стигна до кучето, наведе се и го загали.

— Какво има, мъничък?

В погледа й се четеше детинска молба, че нищо лошо не се е случило и няма защо да се тревожи.

— Защо не помръдва? — попита Пийт.

— Не знам — отвърна Майк. — Така го намерих.

— Може да се е уморил — предположи Пийт, но Майк го изгледа и той млъкна.

— Но какво му е? — заплака Джули.

Майк повдигна главата на Певчо.

— Хайде, момчето ми, стани.

Вратът на кучето беше скован, а дишането учестено.

— Трябва да направим нещо! — завайка се Джули.

— Пийт, иди в къщата и потърси телефона на спешната ветеринарна служба.

— Нямам право да ви оставям сами.

— Отивай! Бързо!

— Но…

— Тръгвай, Пийт!

— Добре, добре.

Полицаят се отправи към къщата, а Майк и разплаканата Джули останаха при Певчо.

* * *

Дженифър влезе в Джаксънвил с чувството, че нещо важно й убягва, но какво беше то, какво… Замисли се за съобщението на Морисън по радиото. Дали не беше нещо свързано с откраднатата кола? Мисълта я тревожеше подсъзнателно и тя прехвърли наум последните разкрития: колата на Ричард беше изоставена, имаше открадната кола по времето, в което е бил в Джаксънвил, а това означаваше, че няма кой друг да я е откраднал, освен той.

Марката на колата…

Зелен „Понтиак Транс Ем“.

Когато беше в гимназията, искаше точно такава кола…

* * *

Ричард беше на верандата, когато чу плача на Джули, и изпита мигновено съчувствие. Той очакваше, че ще бъде съкрушена, но не предполагаше, че мъката в риданието й може да го засегне чак толкова.

Не искаше да я разстройва. Но друг начин нямаше. Ако Певчо беше мило и добро куче, едва ли щеше да му посегне. Когато останеше насаме с Джули, щеше да й се извини и да й обясни, че го е направил за доброто и на двамата.

За да забрави Певчо, би се съгласил да му вземат заместник. Не обичаше кучетата, но заради нея беше готов и на това. Щяха да го изберат заедно — или от кучешки приют, или чрез обява за продажба на кученца. Щеше да бъде по вкуса и на двама им. Ново куче. По-добро куче. Джули щеше да е щастлива, а той не искаше нищо друго.

Беше доволен, че отново овладя положението, и вече почти не чуваше плача й. Приближаващите се стъпки го накараха бързо да се спотаи.

* * *

Пийт Ганди се появи на верандата и се втурна в кухнята. Извади указателя от чекмеджето и нервно го запрелиства. Най-близката ветеринарна клиника беше на трийсет минути път, в Джаксънвил, но кучето нямаше да изтрае толкова дълго. Беше късно, клиниките бяха затворени и единственият начин да потърси помощ, беше да намери домашните телефони на лекарите и да им звъни един подир друг.

* * *

Дженифър спря на червен светофар в центъра на Джаксънвил. Беше се запътила към „Мелъди Лейн“, а мислеше само за зеления „Понтиак Транс Ем“.

Когато беше в гимназията, искаше точно такава кола…

Тази мисъл се беше загнездила в главата й. Прехвърли случките през последните няколко дни и местата, на които беше ходила. Беше разговаряла с Майк и Джули, после беше закарала Пийт при тях…

Изведнъж изтръпна, сграбчи мобилния телефон и натисна педала на газта. До Топсейл и до паркирания зелен „Транс Ем“ имаше поне двайсет минути път.

* * *

Пийт Ганди прелистваше указателя и все повече се отчайваше. Повечето ветеринари живееха в Джаксънвил, а Певчо имаше нужда от незабавна помощ. Последният лекар в списъка беше Линда Патинсън. Тя живееше в Снидс Фери, на десет минути от Топсейл.

Веднага се обади, ала сбърка номера, затвори и пое дълбоко дъх. Не трябваше да звучи паникьосано, за да съумее да я убеди да дойде.

Завъртя отново. След четвъртото звънене някой вдигна и каза с младежки глас:

— Ало?

— Здравейте. Обажда се полицай Пийт Ганди от участъка в Суонсбъро. Извинете за късното обаждане. Бих искал да говоря с ветеринарния лекар Линда Патинсън.

— На телефона.

— Кучето ни има конвулсии и имаме нужда от помощ.

— В Джаксънвил има спешна клиника.

— Знам, но ще отнеме много време. Той трепери и едва диша. Сърцето му ще изхвръкне и не може да си повдигне главата.

Линда беше завършила само преди няколко години, но веднага разбра, че състоянието на кучето е сериозно.

— Да не е ял някаква отрова или инсектициди?

— Не знам.

— Каква порода е?

— Дог.

— Може ли да го качите на колата и да ми го доведете? Ще бъда в кабинета след десет минути.

— Ще опитаме. Благодаря.

Пийт затвори телефона и излезе, без да забележи сянката в ъгъла на задната веранда.

* * *

Джули галеше Певчо с треперещи ръце.

— Но какво става, защо се бави толкова? — оглеждаше се тя.

Певчо скимтеше с изплезен език и едва си поемаше дъх, а очите му бяха широко отворени.

— Дръж се, мъничък, дръж се. О, Боже, моля те, моля те… — мълвеше Джули през сълзи.

Пийт Ганди се обърна. Накара го не само интуицията, а и едва чутото изскърцване на дъсчения под и засенчването на жълтата светлина на лампата. Усети, че някой го приближава, и се отдръпна, ала не можа да избегне силния удар в главата си.

Изпита страшна болка. Пред очите му проблесна ярка светлина, последвана от пълен мрак.

* * *

— Ще отида да видя какво става с Пийт — предложи Майк.

Джули кимна и той тръгна към къщата.

* * *

Ричард взе пистолета на полицая и се поколеба дали да не изпрати един куршум в главата му. После се отказа, тъй като човекът само си вършеше работата и нямаше защо да го мрази.

Когато съзря Майк, клекна и зачака да се приближи.

* * *

Дженифър Романело караше и се обаждаше по телефона. Първо даваше заето, а после никой не вдигна. Обзе я лошо предчувствие. Обади се по радиото и поиска подкрепление.