В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (13)

II

Кел им разказа всичко.

Или поне всичко, което трябваше да знаят. Не каза, че е тръгнал с Ожка доброволно, все още сърдит заради затворничеството си и скарването с краля. Не обясни и че е обрекъл живота на принца и своя, вместо да се съгласи с условията на тварта. И не сподели как в един момент се е предал. Ала спомена на краля и на кралицата за Лайла и как е спасила живота му — и живота на Рай — и го е върнала у дома. Също и за оцеляването на Холанд и за силата на Осарон, за прокълнатия метален нашийник и за амулета от Червения Лондон в ръката на демона.

— Къде е сега това чудовище? — попита кралят.

Кел увеси нос.

— Не знам… — трябваше да каже повече, да ги предупреди за силата на Осарон, но съумя да изрече само: — Обещавам, Ваше Величество, да го намеря… — Гневът му не пламна — беше прекалено уморен за буйства, но бушуваше студено във вените му. — И ще го убия.

— Ще стоиш тук — кралят посочи леглото на принца. — Поне докато Рай се пробуди.

Кел понечи да възрази, ала Тийрън отпусна отново ръка върху рамото му и той се олюля под успокоителното въздействие на жреца. Свлече се в най-близкото кресло до леглото на брат си, а кралят излезе да призове гвардейците си.

Зад прозорците бяха започнали фойерверките и изпълваха небето в червено и златно.

Хастра, който не беше свалял поглед от спящия принц, стоеше облегнат на близката стена и шепнеше тихичко. Кестенявите му къдри бяха обсипани със злато на светлината на лампите, а той неспирно въртеше нещо между пръстите си. Монета. В началото Кел помисли, че го чува да реди заклинание за спокойствие, и си спомни, че Хастра навремето е бил предназначен за Светилището, но скоро осъзна, че говори на обикновен арнески. Четеше една популярна молитва, но се молеше, колкото и странно да беше, за прошка.

— Какво не е наред? — попита Кел.

Хастра се изчерви и прошепна:

— Моя е вината тя да ви намери. Моя е вината тя да ви отведе.

Тя. Хастра имаше предвид Ожка.

Кел разтри очи и отсече:

— Нищо подобно!

Ала младежът само поклати упорито глава и антари не можа да понесе вината в погледа му, огледално отражение на неговата. Обърна се към Тийрън, който сега стоеше до Лайла, държеше брадичката й в шепа и въртеше главата й, за да провери щетите на окото без грам изненада от своя страна.

Алукард Емъри все още се спотайваше в ъгъла отвъд кралското легло, потопен в сенките, вперил поглед не в Кел или в останалата част от спалнята, а в гърдите на Рай, които се надигаха и спускаха. Антари знаеше за дара на капитана и способността му да вижда нишките на магията. Сега Алукард стоеше абсолютно неподвижен, само очите му следяха невидимо явление, витаещо около гърдите на принца.

— Дай му време — промърмори капитанът, отговор на още незададен въпрос на Кел. Той си пое дъх с намерението да благодари любезно, но вниманието на Алукард внезапно прескочи към балконската врата.

— Какво има? — попита Кел, когато съперникът му се оттласна от стената и надзърна в оцветената в червено нощ.

— Стори ми се, че видях нещо…

Младият антари се напрегна.

— Какво видя?

Пиратът не отговори. Плъзна длан по стъклото, за да разчисти конденза. После поклати глава.

— Сигурно е било игра на…

Прекъсна го писък.

Не прозвуча нито в стаята, нито откъм двореца, а над главите им.

На покрива. Балът на победителите!

Кел скочи на крака, преди да осъзнае, че е събрал сили за това. Лайла, винаги по-бързата, вече беше извадила нож, макар още да не се бяха погрижили за раните й.

— Осарон ли е? — поинтересува се тя, докато антари се упътваше към вратата.

Алукард го следваше по петите, но Кел се обърна и с едно свирепо блъсване го принуди да се върне.

— Не. Не ти!

— Не очакваш от мен да остана…

— Очаквам от теб да бдиш над принца!

— Мислех, че това е твоя задача — изръмжа Алукард.

Ударът улучи в целта, но въпреки това Кел продължи да прегражда пътя на капитана.

— Ако се качиш горе, ще умреш.

— А ти няма, така ли?

Младият антари си припомни плъзналия в очите на Холанд мрак. Вибриращата мощ на ошока. Ужасът от прокълнатата примка на бесило около гърлото му. Преглътна.

— Ако не отида, всички ще умрат.

Той погледна кралицата, която отвори уста и я затвори няколко пъти, сякаш търсеше подходящата заповед или възражение, но накрая каза само:

— Върви!

