В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (95)

V

Рай слезе по стъпалата на тъмницата.

Крачеше бавно, тежко. Болеше го да диша — болката нямаше нищо общо с раната на гърдите му и бе изцяло свързана със смъртта на майка му.

Ребрата и едното рамо бяха превързани — твърде стегнато — а разрезът отдолу се беше затворил. Зараснал — това беше правилната дума. Не и за него обаче, понеже при Рай Мареш от месеци нищо не беше зараствало.

Лекуването беше естествен процес, изискваше време — мускулите да се възстановят, костите да се споят, кожата да се съедини, да се образуват белези и бавното намаляване на болката да бъде последвано от възвръщането на силата.

Честно казано, Рай така и не бе опитвал продължителното страдание на възстановяването. Като малък, наранеше ли се, Кел бе насреща да го излекува. Нищо по-страшно от порязване или синина не го бяха мъчили за време, по-продължително от нужното да намери брат си.

Ала дори и това беше различно.

Беше въпрос на избор.

Рай си спомняше как на дванайсет падна от градинската стена и си изкълчи ръката. Помнеше как Кел побърза да си пусне кръв и как той припряно го спря, понеже предпочете да понася болката, отколкото да гледа гримасата на брат си докато си забива ножа, а и като знаеше, че до края на деня ще му се вие свят и ще му е зле заради използването на магия. И защото, тайно, Рай искаше да е сигурен, че разполага с избор.

С възможност раните му да зарастват сами.

Само че, когато Астрид Дейн заби нож между ребрата му, а мракът го погълна и после отстъпи като отлив, нито разполагаше с избор, нито с възможност да откаже. Раната вече се беше затворила. Заклинанието беше завършено.

Три дни пази леглото в преструвка на възстановяване. Чувстваше се слаб и болен, но не толкова заради раната, колкото заради новата кухота, възцарила се в него. А гласът в главата му шепнеше „грешно е, грешно е“ с всеки удар на сърцето.

Сега раните му не зарастваха. Просто имаше рана… и после я нямаше.

На последното стъпало го разтърси силна тръпка.

На Рай изобщо не му се предприемаше тази стъпка.

Не желаеше да се изправя пред принцесата.

Ала някой трябваше да се справи с живите, точно както друг бе длъжен да поеме мъртвите и кралят вече се беше произнесъл по въпроса. Бащата на Рай подхождаше към мъката си все едно е враг, противник на бойното поле и трябва да се покори. Беше заповядал на гвардейците да съберат всички весканци в двореца — до крак, да ги поставят под въоръжена охрана и да ги затворят в южното крило. Едва после положи мъртвата си съпруга върху каменната плоча на скръбта с неописуема нежност, все едно тя е от стъкло. Сякаш нещо би й навредило.

В сумрака на затвора на стража стояха двойка гвардейци.

Кора седеше с подвити крака на пейка в дъното на килията си. Не беше прикована към стената като Холанд, но на деликатните й китки бяха надянати толкова тежки окови, че се налагаше да държи длани върху пейката пред коленете си — все едно се е навела напред, за да прошепне някаква тайна.

Пръски кръв покриваха лицето й като лунички, но въпреки това се усмихна при вида на Рай. Не беше нито изпънатата гримаса на луд, нито изпълнена със съжалението на виновния. Със същата такава усмивка го дари, докато седяха в кралската баня и си разказваха истории: весела и невинна.

— Рай! — възкликна принцесата радостно.

— Идеята твоя ли беше, или на Кол?

Кора прехапа устни и се нацупи поради липсата на любезност. Ала после стрелна с очи превръзката, която надзърташе през вдигнатата яка на Рай. Явно бе очаквала ударът да е бил смъртоносен. Какъвто и беше.

— Брат ми е един от най-добрите майстори на меча във Веск — заяви принцесата. — Кол никога не пропуска целта си!

— И сега не пропусна — отвърна Рай простичко.

Кора сбърчи вежди, после челото й се изглади. Израженията се стрелкаха през лицето й като разлюлени от вятъра страници, твърде бързо, за да ги разчете.

— Носят се слухове у дома, в столицата ни — уточни тя. — Слухове за Кел и теб. Твърдят, че си умрял и…

— Идеята твоя ли беше, или негова? — повтори Рай и се постара да запази тона си равен, да сдържи мъката си, както правеше баща му; да вдигне бент пред тъгата.

Кора се изправи независимо от тежестта на оковите.

— Брат ми има дар за мечовете, не за стратегиите… — вкопчи пръсти в решетките, а металът звънна в метал като камбана. Маншетите й се плъзнаха надолу и Рай отново видя синините около китката й. Имаше нещо неестествено в тях, осъзна той, нечовешко.

— Не те е насинил брат ти, нали?

Кора проследи погледа му и се засмя.

— Ястребът… — призна. — Прекрасни птици. Лесно се забравя, че имат и нокти.

Сега, вече наясно, Рай различи извивката на ноктите — беше ги сбъркал с пръсти — и раните от забиването на върховете им.

— Съжалявам за майка ти — допълни Кора и най-ужасна му се стори искреността в гласа й. Рай се замисли за нощта, която прекараха заедно и как тя разпръсна самотата му. Лекотата на присъствието й и как я възприе за дете — малко момиче, което се е впуснало да си играе игри, които не разбира напълно. Сега той подложи на съмнение тази невинност; много по-голяма бе вероятността да се окаже преструвка. Чудеше се как така не я разпозна. Дали щеше да промени нещо, ако се бе усъмнил. Ако, ако, ако…

— Защо го направи? — попита с решителност, на път да се строши.

Кора наклони глава, озадачена — приличаше на хищна птица с качулка.

— Аз съм шестото от седем деца. Какво бъдеще ме очаква? Според теб какъв шанс имам да стана кралица?

— Да беше избила твоето семейство, а не моето.

Принцесата се наведе напред и притисна херувимското си личице към решетките на килията.

— И това съм обмисляла. Възможно е някой ден да го направя.

— Не, няма да стане — обърна се да си върви Рай. — Никога няма да излезеш от тази килия.

— Същата като теб съм — напомни принцесата тихо.

— Нищо подобно! — отхвърли обвинението й той.

— Нямам почти никаква магия — продължи Кора. — Но и двамата знаем, че съществуват и други видове власт…

Рай забави крачка.

— Например чар, хитрост, съблазън, стратегия…

— Убийство — замери той принцесата със собствените й думи.

— Използваме каквото ни е подръка. Създаваме онова, което не е. Не сме чак толкова различни — Кора стисна здраво решетките. — И двамата искаме едно и също. Да ни смятат за силни. Единствената разлика между теб и мен е в броя на роднините, застанали на пътя ни към трона.

— Това не е единствената разлика, Кора.

— Побърква ли те, че си по-слабият?

Той я хвана за ръцете и натисна пръстите й в решетките.

— Жив съм, защото брат ми е силен — отсече Рай студено. — А ти си жива само защото твоят е мъртъв.