Никълъс Спаркс
Никога не си сама (17)

Глава 16

Издокаран с „Докърс“ и бяла ленена риза, Майк отиде да вземе Джули малко преди седем. Преди да слезе от колата, взе кутията бонбони от седалката и повтори онова, което беше намислил да каже. Тя го харесваше такъв, какъвто е, и все пак той държеше да я омае с думи. Смяташе да каже: „Идеята да отидем на плажа е чудесна. Толкова е красиво вечер“. Звучеше непревзето, естествено и без никакъв намек за ухажване. Това беше може би единственият му шанс да спечели Джули и той не искаше да го пропилее.

Тя се показа на прага и каза нещо, вероятно за поздрав, но той не чу и сякаш загуби ума и дума — беше истина, двамата най-сетне имаха среща!

Гледаше и си мислеше, че накъдето и да се обърнеш, можеш да видиш красиви жени, хубавици, които привличат мъжките погледи дори когато са с кавалер, и които пърхат с мигли и се отървават само с предупреждение при пътно нарушение, но Джули, Джули беше различна!

За повечето хора тя беше привлекателна. Имаше и малки недостатъци — вирнато носле, изобилие от лунички и неподдаваща се на гребена буйна коса. Но за Майк беше единствена. Слизаше по стъпалата към него, лятната й рокля леко се издуваше от пролетния бриз, нямаше по-красива от нея.

— Майк? Добре ли си? — попита тя, забелязала слисването му. — Виждаш ми се пребледнял.

Не бива да се изложа, повтаряше си той, трябва да запазя спокойствие и да кажа нещо. Пое дълбоко дъх и рече:

— Донесох ти бонбони.

— Благодаря.

Репетираната реплика се беше изпарила, затова изтърси това за бонбоните. Идеше му да потъне в земята. Какво беше намислил да й каже, какво…

— Красива си на плажа тази вечер — обърка репетираното изречение Майк и Джули го погледна учудено.

— Благодаря, но още не сме на плажа.

Той пъхна ръце в джобовете си и си каза, че е кръгъл глупак.

— Извинявай…

— За какво?

— Не ми идваха думите и… Радвам се, че съм тук с теб.

Джули долови искреността му и кимна.

— Аз също.

Той си отдъхна и се загледа в далечината, сякаш правеше научно изследване на околността. След малко се окопити и предложи:

— Да тръгваме?

— Да.

Певчо излая от къщата.

— Той няма ли да дойде?

— Не бях сигурна дали ще го искаш.

Майк си каза, че Певчо ще разсее напрежението и ще им бъде като придружител.

— Нека дойде. Той обича да е на плажа.

Кучето ги наблюдаваше от прозореца. Джули искаше да дойде, ала все пак това беше среща и в подобни случаи тя не го взимаше със себе си.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Да.

Тя се усмихна, обърна се и от къщата се дочу радостен лай.

Певчо се настани отзад в пикапа, а когато прекосяваха моста, ушите и езикът му се вееха на вятъра и той изглеждаше като най-щастливото куче на света.

* * *

Майк и Джули седнаха на терасата на втория етаж на ресторанта, а Певчо се излегна на топлия пясък. Ниските облаци бледнееха в бавно падащия мрак. Океанският бриз полюшваше краищата на чадъра над масата. Джули пъхна косата зад ушите си. Плажът беше пуст и така щеше да бъде до Деня на загиналите във войните. Вълните заливаха ниските пясъчни възвишения покрай брега.

Заради местоположението си ресторантът беше редовно посещаван и почти всички маси бяха заети. Джули си поръча чаша вино, а Майк бира.

По пътя разговаряха за Мейбъл, Андрея, Ема и Хенри. Майк се ядосваше, че бе объркал репликата, но Джули като че ли не забеляза, или поне не му се присмя. Щеше му се да е така заради непреодолимия му чар, ала знаеше, че тя просто не беше обърнала внимание.

В първите минути на масата му беше трудно да се съсредоточи. От две години беше мечтал за тази среща. Ако всичко вървеше както трябва, може би по-късно щеше… да я целуне. Тя вдигна чашата и отпи глътка, а леко издадените й до ръба устни бяха най-сексапилното нещо, което беше виждал досега.

Чакаха вечерята и разговаряха, тя дори се смя, но Майк не си спомняше нито дума от казаното.

* * *

Той не беше на себе си.

Джули знаеше, че ще му трябва време, за да се отпусне. Тя също беше напрегната и се надяваше, че Майк ще се съвземе по-бързо и ще спре да я гледа, докато пие виното, така, сякаш в чашата й плува голям бръмбар.

