Никълъс Спаркс
Никога не си сама (11)

Глава 10

Майк слушаше клиента и кимаше, като едва се сдържаше да не му извие врата.

В мига, в който Бени Дикенс дойде в работилницата, Хенри си намери някаква работа и ги остави.

Бени беше на двайсет и една, а фосфорната мина до града беше собственост на семейството му и осигуряваше най-много работни места в Суонсбъро. За мината работеха повече от триста души. Бени учи до десети клас, но баща му му купи къща палат на реката и той не знаеше що е това работа. В града имаше поне две малки Бенита от различни жени. Семейство Дикенс беше най-важният клиент на Майк и Хенри и те не можеха да си позволят да ги загубят. Татко Дикенс боготвореше сина си. Майк се чудеше на наивността му.

— По-силно! Казах ти, че го искам да гърми! — викаше Бени.

Ставаше дума за мотора на наскоро купения „Калауей Корвет“. Гръмкият мотор трябваше да е в тон с изрисуваните на капака пламъци и с правената по поръчка стерео уредба. Бени нямаше общо със студентите, но се канеше да отиде с колата до Форт Лодърдейл за пролетната ваканция с намерението да свали колкото може повече момичета.

— По-силно не може. Законът не позволява — заяви Майк.

— Не е вярно.

— Ще те спрат. Сигурен съм.

— Дрънкаш глупости, мърльо!

— Мърльо, значи? Ще видиш ти… — процеди Майк през зъби и си представи как стиска адамовата му ябълка с два пръста.

— Баща ми поправя всички камиони на компанията при вас! — Бени сложи ръце на кръста си и ролексът му заблестя.

— Е, и?

— Аз също ползвам услугите ви. За поршето, за ягуара и така нататък. Плащаме ви винаги точно и навреме, нали така?

— Да.

— Тогава защо не направиш мотора такъв, какъвто искам? Преди няколко дни ти казах, че искам да гърми! Да се обръщат момичетата след колата. Не отивам там заради слънцето, ясно!

— А, момичетата! Разбрах — кимна Майк.

— Хайде, действай.

— Добре.

— Да е готова до утре.

— До утре.

— И да гърми и трещи.

— Разбрах.

Хенри стоеше зад Майк и умислено търкаше брадичката си. Бени изхвърча с ягуара, а Майк не спираше да го пустосва.

— Този мотор задължително трябва да се чува по-добре — подхвърли Хенри.

— Млъкни — ядоса се брат му.

— Гледам да помогна с нещо.

— Като онзи, който щрака ключа за електрическия стол.

— Аз също не мога да понасям Бени.

— А аз мога и затова ме остави сам с него.

— Ти се справяш по-успешно с обидите. Не можем да си позволим да загубим клиент като баща му.

— За малко да го удуша.

— Но не го направи. Дали няма да можем да му вземем повечко пари?

— Всякак не си заслужава търпението.

— Справи се като истински професионалист. Впечатлен съм.

— Нарече ме мърльо.

— От неговата уста това звучи като комплимент. Другия път опитай да го успокоиш с нещо подходящо.

— Да му залепя устата?

— Не, нещо по-добро от това.

— Например?

— Например… Масаж на стъпалата?

Майк зяпна брат си.

Толкова го мразеше понякога!

* * *

Джейк Блансен дойде малко след четири, за да вземе камиона.

— Ключовете са на таблото — каза Майк. — Постегнах спирачките, че бяха малко хлабави. Шофьорите трябва да го имат предвид.

Джейк кимна. Той беше типичен представител на работническата класа — бирено шкембе, широки рамене, клечка за зъби в устата и надпис НАСКАР на бейзболната шапка. Потта беше избила на ризата му. Джинсите и ботите му бяха целите в циментов прах.

— Ще кажа на колегите. Така и не знам защо се захванах с ремонта. Това е работа на отдел „Поддръжка“. Ама нали знаеш, големите шефове объркват нещата и иди се оправяй после.

Майк кимна към Хенри в офиса и каза:

— Знам за какво говориш. И моят шеф не е стока. Чувам, че вземал виагра. Как да му се сърдя, като е вече половин мъж?

Джейк се засмя.

Майк също беше доволен, че посвоему отмъсти на Хенри.

— Колко работници имате тези дни?

— Не знам точно. Може би повече от двеста. Защо, да не си търсиш работа?

— О, не. Аз съм автомонтьор. Запознах се с един от консултантите по строежа на моста.

— Кой?

— Ричард Франклин.

— Познавам го.

— Свестен човек ли е?

— Ти как мислиш?

— Отговорът ти май не е положителен.

— Приятел ли си му?

— Не. Виждал съм го само веднъж.

— Достатъчно. Не ти трябва да го познаваш повече.

— Защо?

Джейк само поклати глава и не отговори. Когато си тръгна, Майк се замисли за онова, което бе казал за Ричард.

В този миг влезе Певчо.

— Здравей, момче! — зарадва се Майк.

Певчо застана на два крака, подпря предни лапи на гърдите му, сякаш го канеше на танц, и радостно изскимтя.

— Защо си дошъл?

Кучето се вторачи в шкафчето на Майк.

— Нямам храна. Но пък Хенри има. Ела да видим с какво мога да те почерпя.