Междувременно Лайла не се бе размотавала да чака разрешение.

Вече бе преполовила стълбите, когато Кел я догони — и нямаше да успее, ако тя не куцаше заради раната на крака.

— Как се е озовал там горе? — промърмори магьосникът.

— Как се е измъкнал от Черния Лондон? — запита го крадлата. — Как успя да ти спре притока на сила? Как…

— Добре — изръмжа Кел. — Разбрах намека!

Промъкнаха се покрай гвардейците на стъпалата, тичаха нагоре площадка след площадка.

— Само да си изясним положението — натърти крадлата. — Не ми пука дали Холанд е още в него. Ако ми се отвори възможност, няма да го пощадя!

Кел преглътна.

— Съгласен.

Стигнаха вратата към покрива. Лайла го сграбчи за яката и издърпа главата му към себе си. Впи поглед в очите му — едното плътно черно, другото изпълнено с танцуващи сенки и светлина. Зад вратите не се чуваше глъчка.

— Достатъчно силен ли си да спечелиш? — попита крадлата.

Беше ли? Не се изправяше срещу турнирен магьосник. Нито дори срещу капчица магия, каквато представляваше витари. Осарон беше разрушил цял свят. Беше променил друг по своя прищявка…

— Не знам — призна честно Кел.

Лайла го стрелна с усмивка, по-остра от стъкло.

— Добре — отвърна и бутна вратата. — Само глупаците са самоуверени!

 

 

Кел не знаеше какво очаква да намери на покрива.

Кръв. Трупове. Извратена версия на каменната гора, ширнала се навремето в подножието на замъка в Белия Лондон, с вкаменените трупове.

Вместо това видя тълпа, разкъсвана между объркването и ужаса, а в средата й — мраковитият крал. Кел се смръзна, обхванат от студена омраза към създанието в средата на покрива — чудовището, надянало кожата на Холанд — което се въртеше бавно в кръг и оценяваше присъстващите. Нашественикът, обкръжен от най-могъщите магьосници в света, ги гледаше без капка страх. В чернотата на очите му се четяха само интерес и вплетената в него натрапчива нишка на копнеж. Осарон стоеше в мраморния кръг и изглеждаше вкоренен в средата на света. Непоклатим. Неуязвим.

Тълпата се раздвижи и Кел видя Кисимир Васрин да лежи на земята в краката на Осарон. Или поне каквото беше останало от нея. Една от най-силните магьосници на Арнес, сведена до обгорен почернял труп, златните украшения в косата й стопени до размазани петна светлина.

— Някой друг? — попита Осарон със своята изкривена версия на гласа на Холанд, копринен и зловещ, и разнасящ се сякаш отвсякъде наведнъж.

Весканските аристократи се бяха сгушили зад магьосниците си — двойка изплашени деца в сребърно и златно. Въпреки че не притежаваше магия, лорд Сол-ин-Ар не отстъпи, независимо от опитите на фароанският му антураж да го скрие зад една колона. На ръба на мраморната платформа се бяха струпали останалите магьосници, призовали стихиите си — около пръстите на един се вихреше пламък, друг държеше късове лед като ножове — но никой не посмя да нападне. Те бяха турнирни бойци, свикнали да се сражават на ринга, където най-сериозната контузия щеше да е пострадалата им гордост.

Какво беше казал Холанд на Кел още преди месеци?

Знаеш ли какво те прави слаб?

Никога не ти се е налагало да бъдеш силен.

Не ти е било нужно да се биеш. И определено никога — за живота си.

Сега Кел видя същия недостатък у тези бойци, пребледнели от страх със свалени маски.

Лайла го побутна по рамото, приготвила нож в другата си ръка. Не си казаха нито дума, нямаше и нужда. На дворцовите балове и на турнирните игри не се чувстваха на място, изпъкваха, но се разбраха тук и сега, обкръжени от опасност и смърт.

Кел кимна и без нито дума Лайла се прокрадна гладко като крадец в сенките около ръба на покрива.

— Никой? — подигравателно повтори мраковитият крал.

Вдигна крак и стъпи с ботуша си върху останките на Кисимир, които се строшиха на пепел под подметката му.

— При цялата ви сила се предавате толкова лесно!

Кел си пое дълбоко дъх и се застави да пристъпи напред, да излезе от прикритието на ръба на кръга и да застане в светлината. Осарон го забеляза и разцъфна в усмивка.

— Кел! — възкликна чудовището. — Издръжливостта ти ме смайва. Дошъл си да коленичиш пред мен ли? Да ме умоляваш ли?

