В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (45)

III

Кел видя Холанд да пада.

Белият антари се задържа за миг на ръба, а после изчезна и потъна в реката без никаква чужда помощ, повлечен от студената, мъртва тежест на омагьосаните си окови. На терасата цареше хаос, един гвардеец седеше на колене и се бореше с мъглата, а Лайла и Алукард се сражаваха със съживения труп на Джинар, от когото бяха останали само овъглени кости.

Нямаше време за мислене, за чудене, за съмнения.

Кел се хвърли в реката.

Пада по-дълго, отколкото очакваше.

Ударът във водата му изкара въздуха, разтърси го до мозъка на костите и той едва се сети да си поеме дъх, докато реката се затваряше около него, леденостудена и черна като мастило.

Далеч в дълбините, почти изчезнал от поглед, през черната вода и право към дъното потъваше блед силует.

Кел заплува надолу към Холанд, дробовете го боляха, докато се бореше с натиска на реката — не само тежестта на водата, но и магията на Осарон изсмукваше топлината и устрема му, докато той се опитваше със сила да си пробие път през нея.

Най-сетне достигна Холанд, застанал вече на колене на дъното, устните му помръдваха леко и беззвучно, а тялото бе закотвено от тежестта на оковите на китките му и на стоманените вериги около кръста и краката. Пребори се да се изправи, но не постигна нищо повече. След кратка битка изгуби войната с гравитацията и отново падна на колене. Вдигна се голям облак тиня при удара на веригите о дъното.

Кел се залюля пред пленника, палтото му тежеше от водата — тежест, достатъчна да го задържи в дълбините. Извади кинжала си и се поряза, преди да осъзнае безполезността на действието: щом бликна кръв, тя изчезна, размита от течението. Магьосникът изруга, жертвайки тънка струйка въздух, докато Холанд отчаяно се опитваше да задържи последния си дъх. Черната му коса се вееше по течението около лицето му, очите му бяха затворени, в стойката му личеше себеотрицание, сякаш предпочита да се удави, но не и да се върне в света над повърхността.

Изглежда възнамеряваше да сложи край на живота си тук, на дъното на реката.

Ала Кел не можеше да му позволи да го стори.

Холанд отвори очи, когато червеният му събрат го хвана за раменете и се наведе да се добере до китките му, отпуснати към дъното заради оковите. Белият антари поклати вяло глава, но Кел не го пусна. Разкъсваше го болката от студа и липсата на въздух и виждаше как подскачат гърдите на Холанд, който се бореше с потребността да вдиша.

Кел уви железните вериги около китките си и дръпна — не с мускули, а с магия. Желязото беше минерал, по спектъра на елементите се намираше между камъка и пръстта. Не можеше да го раздроби, но щеше да успее — с достатъчно усилия — да промени формата му.

Трансформацията на елемент представляваше немалък подвиг дори в работилница с достатъчно време и фокус; съвсем различно беше да го постигнеш под водата, обкръжен от мрачна магия, докато гърдите ти се раздират и Холанд бавно се дави.

Съсредоточи се, чу Кел как му се кара мастър Тийрън. Вглъби се.

Стисна здраво очи и се опита да си спомни наставленията на жреца.

Стихиите не са едно цяло сами по себе си, беше каза авен есен, а частици, всяка навързана с други, безкрайно въже, което отстъпва на следващото и това след него. Има естествена пауза, но не и шев помежду им.

Бяха минали години, откакто Кел се учеше да трансформира — и цели епохи, откакто бе стоял в кабинета на главния жрец с чаши в двете ръце и следваше линиите на спектъра на елементите, докато изливаше съдържанието им от едната в другата, превръщаше чашата вода в пясък, пясъка в камък, камъка в огън, огъня във въздух, а въздуха — във вода. И повтаряше — бавно, упорито, понеже действието не се отдаваше така естествено като теорията. Жреците го умееха — бяха извънредно фино настроени към тънкостите на магията, към границите между елементите, и те ставаха гъвкави в ръцете им — но магията на момчето беше твърде силна, твърде ярка и половината време се проваляше, чупеше чашите или изливаше съдържанието, станало наполовина камък и наполовина стъкло.

Съсредоточи се.

Вглъби се.

Под пръстите му желязото беше ледено.

Не трепваше.

Възли върху въже.

Холанд умираше.

Водните течения се вихреха заедно с мрака.

Съсредоточи се.

Вглъби се.

Кел внезапно отвори очи. Срещна погледа на Холанд точно когато металът започна да омеква под пръстите му, а през лицето на магьосника от Белия Лондон премина тръпка и червеният антари осъзна внезапно, че самоувереността на затворника е маска, скриваща паниката в сърцето му. Оковите отстъпиха пред отчаяните усилия на младежа и се превърнаха от желязо в пясък — тиня, която вдигна облак и сетне се разтвори в течението на реката.

Холанд се люшна напред при неочакваното изчезване на оковите. Надигна се, потребността от въздух го изстреля към повърхността.

Кел се оттласна от речното дъно, за да го последва.

Или поне се опита.

Издигна се на няколко фута, само за да бъде смъкнат назад и задържан от внезапна, невидима сила. Последната глътка въздух му се изплъзна в силна струя, докато се бореше с хватката на водата. Зловещата магия се вкопчи в краката му, опита се да изцеди силата от крайниците му, от гърдите, опъна ръцете му настрани в зловещо подобие на стоманената рамка от двореца в Белия Лондон.

Водата около Кел се раздвижи и завихри, течението се усукваше в силует на мъж.

Здравей отново, антари.

Младият магьосник осъзна грешката си твърде късно. През онази последна секунда на терасата Осарон бе погледнал не Холанд, а него. Бе бутнал белия затворник през ръба, но разчиташе, че Кел ще се опита да го спаси. Бяха устроили капан за мраковития крал, а той, на свой ред, им бе подготвил свой вариант. За него.

В крайна сметка именно момчето от Червения Лондон се беше съпротивлявало, именно то бе отказало да преклони глава.

Сега ще коленичиш ли?

Невидимите окови задърпаха Кел към речното дъно. Дробовете му горяха, но още се съпротивляваше на реката. Опита — и се провали. Изпълни го паника.

Сега ще ми се молиш ли?

Кел затвори очи и се опита да потисне потребността от въздух, която пищеше в гърдите му и задавяше сетивата му. Пред очите му се мержелееха петна от бяла светлина и куха чернота.

Сега ще ме пуснеш ли да вляза?