Майк отвори чекмеджето на бюрото и измъкна захаросаните донъти и бисквити с шоколадови парченца. Започна да ги хвърля във въздуха, Певчо ги лапаше като жаба мухи и махаше весело с опашка. Още едно отмъщение за Хенри, когато види, че запасите му ги няма.

* * *

Джули се огледа и попита Мейбъл:

— Къде е Певчо?

— Пуснах го да се поразходи.

— Кога?

— Преди около час.

Кучето никога не се бавеше толкова много.

— Видя ли накъде се запъти?

— Към Майк.

* * *

Певчо лежеше върху старото одеяло и похъркваше, доволен от излапаните лакомства. Майк поправяше предавката на един „Понтиак Сънбърд“.

— Майк?

Той се обърна и се изправи на пътеката между колите.

— Тук съм.

Кучето надигна глава и наостри уши.

— Певчо да е минавал насам?

— Лежи ей там.

Майк избърса ръцете си, а Певчо тръгна към Джули.

— Ето къде си бил — погали го тя. — Разтревожих се за теб.

— Как си, Джули? — усмихна се Майк. Беше доволен, че Певчо не се беше върнал в салона.

— Горе-долу. Нали знаеш, има такива дни…

— Знам, знам. Днес например се появи Бени, а после щях да убия Хенри.

— Защо? Ядоса ли те?

— Кога не ме е ядосвал?

— Горкичкият ти. Ще се разплача, да знаеш.

— Винаги мога да разчитам на теб.

Джули се засмя. Понякога Майк беше много сладък. Особено с тази негова трапчинка…

— Какво направи лошият батко? Да не би пак да изряза дупка отзад на гащеризона ти?

— Не забравяй, че последния път му подадох гаечен ключ, намазан с всезалепящо лепило. Наложи се да спи с ключа.

— О, да, спомням си. Седмици наред не взимаше нищо, което му подаваш.

— Трябва по-често да му свивам номера, но нали не ми е в характера…

— Каквото и да направиш, той няма да те остави на мира. Завижда ти, да знаеш.

— За какво?

— Оплешивява. И развива надколанна деформация.

— Каква деформация?

— Шкембе над колан!

Майк се засмя.

— Остарява, какво да се прави.

— Все още не си ми казал защо те ядоса днес.

— Не ми се разказва. Понякога ми се струва, че нямаш нищо против шегите му и това ме натъжава.

Майк й подаде кенче с диетична кола. Не я попита какво иска, тъй като знаеше какво обича.

— И колко те натъжава?

— Ужасно!

— Ами тогава ще поплача още повече за теб.

— Щом е така, може и да ти простя.

Той се усмихна до уши. Джули го гледаше и си мислеше: Бях забравила колко е приятно да разговарям с него.

— Някоя друга новина? — попита тя.

Джейк Блансен спомена нещо кофти за Ричард. Искаш ли да ти кажа какво? Майк поклати глава и отговори:

— Не. А при теб?

— Нищо особено. Само се уплаших за Певчо. Помислих, че му се е случило нещо лошо.

— Невъзможно! Колите не са заплаха за него. Колкото и да е голяма, ще я размаже като буболечка.

— Тревожа се, когато изчезне.

— Всички жени са такива. Мъжете не се паникьосват толкова лесно.

Джули се усмихна.

— В случай на ураган ще ти се обадя да заковеш дъски на прозорците.

— Нищо ново. Не помниш ли? Дори ми купи специален чук.

Настъпи мълчание. Майк не знаеше какво да каже и попита с небрежен тон:

— Как вървят нещата с Ричард?

Джули не отговори веднага.

— Добре. Но…

Уикендът беше приятен, но…

— Но?

— Не е важно.

— Сигурна ли си?

— Да. — Тя се усмихна някак насила. — Наистина не е важно.

Майк замълча. Джули не искаше да споделя за Ричард и той нямаше нищо против.

— Ако искаш да поговорим, аз съм винаги тук.

— Добре.

— Винаги съм наблизо…

— Знам. — Усетила напрежението, тя сложи ръка на рамото му. — Мисля си, че не бива да стоиш все тук. Пътувай, обиколи света.

— И да пропусна „Спасители на плажа“?

— Точно така. Телевизията е само губене на време. Ако пътешествията не са по вкуса ти, може да се захванеш с нещо друго. Например да се научиш да свириш на някакъв инструмент…

Майк стисна устни.

— Удар под кръста, а?

Джули го погледна закачливо.

— По-добра ли съм от Хенри?

— Не.

— Да му се не види!

— Личи си, че си начинаеща.

Тя се усмихна и се облегна назад, сякаш го преценяваше.

— Приятно ми е да си приказвам с теб.

— Защото съм лесен обект за всякакви шеги?

— Не, защото не ги взимаш на сериозно.

— Интересно, но чух същото и от Андрея.

— От Андрея ли? — зачуди се Джули.

— Да. Поканих я да излезем през уикенда. Което ми напомня, че трябва да я взема след малко.

— Как така?! — слиса се тя.

— Ами да. Е, време е да тръгвам…

— Ти и Андрея? — Джули сложи ръка на рамото му.

Майк намигна.

— Хвана ли се?

Тя кръстоса ръце и рече троснато:

— Не!

— Не, ама да. Признай си.

— Е, добре, признавам.

— Вече сме едно на едно — заяви доволно Майк.