Никълъс Спаркс
Никога не си сама (32)

Глава 31

Смяната й започваше в осем, но Дженифър седна пред компютъра в шест сутринта заедно с доклада от ареста на Майк Харис, в който имаше данните на Ричард Франклин — адрес, телефон, месторабота.

Предишната вечер разговаря с баща си и след като му обясни случая, той заключи:

— Важното е да разбереш дали наистина е луд, или се прави на такъв.

Дженифър не знаеше откъде да започне. „Личен състав“ на строежа започваше работа в девет. Баща й я посъветва да се свърже с хазяина на къщата, наета от Ричард, за да вземе от договора за наема номера на шофьорската книжка, на социалната осигуровка и да провери препоръките му. Хазяинът беше не по-възрастен от трийсет. Къщата била собственост на баба му и дядо му, Ричард платил първия и последния месец в аванс и никога не забавял плащанията. Двамата не се били срещали, тъй като една местна фирма за недвижими имущества се грижела за всичко. Дженифър се обади на управителя и го убеди да й изпрати факс с договора. Препоръките бяха от работодателя на Ричард и от шефа на „Личен състав“. Не и от хора от Колорадо или Охайо. Дженифър написа осигурителния номер и номера на шофьорската книжка в компютъра и провери информацията за Северна Каролина. Ричард нямаше криминални деяния, нито пък арести. По-късно щеше да провери за Охайо и за Колорадо.

Прочете в интернет всичко, свързано с Ричард Франклин, но се оказа, че информацията се отнася за други хора със същото име. Започна да проверява участниците в пътни произшествия. За да получи сведения от Колорадо и Охайо, трябваше да разговаря с местната полиция, а тя беше все още на практика и не беше редно да изисква такава информация. Ако Ганди подразбереше за проучванията й, можеше да загуби работата си.

Питаше се дали Ричард наистина е от Денвър… Мнението на баща й беше, че след като този човек е новодошъл в града, а отгоре на всичко и луд, не може да му се вярва. Той избягваше закона и най-вероятно криеше истината за миналото си.

Макар да беше незаконно, Дженифър провери и кредитната му карта. Използва данните от договора за наем и попълни необходимата информация. Последната и напълно понятна подобна проверка беше от агенцията за недвижими имоти при наемането на къщата. Странното беше, че Ричард нямаше регистрирани кредитни карти и никакви заеми. Всяка сметка на кредитното му досие беше затворена. Имаше само едно неизпълнено задължение към банка в Денвър отпреди четири години, описано като недвижим имот. Вероятно някаква ипотека. По същото време имаше няколко забавени плащания. „Виза“. „Мастър“. „Американ Експрес“. Телефонна сметка. Сметка за електричество. За вода. Карта за „Сиърс“. Просрочени, но платени след около година. Сметките с „Виза“ и „Мастър“ бяха закрити, а по-късно и тези с „Американ Експрес“ и картата за „Сиърс“.

По всичко личеше, че Ричард бе преживял финансова криза преди четири години. Това вероятно имаше общо с развода му.

Напоследък не беше прибягвал до никакви кредитни плащания. Може би плащаше сметките чрез компанията си. Щеше да провери по-късно, когато има време. Оставаше да научи и нещо повече за Джесика. Шефът на „Личен състав“ беше ценен източник на информация, но трябваше да чака до девет часа. Преди да тръгне за работа, Дженифър прегледа още веднъж доклада за арестуването на Майк и запомни адреса на Ричард. Пъхна лаптопа в чантата, грабна кафето и се качи в колата.

След десетина минути беше на покрития с чакъл път, който водеше към дома на Ричард. Всички къщи бяха уединени и разположени сред огромни дворове. Защо му беше на строителен инженер да живее толкова далеч от работата си и от центъра на града? Пътят ставаше все по-лош и по-лош. Къщите бяха позанемарени и доста стари. Някои изглеждаха изоставени. В търсене на номера, Дженифър мина покрай полуразрушен, обрасъл с бръшлян хамбар и ръждясал трактор.

Най-накрая стигна до дома на Ричард. Дворът беше буренясал, но къщата на два етажа изглеждаше по-добре от съседските.

Защо беше избрал да живее тук?

Защото искаше да е незабелязан?

Или криеше нещо?

Тя подмина къщата, зави и се върна, за да хвърли още един поглед.

* * *

Ричард Франклин забеляза колата. Не беше нито на Майк, нито на Джули. Марка „Хонда“, каквато никой от съседите му не притежаваше.

Колата мина бавно, сякаш водачът й търсеше нещо, а после зави и се върна. Ако се беше загубил, не би намалил точно пред неговата къща, преди да потегли.