Тази вечер беше различна от вечерта, когато поправи крана в кухнята. Когато го покани да излязат, Джули не предполагаше, че и двамата ще се чувстват толкова неловко. Все пак той не беше само потенциална част от бъдещето, а и неразделна част от миналото й. И от миналото на Джим.

Улови се, че ги сравнява. Макар притеснен, Майк се представяше сравнително добре. Той не можеше да е същият като Джим, ала в него имаше нещо, което й напомняше за най-щастливите мигове в брака й. Както с Джим, така и с Майк тя беше сигурна, че е обичана и ще бъде обичана завинаги. В един момент й се стори, че изневерява, тъй като изпита усещането, че Джим ги наблюдава, но мигът отмина бързо и я остави с трогателното чувство, че той не би имал против.

Когато приключиха с вечерята, лунните лъчи блестяха в сребристо ветрило над тъмната вода.

— Искаш ли да се разходим? — попита Майк.

— Чудесно предложение — съгласи се тя и остави чашата.

Станаха и Джули оправи смъкналата се на рамото й презрамка. Сред мириса на сол и водорасли тя долови и лъха на одеколона му. Майк се беше навел над перилата и търсеше Певчо. Когато се обърна, луната огря лицето му и Джули се озова пред един мъж, когото като че ли не познаваше. Пръстите му на перилата бяха тъмни от греста. Колко различен беше той от мъжа, с когото бе застанала пред олтара…

Не, не съм влюбена в Майк, реши тя.

Или все още не.

* * *

— Защо се умълча? — попита Майк.

Вървяха по брега с обувки в ръце. Певчо се мотаеше в краката им и душеше пясъка за раци.

— Мисля си.

— За Джим ли?

— Как позна?

— Виждал съм това изражение много пъти. Не ставаш за покерджия. Мога да чета мислите ти.

— И какво по-точно си мислех?

— Мислеше си колко добре си постъпила, че си се омъжила за него.

— Това се подразбира.

— И все пак познах.

— Не позна.

— За нещо важно ли мислеше?

— Не. А и не би искал да знаеш.

— Защо? Да не е нещо лошо?

— Не. Мислех си за ръцете му. Ти имаш грес на пръстите, а ръцете на Джим бяха винаги чисти.

Майк дръпна ръцете си зад гърба.

— Не исках да те обидя. Знам, че това ти е работата и не би могло да е другояче.

— Те не са мръсни, а боядисани. Непрекъснато ги мия.

— Няма защо да се оправдаваш. Аз харесвам ръцете ти.

— Наистина ли?

— Ами няма как. Нали са част от теб.

След няколко крачки Майк попита:

— Искаш ли да излезем утре? Може да отидем до Боуфърт.

— Искам. Ще прекараме чудесно.

— Може би ще трябва да оставим Певчо.

— Няма проблем. Той е голямо момче.

— Къде по-точно искаш да отидем?

— Сега е твой ред да избираш.

— Ти се представи добре. — Майк я погледна и протегна ръка към ръката й. — Тук е толкова красиво вечер.

Джули се усмихна и преплете пръсти в неговите.

* * *

Тръгнаха си, тъй като застудя. Майк не искаше да пусне ръката й, но все пак трябваше да отвори вратата на пикапа. Мислеше да я държи и в колата, но Джули сложи ръце в скута си и се загледа през прозореца.

Мълчаха почти през целия път и когато я изпрати до вратата, Майк си каза, че всъщност няма никаква представа за какво мисли тя.

— Прекарах много добре — каза той.

— И аз. Утре в колко?

— В седем. Е, хайде… — колебливо рече Майк и тя се усмихна, отгатвайки мислите му.

— Лека нощ, Майк. До утре.

Джули стисна ръката му и извади ключовете. Пусна Певчо пред себе си и се обърна.

— Още веднъж благодаря за хубавата вечер.

Вратата се затвори след нея. Майк осъзна, че тя няма да излезе, и тръгна към колата, подритвайки чакъла на пътеката.

* * *

Джули знаеше, че няма да може да заспи, и запрелиства един каталог. Беше доволна, че не го целуна, макар да не знаеше защо. Може би имаше нужда от още малко време.

Или пък искаше да го види отново притеснен? Беше толкова сладък, когато се смущава. Хенри беше прав, че насочените към Майк добронамерени шеги са забавни.

Реши да погледа телевизия, тъй като беше още рано. Загледа се в някаква драма по Си Би Ес за шериф, който смята за свой дълг да спасява хората, като рискува живота си.

На вратата се почука.

Певчо скочи и застана на прозореца. Джули реши, че Майк се е върнал. Само че кучето започна да ръмжи.