В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (63)

IV

Когато покрай Ленос прелетя птица, той стоеше на кърмата на „Призрак“ и си играеше с едно от малките дървени корабчета, каквито Айло оставяше навсякъде.

Притеснено вдигна глава. Внезапната поява можеше да означава само едно — приближаваха суша. Което нямаше да е проблем, ако не се бяха насочили право към пазара на Марис, насред морето. Морякът забърза към носа, докато „Призрак“ се носеше кротко към пристанището, появило се на крайбрежието.

— Защо приставаме?

— По-лесно е да начертаем курс оттук — отсече Джаста. — Освен това запасите ни са малко. Тръгнахме набързичко.

Ленос хвърли нервен поглед към Алукард, който още на изкачване от кубрика попита:

— Не продължаваме ли да бързаме?

— Няма да се бавим — беше единственият отговор на Джаста.

Ленос вдигна длан срещу слънцето — то вече бе преминало зенита си и сега потъваше към хоризонта — и присви очи към редицата кораби, вързани на пристанището.

— Порт Розенал — позна го Алукард. — Последната спирка от какъвто и да било интерес преди Северния залив.

— Това не ми харесва — измърмори принцът антари, който се присъедини към тях на палубата. — Джаста, ние…

— … ще свалим сандъците и ще презаредим — настоя капитанката, докато двете с Хано размотаваха въжетата и ги хвърляха през борда. — Час, най-много два. Поразходете се. До падането на нощта ще сме напуснали пристанището и ще сме на пазара рано заранта.

— Аз например бих похапнал — обяви Алукард и разгъна трапа. — Без да се обиждаш, Джаста, но Айло готви горе-долу толкова добре, колкото и вижда.

Корабът застина неподвижен, а двама от пристанищните работници уловиха въжетата и ги вързаха. Алукард слезе по трапа, без да поглежда през рамо, с Бард по петите.

— Светии! — промърмори Джаста под нос. Кел и Ленос едновременно се обърнаха към нея. Морякът и в червата чувстваше, че нещо не е наред.

— Идваш ли? — извика Лайла.

Кел подвикна в отговор:

— Ще остана на кораба — и после се обърна към Джаста. — Какво има?

— Трябва да слезеш — нареди капитанката на „Призрак“. — Веднага.

— Защо? — попита антари, но Ленос вече бе забелязал троицата, която се насочваше към тях по кея. Двама мъже и жена, облечени в черно, и всеки с меч, окачен на кръста. Обзе го нервно напрежение.

Кел най-сетне забеляза непознатите.

— Това кои са?

— Проблем са — изплю Джаста, а Ленос се обърна да предупреди Алукард и Бард, но те вече бяха прекосили пристана до средата, а и капитанът сигурно бе забелязал опасността, защото спокойно бе преметнал ръка през рамото на Лайла и я насочваше встрани.

— Какво става? — поиска да знае Кел, докато Джаста се завърташе на пети и тръгваше към трюма.

— Не би трябвало да са тук, не и толкова рано през годината.

— Кои са те? — поиска да знае Кел.

— Това е частно пристанище — Ленос с дългите му крака дори не полагаше усилия, за да не изостава, — управлявано от човек на име Розенал. Това са неговите мечове. По принцип не пристават преди лятото, когато времето е добро и морето — изобилно. Дошли да са проверят товара, да търсят контрабанда.

Кел поклати глава.

— Мислех си, че този кораб тъкмо с контрабанда се занимава.

— Така е — съгласи се Джаста, слезе по трапа и се спусна в трюма. — Хората на Розенал вземат дял. Удобно е, понеже единствените кораби, които идват тук, не развяват кралското знаме. Ала са подранили.

— Все още не разбирам защо трябваше да слезем… — продължи Кел. — Твоят товар си е твой проблем…

Джаста се обърна към него и едрото й тяло изпълни целия канижел^[1].

— Така ли? Вече не сме в Лондон, принцче, и не всички извън столицата са приятели на трона. Тук кралят е парата и без съмнение хората на Розентал с радост ще вземат откуп за принц или ще продадат парчета от антари на „Фераси Страс“. Ако искаш да стигнеш до там цял, хващай предателя магьосник и изчезвайте!

Ленос видя Кел да пребледнява.

По палубата отекнаха стъпки и Джаста изръмжа и хукна напред, като остави Кел да свали чифт шапки от куките в канижела и да нахлузи една върху медната си коса. Холанд надали беше чул предупреждението от палубата, но тропотът сигурно му бе подсказал достатъчно — когато стигнаха при него, вече беше станал от койката.

— Предполагам, има проблем?

Стомахът на Ленос бе свит от притеснение да го види свободен, но Кел бутна втората шапка в ръцете на белия антари.

— Джаста! — разнесе се глас над главите им.

Холанд си нахлузи шапката, черното му око изчезна в сенките на периферията, а капитанката ги избута и двамата от каютата и към люка в задната част на кораба. Отвори го и разкри къса стълба, която водеше към водата долу.

— Вървете. Веднага. Върнете се след час-два… — Джаста вече се обръщаше, понеже един от новодошлите бе стигнал до трапа, който водеше надолу в трюма. Чифт черни ботуши се появиха пред погледите им и Ленос изправи хилавото си тяло пред люка.

Зад него Кел се покатери навън.

Ленос чакаше да чуе плисък, но долови само изпъшкване, миг тишина и после приглушеното тропване на ботуши, отдалечаващи се по кея. Погледна през рамо и видя Холанд да скача от стълбата и да се приземява елегантно приклекнал до Кел, точно преди наемниците на Розенал да стъпят тежко в трюма.

— Сега пък какво става? — възмути се жената като видя Ленос, разпънал крайници над люка.

Той успя да се усмихне криво, отвърна:

— Проветрявам трюма — и се обърна да затвори люка. Наемничката го хвана за ръката и го избута встрани.

— Така ли?

Морякът затаи дъх, когато тя подаде глава навън и огледа морето и кея.

Ала след оттеглянето й от люка, той прочете отговора по отегченото й изражение и омекна от облекчение.

Не беше видяла нищо странно.

Двамата антари бяха изчезнали.