Някой проверяваше къде живее.

— Какво гледаш? — попита Андрея.

— Нищо.

Чаршафът се беше смъкнал от голите й гърди. По ръцете й имаше синини. Той прокара пръст по тях и попита:

— Добре ли спа?

Беше само по джинси и на сутрешната светлина изглеждаше доста привлекателен. Е, беше малко груб снощи, но Андрея съумя да му прости.

— Да. Не че имаше много време за сън.

— Гладна ли си?

— Малко. Къде беше банята?

— Последната врата вдясно.

Андрея се зави с чаршафа и стана. Ричард я проследи с поглед и си каза, че щеше да е по-добре, ако си беше тръгнала снощи.

Кой проверяваше къде живее, кой?

Полицията? Вероятно Джули се беше обадила след вчерашната среща. Беше доста уплашена и гневна.

Беше сигурен, че в колата не беше Ганди. Може би младата му колежка, чийто баща беше полицай в Ню Йорк…

Романело не повярва на разказа му за свадата в бара. Гледаше го със съмнение и недоверие. Пък и нали беше жена… А Ганди беше пълен глупак. Толкова лесен за манипулиране, колкото и онзи полицай от миналото, Дъган.

Чу се писък и Ричард изхвърча в коридора. Андрея стоеше с ръка на устата и ококорени очи. Беше отворила не вратата вдясно, а тази вляво — тъмната стая със снимките.

— Боже мой! Боже мой! — повтаряше тя.

— Шшт! Млъквай! — изшътка Ричард и я изгледа гневно.

Андрея изтръпна и направи крачка назад.

— Казах вратата вдясно! Защо не слушаш какво говоря!

— Ричард, какви са тези снимки?

Той тръгна към нея и изсумтя:

— Много ме разочарова, много!

* * *

Дженифър пристигна в участъка преди Ганди и бързо се запъти към бюрото му. Преписа телефона на главния офис на строежа и върна доклада от разпита в папката.

Обади се и поиска да говори с Джейк Блансен. Трябваше да бъде много внимателна, за да избегне всякакви съмнения от страна на Ричард. А и не биваше да допусне оплакване от Блансен срещу проучването, което нямаше право да извършва.

Гласът на Джейк Блансен звучеше по южняшки и беше дрезгав като на човек, който пуши цигари без филтър от петдесетина години. Дженифър се представи като полицай от Суонсбъро и се престори, че не може да намери сведенията от ареста.

— Не мога да открия бележките си и не би било редно да продължа разследването, без да имам необходимата информация за господин Франклин.

Думите й не бяха убедителни, ала Блансен каза, без да се замисли:

— Не знам как бих могъл да ви помогна. Аз съм само ръководител на обекта. Може би трябва да говорите с някого от централния офис. Там имат сведения за консултантите. Секретарката ще ви даде номера в Охайо.

— И все пак вие сте работили с Ричард Франклин. Що за човек е той?

Настъпи тишина.

— Извинете, но вие наистина ли сте полицай? — попита Блансен. — И наистина ли сте изгубили информацията по случая?

— Ще ви дам номера си и можете да ми се обадите, за да се уверите. Мога и да дойда при вас.

— Ричард е опасен човек — въздъхна Джейк Блансен. — Компанията го нае, тъй като го бива в ограничаването на разноските, само дето го прави за сметка на безопасността. Някои хора пострадаха заради него.

— По-точно?

— Отлага постоянната поддръжка, машините се повреждат и това води до злополуки. Веднъж кран, друг път котел на един от шлеповете… Написах докладна, но той разбра и ме заплаши.

— С какво?

— Направи го по заобиколен начин. Заговори ме за жена ми и за децата, после ми обясни, че е много разочарован от отношението ми към него и че ако не го променя, ще намери начин да бъда освободен от работа. Дори сложи ръка на рамото ми, сякаш злополуките са били по моя вина, а той ме покровителства. И не само мен, а и семейството ми. Направо ме побиха тръпки. Нямате представа колко се зарадвах, когато напусна. Както и всички колеги.

— О, не знаех, че е напуснал.

— Замина спешно за няколко дни, а щом се върна, поиска отпуск по лични причини. Оттогава не се е вясвал.

Дженифър взе телефона в Охайо и веднага се обади. Кейси Фъргюсън беше човекът, който можеше да й даде информация, но щеше да е на работа следобед.

Ричард беше напуснал преди около месец — след посещението в спешното и след като Джули му беше заявила, че не иска да го вижда повече. Само че той беше казал друго на нея и на Пийт. Кой знае дали това беше важно и дали нещата имаха връзка.

Въпросът беше какво беше правил Ричард през последния месец?