— Дойдох да се бия.

Осарон отметна глава.

— Когато те видях за последно, пищеше.

Антари трепереше, но не от страх, а от гняв.

— Последният път, когато се видяхме, бях в окови! — въздухът около него звънтеше от мощ. — Сега съм свободен.

Осарон се усмихна още по-широко.

— Но съм виждал сърцето ти и то е оковано.

Кел стисна юмруци. Мраморът под краката му потрепери и започна да се цепи. Ошокът завъртя китка и нощта се стовари върху магьосника. Изтръгна дъха от дробовете му, застави го да падне на колене. С последната си капчица сила той се задържа изправен при все тежестта и след първия ужасен миг осъзна, че не въздухът се бори срещу него — волята на Осарон притискаше самите му кости. Кел беше антари. Досега никой не бе успявал да обърне тялото му срещу него. Сега обаче ставите му скърцаха, а крайниците заплашваха да се строшат.

— Ще те заставя да коленичиш пред краля си!

— Никога.

Кел отново се помъчи да призове мраморния под и камъкът потрепери при сблъсъка с волята му. Остана изправен, но по почти отегченото изражение на съперника си осъзна, че мраковитият крал си играе с него.

— Холанд — изръмжа Кел, в опит да потисне ужаса. — Ако си тук, бори се! Моля те… бори се!

Кисела гримаса пробяга по лицето на Осарон и после зад магьосника се разнесе трясък от броня срещу дърво — гвардейците бяха разбили вратата, когато се качиха на покрива с Максим в средата на формацията си.

Гласът на краля изтътна в нощта:

— Как смееш да стъпваш в моя дворец?

Вниманието на Осарон се насочи към краля и Кел простена, внезапно освободен от тежестта на волята на демона. Олюля се една крачка, междувременно извади нож и си пусна кръв, а по светлите плочи потекоха алени капки.

— Как смееш да се обявяваш за крал?

— Имам повече право над престола от теб.

Дългите пръсти на Холанд потрепнаха отново и кралската корона излетя от главата на Максим — или щеше да литне, ако той не я беше грабнал от въздуха с ужасяваща бързина. Очите на краля блестяха като разтопен метал, докато смачкваше короната в ръце и я превръщаше в дълго острие. Стори го с един-единствен плавен жест, който подсказваше за отминалите славни дни, когато преди да стане Златния крал, Максим беше Стоманения принц.

— Предай се, демоне! — заповяда той. — Или ще паднеш!

Зад гърба му кралските гвардейци извадиха мечове с начертани по остриетата заклинания. Гледката на краля и гвардейците му явно изтръгна останалите магьосници от ступора. Неколцина заотстъпваха и подканваха аристократите да слязат от покрива и да бягат, а други проявиха достатъчно дързост да пристъпят напред. Ала Кел знаеше, че никой от тях не може да се сравнява с противника им. Нито гвардейците, нито магьосниците, нито дори кралят.

Появата на Максим обаче бе отворила нова възможност за Кел.

Беше му спечелила предимство.

Докато вниманието на Осарон бе още съсредоточено върху краля, антари се приведе в бойна стойка. Кръвта му бе разпространила крехки цепнатини по каменния под — тънки щрихи от червено се протягаха и увиваха около ботуша на чудовището.

— Ас анаси — нареди той. — Разпръсни се.

Думите, навремето достатъчни да прогонят витари от света, сега не постигнаха нищо. Осарон го стрелна с изпълнен със състрадание поглед, а в черните му очи се усукваха сенки.

Кел не отстъпи. Положи длани на пода и заповяда:

— Ас стено!

Мраморният под се раздроби на стотици шрапнели, които се издигнаха и се стрелнаха към мраковития крал. Първите улучиха и потънаха в крака на Осарон, а антари изпита прилив на надежда, преди да осъзнае грешката си.

Не се опитваше да убие.

Първото каменно острие бе и единственото, улучило целта. Бегъл поглед от страна на противника стигаше останалите да потрепнат, да забавят полет и да спрат. Кел натискаше с всички сили, но да подчини тялото си беше едно, а стотина самоделни остриета — друго, и Осарон спечели бързо: просто обърна каменните парчета навън сякаш са спици на колело, с щръкнали като лъчи остри ръбове.

Лениво вдигна ръце и остриетата потръпнаха, досущ стрели върху опънати тетиви, но преди демонът да успее да ги изстреля по гвардейците, краля и магьосниците на покрива, цялото му тяло се разтресе.

Сенките в очите на краля позеленяха.

Някъде дълбоко в тялото му Холанд отвръщаше на удара.

