В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (10)

X

Кел премина с олюляване от улицата в дворцовите си покои и попадна сред внезапна светлина, топлина и невъзможна нормалност. Сякаш не бе погубен живот и не бе пречупен свят. Балдахинът на тавана се полюшваше, масивно легло се издигаше на подиум до едната стена, мебелите бяха от тъмно дърво, инкрустирано със злато, а над себе си той чуваше отгласите от бала на победителите на покрива.

Как така още продължаваше?

Как е възможно да не знаят?

Разбира се, че кралят щеше да се погрижи балът на победителите да продължи както е планирано, помисли си горчиво Кел. Да скрие състоянието на сина си от любопитните очи на Фаро и Веск.

— Какви ги разправяш, че Холанд бил тук? — сръчка го Лайла. — Имаш предвид тук в Лондон или тук в двореца?

Тя вървеше по петите му, но Кел вече бе стигнал до вратата на спалнята си и премина през нея. Покоите на Рай се намираха в края на коридора, а лакираната врата с позлата беше здраво заключена.

Пространството между двете стаи гъмжеше от мъже и жени, гвардейци, вестра и жреци. Те се обърнаха рязко при вида на Кел, гол до кръста под палтото си, с мокра от пот коса и кожа, цялата в засъхнала кръв. В погледите им той прочете шок и ужас, изненада и страх.

Присъстващите се размърдаха — някои тръгнаха към него, други се отдръпнаха, но до един му стояха на пътя и Кел призова порив на вятър, та да ги изтласка встрани, докато напредваше през тълпата към покоите на принца.

Не искаше да влиза в спалнята му.

Налагаше се да влезе.

Писъците в главата му се усилваха с всяка крачка, докато не отвори вратата и не спря, задъхан, на прага.

Първо видя пребледнялата от скръб кралица.

Второ — трупа на брат му, проснат на леглото.

Трето — и последно, бавното надигане и спадане на гърдите на Рай.

При това незначително, но благословено движение, Кел остана без дъх.

Бурята в главата му, държана така решително под контрол, сега се развихри — внезапен свиреп прилив на страх и мъка, облекчение и надежда, отстъпили пред разтърсваща радост. Рай беше жив! Кел не бе усетил слабото завръщане на сърцебиенето му заради своя побеснял и хаотичен пулс. Дори сега бе твърде леко, за да го долови. Но Рай беше жив! Беше жив. Жив беше!

Кел падна на колене, ала преди да рухне на пода, нежно го прихванаха топли ръце — този път не на Лайла, а на кралицата. Тя не осуети падането му, а полека се свлече заедно с него. Вкопчи се в раменете му, впи пръсти в гънките на палтото и младият антари се стегна в очакване на порицание, на удар. Беше си тръгнал. Беше предал сина й. Замалко да изгуби Рай — отново.

Вместо това Емайра Мареш опря чело о голите му и окървавени гърди, и се разплака.

Кел остана коленичил, вцепенен, и едва след малко се застави да вдигне уморено ръце и колебливо да прегърне кралицата.

— Молих се — прошепна тя и продължи да го повтаря безспир, докато антари й помагаше да се изправи.

На прага се появи кралят, останал без дъх, сякаш бе пробягал цялата дължина на двореца. Съпровождаше го Тийрън. Максим се втурна напред и Кел отново се стегна в очакване на скандал, ала кралят не каза нищо, само го обхвана ведно с Емайра в безмълвна обща прегръдка.

И тя не беше нежна. Кралят стискаше Кел, сякаш е единствената му каменна опора по време на ураган. Стискаше го силно, до болка, но магьосникът не се отдръпна.

Когато най-сетне Максим го пусна и отдръпна Емайра със себе си, Кел отиде до леглото на брат си. При Рай. Поднесе длан към гърдите на принца, само за да почувства сърцебиенето му. И ето го — равномерен пулс, невъзможен, но енергичен. И щом червеният антари се успокои, отново усети и сърцето на Рай зад ребрата си, загнездено в неговото: ехо, все още далечно, ала приближаващо с всеки удар.

Братът на Кел не изглеждаше като човек на смъртен одър.

Бузите на принца бяха розови, къдриците на челото му — лъскавочерни, бухнали и в странно несъответствие с разхвърляните възглавници и смачканите чаршафи, които говореха за страдание и борба. Кел наведе глава и долепи устни до челото на Рай, като си пожела той да се събуди и да му се подиграе за спасяването на дами в беда, заклинания или магически целувки. Ала принцът не помръдна. Клепачите му не потрепнаха. Пулсът му не се ускори.

Антари лекичко стисна раменете на брат си, но той продължи да спи. Кел се канеше да го разтърси, Тийрън обаче го стисна за китката и отдръпна ръката му.

— Малко търпение — посъветва го авен есен мило.

Кел преглътна и се извърна отново към стаята, внезапно осъзнал колко е тихо, независимо от присъствието на кралското семейство, нарастващата тълпа жреци и гвардейци, включително Тийрън и Хастра, този път в обикновени дрехи. Лайла се навърташе около вратата, бледа от изтощение и облекчение. А в ъгъла бе застанал Алукард Емъри с кървясали очи, от което буреносно-тъмните му ириси се бяха оцветили в залезносиньо.

Кел не можа да се застави да попита какво се е случило и какво са видели свидетелите. Цялата стая бе обгърната в аурата на призрачното, хората — с твърде вцепенени изражения на изпаднали в шок. Беше толкова тихо, че антари чуваше музиката от проклетия бал на победителите да гърми над главите им.

Толкова тихо, че — най-сетне! — чуваше дишането на Рай, спокойно и равномерно.

И на Кел неимоверно силно му се прииска да задържи този миг, да легне до принца и да заспи, да избегне обясненията, обвиненията в предателство и провал… но виждаше въпросите в очите на всички, които гледаха ту него, ту Лайла, в недоумение от внезапното му завръщане и кръвта по тялото му.

Така че преглътна и започна разказа си.