* * *

Майк спря пикапа пред работилницата. Джули седеше до него, загледана в покритите си с роса обувки. И двамата не бяха спали добре. Майк става четири пъти да пие вода. Джули сънува, но не си спомняше какво. Събуди се обзета от чувство на страх, което не я напусна, докато се обличаше и закусваше.

Слезе от колата, Майк я прегърна, целуна и предложи да я изпрати до салона. Певчо вече се беше запътил в очакване на бисквитката от Мейбъл.

— Няма нужда да ме изпращаш — каза неубедено Джули.

— Ще дойда след малко да видя как си — рече Майк, който също беше неспокоен.

Сутрешната мъгла като че ли бавеше трафика и улицата беше пуста. Джули вървеше към салона, когато й се стори, че срещу нея се задава кола. Дръпна се встрани, но само след миг се увери, че си въобразява и че очите на страха са наистина големи. Имаше нужда от още едно кафе, за да дойде на себе си.

Отби се в ресторантчето на ъгъла, сервитьорката й наля чаша от горещата кана и докато слагаше захарта и сметаната, й се стори, че някой я наблюдава. Обърна се със свит стомах и огледа сепаретата.

Нямаше никого.

Тръгна си почти разплакана и без да каже довиждане.

Беше рано и салонът отваряше след около час. Мейбъл вече беше там. В сряда даваха поръчките и тя оглеждаше шкафовете за необходимите шампоани и балсами. Щом видя Джули, попита загрижено:

— Какво има?

— Толкова зле ли изглеждам?

— Пак ли Ричард?

Джули прехапа устни в усилие да не се разплаче, но когато Мейбъл я прегърна, избухна в ридания.

— Спокойно, спокойно, всичко ще се оправи, ще видиш — занарежда Мейбъл.

Джули плака, докато носът й се зачерви и тушът за мигли потече по лицето й. Избърса очи и разказа на Мейбъл за срещата с Ричард и за посещението на полицай Романело. Когато чу за обаждането на Ема, която беше видяла Андрея с Ричард, Мейбъл се притесни още повече.

— Отивам да звънна на Андрея — стана тя и се запъти към телефона.

Никой не вдигна.

— Може да е тръгнала за работа — каза Мейбъл, сякаш се опитваше да се убеди, че тревогата й е напразна. — Или да е решила да вземе свободен ден — нали в сряда нямаме много работа…

* * *

Дженифър провери няколко компании за комунални услуги и подозренията й се оправдаха — сметките на Ричард бяха плащани чрез компанията му „РПФ Индъстриал“. И то без закъснения. Обади се в Денвър и направи запитване за компанията. Оказа се, че тя е закрита преди три години, но че има компания с името „РПФ Индъстрис“. От Кълъмбъс, Охайо, я уведомиха, че компанията на Ричард в щата е била инкорпорирана месец преди той да започне работа в „Дж. Д. Бланчард Енджиниъринг“ и само седмица след като „РПФ Индъстрис“ е закрила бизнеса си в Колорадо.

От банката на компанията в Кълъмбъс разбра, че Ричард няма нито чекови, нито спестовни сметки.

По всичко личеше, че той приключваше един бизнес и след като сменеше щата, се захващаше тихо и кротко с друг. И двете смени бяха направени преди три години. Доста странно, макар и не незаконно.

Дженифър отхвърли първоначалното си подозрение, че Ричард има проблеми със закона. Колкото и прикрито да живееше, той можеше да бъде открит много лесно от всекиго, включително и от полицията. Един поглед в кредитното сведение, и адресът му беше там. Защо тогава се спотайваше?

Може би „Дж. Д. Бланчард“ щеше да хвърли известна светлина върху въпроса.

* * *

Пийт Ганди влезе във фитнеса през обедната си почивка и веднага забеляза Ричард на пейката за преси. Когато остави тежестта — по-лека от онази, която вдигаше Ганди, но не и от най-леките — той седна и видя полицая.

— Как сте?

— Добре. А вие?

— По-добре. Не знаех, че идвате тук.

— Член съм на клуба от няколко години.

— Аз попълних формуляр за членска карта и ще идвам редовно, когато се възстановя. Може да тренираме заедно.

— Разбира се.

След като си поговориха, полицаят Пийт Ганди предложи на Ричард да се обръща към него на първо име и той побърза да каже:

— Пийт, онази вечер не ти казах нещо, което бих искал да знаеш.

Полицаят го изслуша и Ричард заключи:

— Мисля, че е добре да знаеш. За всеки случай.

На раздяла се сети за изуменото изражение на полицая Дъган, когато му показа раната на корема си. Какви тъпаци!