В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (56)

V

Рай препусна вън от двореца, веднага щом антари тръгнаха.

Вярваше, че в града са останали още твърде много хора за спасяване, и му идеше да крещи при мисълта да бездейства на закрито и минута повече. Скоро мракът щеше да ги връхлети, да го обгърнат падането на нощта и самотата. Ала засега все още имаше светлина — и време.

Взе двама души, и двамата Сребърни, и излезе по улиците на Лондон в опит да не насочва вниманието си към злокобния дворец, който се рееше до неговия, където необичайна процесия поданици се катереше стълбите му; стараеше се да не се впуска в умуване как така странната черна субстанция превръща участъци от пътя в лъскави, подобни на лед ивици и пълзи по стените като бръшлян или скреж. Магията побеждава природата.

Намери неколцина лондончани, спотаени в дъното на къщата си, твърде изплашени да излязат. Момиченце се скиташе, замаяно и покрито с пепелта от мъртвец — така и не пожела да каже роднина, приятел, познат или непознат е бил. На третото излизане гвардеец препусна с все сили насреща му.

— Ваше Височество! — извика той, а кръвният белег се смесваше с потта на челото му, докато дърпаше юздите на коня. — Трябва да видите нещо!

Така принцът се озова в изпразнената кръчма.

Две дузини мъже — всички облечени в униформите в златно и червено на кралската гвардия. И до един болни. До един умиращи. Рай познаваше всички — по лице, ако не по име. Исра спомена, че част от подчинените й са изчезнали. Че кръвните белези са поддали. Ала те не се бяха изгубили. Бяха се събрали тук.

— Ваше Височество, почакайте! — извика Сребърният, когато Рай се втурна в кръчмата, но той не се боеше нито от дима, нито от болестта. Някой бе избутал встрани масите и столовете, бе разчистил пространство и сега хората на баща му — неговите гвардейци! — лежаха на пода в редици, с празноти тук и там, където неколцина се бяха надигнали от смъртния си одър или бяха паднали завинаги.

Всички си бяха свалили грижливо броните и, подпрени по протежение на стените, те образуваха галерия от кухи зрители, а на пода гвардейците се потяха, гърчеха се и се бореха с демони, невидими за принца — досущ като Алукард на борда на „Острието“.

Вените на гърлата им се очертаваха в черно, а цялата кръчма миришеше леко на горяща кожа, понеже магията прогаряше пътя си през болните.

Въздухът тежеше от ситен прах.

Пепел, осъзна Рай.

Само това бе останало от онези, които бяха изгорели.

Един гвардеец се бе свлякъл по стената до вратата, болестта тепърва начеваше у него и лицето му беше окъпано в пот.

Брадата му бе добре оформена, косата — прошарена със сиво, и Рай го разпозна отведнъж. Толнерс. Бе служил на баща му, преди да стане крал. А после изпратен да служи на принца. Тази сутрин го видя в двореца, в безопасност и на сигурно място зад защитата.

— Какво си направил? — попита той и сграбчи гвардееца за яката. — Защо си излязъл от двореца?

Толнерс ту се връщаше в съзнание, ту пак го губеше.

— Ваше Величество! — изхъхри той. В плен на треската обърка Рай с баща му. — Ние сме… кралската гвардия… не се… крием. Ако не сме… достатъчно силни… да преборим мрака… не заслужаваме… да служим… — и млъкна, разтърсен от внезапна, мощна тръпка.

— Глупако! — възкликна Рай, ала внимателно остави Толнерс и придърпа дрехата му, за да го завие по-добре, защото гвардеецът трепереше. Обърна се към пълното с умиращи войници помещение и прокара оцапаните си с пепел пръсти през косата си, колкото вбесен, толкова и безпомощен. Не можеше да спаси поданиците си. Оставаше му само да гледа как се борят, провалят се и умират.

— Ние сме кралската гвардия — промърмори един от болните.

— Кралската гвардия сме! — повториха още двамина и надигнаха гласове, за да противопоставят девиза си срещу онова, с което мракът се опитваше да ги победи.

Рай изпита желание да крещи, да ругае, но не си позволи подобни изстъпления, понеже знаеше какво направи самият той в името на силата и какво рискува дори и сега, като обикаля през прокълнатите улици и се впуска сред отровната мъгла. Знаеше, че дори да не го защитава магията на Кел, все едно щеше да излиза докрай — заради града, заради народа си.

Ето защо постъпи, както постъпи с Алукард в каютата на „Острието“.

Единственото, което му беше по силите.

Остана при гвардейците.

 

 

Максим Мареш знаеше цената на един антари.

Сега стоеше до прозореца и гледаше как цели трима се отдалечават на кон от двореца и напускат града с чудовището, тровещо сърцето му. Бе преценил шансовете и знаеше, че е взел правилното решение — тази стратегия бе с най-благоприятен потенциален изход — но въпреки това имаше ужасното усещане, че внезапно остава без най-добрите си оръжия. По-лошо; разхлабил е хватката си, изтървал ги е и сега е изправен срещу врага, но няма меч в ръка.

Неговото оръжие не беше готово — още се ковеше.

Отражението на Максим висеше застинало в стъклото. Не изглеждаше добре. И се чувстваше още по-зле. Опря ръка на прозореца и сенките очертаха пръстите му в призрачно повторение, зловещо подражание.

— Позволи му да напусне града — обади се мек глас и авен есен се появи в стъклото зад него, видение в бяло.

— Така е — съгласи се Максим. Беше видял трупа на сина си на леглото, с неподвижни гърди, хлътнали бузи и сива кожа. Образът гореше като дамга зад клепачите му — спомен, който никога нямаше да забрави. И по-ясно от всякога разбираше, че животът на Кел принадлежи на Рай и ако кралят не е в състояние да го опази, за предпочитане е да го отпрати.

— Веднъж се опитах да спра Кел. Оказа се грешка.

— Този път можеше и да остане — предположи Тийрън предпазливо, — ако го бяхте помолил, вместо да заповядвате.

— Може би — Максим отлепи длан от прозореца. — Но този град вече не е безопасен.

Сините очи на жреца бяха пронизващи.

— Светът едва ли ще се окаже по-безопасен.

— Не мога да сторя нищо срещу опасностите по света, Тийрън, но по силите ми е да предприема нещо срещу чудовището тук, в Лондон.

Максим тръгна да пресича стаята и след три крачки тя се разлюля бясно под него. В течение на ужасен миг зрението на краля се замъгли и той си помисли, че ще падне.

— Ваше Величество! — Тийрън го улови за ръката. Новата редица разрези под туниката пулсираха мъчително, раните бяха дълбоки, имаше изрязани парчета плът и източена кръв. Необходима жертва.

— Добре съм — излъга кралят и се отскубна от хватката на жреца.

Тийрън го погледна осъдително и кралят съжали, че му е показал напредъка си.

— Не мога да те спра, Максим — укори го авен есен, — но този тип магия си има последици.

— Кога ще бъде готово сънното заклинание?

— Ако не внимаваш…

— Кога?

— Такова заклинание се прави трудно, а още по-трудно е да го разпънеш над цял град. Самото му естество преминава границата на нередното, да положиш тяло и ум в покой е все пак манипулация, повлияване на нечия воля…

— Кога?

Жрецът въздъхна.

— След ден. Най-много два.

Максим се изправи гордо и кимна. Щяха да издържат два дни. Налагаше се. Тръгна отново, този път подът под краката му беше стабилен.

— Ваше Величество…

— Върви довърши заклинанието си, Тийрън. И ме остави да довърша моето!