Късовете камък тупнаха на земята, а Осарон стоеше вцепенен, съсредоточил вниманието си навътре.

Максим забеляза открилата се възможност и даде знак.

Кралските гвардейци нанесоха удар — дузина нападнаха един разсеял се бог.

И за миг Кел си помисли, че това ще бъде достатъчно…

За миг…

Ала тозчас Осарон вдигна глава с блеснали черни очи и зловеща усмивка. И им позволи да нападнат.

— Чакайте! — извика младият магьосник, но беше твърде късно.

В мига преди гвардейците да се стоварят върху мраковития крал, чудовището изостави черупката си. Мракът се изля от откраднатото тяло на Холанд, гъст и черен като дим.

Белият антари рухна, а сянката, която сега беше Осарон, се понесе със змийски движения по покрива. На лов за ново тяло.

Кел се извърна в търсене на Лайла, но не я видя в тълпата и дима.

После, внезапно, мракът се обърна срещу него.

Никога, каза си той, отказал вече веднъж на чудовището. Не можеше да понесе втори път нашийника. Нито студения ужас сърцебиенето да спре в гърдите му.

Мракът се устреми срещу него и Кел неволно отстъпи назад в подготовка за сблъсък, ала той така и не се случи. Чернотата докосна окървавените му пръсти и се отдръпна — не толкова отблъсната, колкото умислена.

Демонът се изсмя — зловещ звук — и започна да се събира, да се уплътнява в колона, и после — в човек. Не от плът и кръв, а от напластена сянка, толкова гъста, че приличаше на течен камък, съчетание от остри ръбове и плавни преходи. На главата на тази статуя се мъдреше корона с щръкнали подобно на рога дузина шипове, чиито върхове се разсейваха в дим.

Мраковитият крал в истинската му форма.

Осарон си пое дъх и разтопеният мрак в сърцевината му проблесна като жарава и блъвна горещина. Ала при все това продължаваше да изглежда по-твърд от камък. Докато разглеждаше дланите си с пръсти, които повече приличаха на остри върхове, устата му се изви в жестока усмивка.

— Много време мина, откакто бях достатъчно силен да удържа собствената си форма…

Посегна внезапно към гърлото на Кел, но спря, понеже във въздуха със свистене се стрелна стомана. Ножът на Лайла улучи Осарон по темето, но острието не се заби, а премина право през него.

Значи не беше истински, не от плът. Още не.

Ошокът стрелна крадлата с поглед, а тя вече вадеше втори нож. Спря се под тежестта на взора му, тялото й очевидно се напрягаше в хватката му, и Кел отново се възползва от шанса си и притисна кървава длан към гърдите на съществото. Ала плътта се обърна на дим около пръстите му, отдръпна се от магията му и Осарон се извърна отново, с гравирано върху каменните черти раздразнение. Освободена, Лайла посегна към него с къс гвардейски меч в ръка и стовари оръжието в свирепа дъга. Посече тялото му от рамото до бедрото.

Демонът се раздели около острието и после се разтвори.

Беше тук и изведнъж го нямаше.

Кел и Лайла се вгледаха един в друг, задъхани и изумени.

Гвардейците грубо изправиха на крака изгубилия съзнание Холанд с безволево люшкаща се глава, а навред по покрива гости и магьосници стояха сякаш обладани от заклинание, макар реакцията им навярно да се дължеше на шок, ужас и объркване.

Кел и крал Максим се спогледаха през покрива.

— Толкова много имаш да учиш!

Кел се извърна припряно и откри Осарон отново уплътнен, сега вече застанал не на натрошената среда на покрива, а върху перилата по ръба, все едно тръбата от метал беше твърда земя. Наметалото му се ветрееше свободно. Видение на човек. Сянка на чудовище.

— Боговете не са смъртни — обяви той. — Полага им се преклонение.

Черните му очи блестяха от зловеща наслада.

— Не се притеснявай. Ще ви науча как. И след време… — Осарон разпери ръце. — Ще направя този свят достоен за мен!

Кел твърде късно осъзна какво ще се случи.

Втурна се напред, точно когато ошокът се наклони назад, с гръб през перилата — и падна.

Младият антари стигна ръба съвсем навреме, за да види как мраковитият крал пада в Айл далеч долу. Тялото му цопна без пръски и още докато потъваше, започна да се разтваря, все едно разлято по течението мастило. Лайла се притисна до Кел в опит да проследи какво се случва. На покрива гълчавата се усилваше, но те двамата стояха и съзерцаваха в безмълвен ужас как перото от мрак расте ли, расте, разстила се, и червената река постепенно почернява.