В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (23)

V

Кел не знаеше, че търси Лайла, докато не се сблъска с момиче, което не беше тя.

— О! — възкликна девойката, великолепна в зелено-сребърна рокля.

Улови я, задържа и двама им на крака, а весканската принцеса вместо да се отдръпне, се отпусна в обятията му. Бузите й розовееха, сякаш е тичала, очите й бяха глазирани от сълзи. Едва на шестнайсет, Кора все още притежаваше кокилестата походка на дете, но имаше тяло на млада жена. При първата им среща, Кел се изуми от контраста, но сега тя му се стори съвсем малка — момиченце, което си играе с роклята на мама в свят, за който не е готова. Все още не можеше да повярва, че Рай се страхува толкова именно от нея.

— Ваше Височество…

— Мастър Кел — отвърна Кора разтреперана. — Какво става? Не искат да ни кажат нищо, но онзи човек на покрива и тази ужасна мъгла, а сега и хората по улиците… видях ги през прозореца, преди Кол да ме издърпа назад… — говореше бързо, весканският й акцент я препъваше на всеки няколко думи. — Какво ще се случи с всички нас?

Вече се бе притиснала към него и Кел беше благодарен, че пътем спря в покоите си да си облече риза.

Нежно побутна принцесата назад.

— Стига да не излизате от двореца, ще сте в безопасност.

— Безопасност… — повтори тя и стрелна с поглед най-близката врата, чиито стъкла бяха заскрежени от зимния студ и прошарени със сенки. Заяви: — Мисля, че ще се чувствам в безопасност единствено редом с вас!

— Колко романтично! — намеси се сух глас и Кел се обърна, за да види Лайла, облегната на стената, и Хастра — на няколко крачки зад нея. При вида им Кора се скова в обятията му.

— Прекъсвам ли нещо? — попита крадлата от Сивия Лондон.

— Да! — възкликна Кора.

— Не — отвърна в същия момент Кел.

Засегната, принцесата го изгледа и насочи недоволството си към нашественичката.

— Махни се — нареди с нетърпящ възражения тон, присъщ на аристократите и глезените деца.

Кел се намръщи, а Лайла само вдигна вежда.

— Това пък какво беше? — попита и се приближи. Беше с половин глава по-висока от весканката.

Трябва да й се отдаде дължимото — Кора не отстъпи.

— Намираш се в присъствието на принцеса. Предлагам ти да научиш къде ти е мястото!

— И къде е то, принцесо?

— Под мен.

При тези думи Лайла се усмихна — една от онези усмивки, от които Кел изтръпваше целият. След такива усмивки обикновено следваше изваждане на оръжие.

— Са’таш, Кора! — зад ъгъла се появи брат й, Кол, с изкривено от гняв лице. На осемнайсет той не притежаваше и капка от детинската мекота в чертите на сестра си, и нищо от жилавата й грациозност. Последните следи на детството се бяха задържали в сините му очи, които се стрелкаха насам-натам, но във всички други отношения беше същински вол — създание на бруталната мощ. — Нали ти казах да стоиш на балкона! Това не е игра.

Буря помрачи лицето на Кора.

— Търсех този антари.

— Е, намерила си го — Кол кимна на Кел и хвана сестра си за ръката. — Ела!

Въпреки разликата в ръста им, Кора се отскубна, но съпротивата й се изчерпи дотам. Стрелна Кел със засрамен поглед, а Лайла — с отровен, и излезе след брат си.

— Не убивай вестителя — предупреди крадлата, когато весканците се изгубиха от поглед, — но според мен принцесата се опитва да ти влезе… — огледа Кел от глава до пети — … под крилото.

Той подбели очи.

— Тя е само дете.

— И бебетата кобри имат отровни зъби… — Лайла въздъхна и се олюля на пети — леко полюшване на човек, който губи равновесие. Облегна се на стената.

— Лайла? — Кел се пресегна да я подхване. — Спала ли си изобщо?

— Не започвай и ти! — сопна се тя, махна с ръка да откаже помощта му и се извърна към Хастра. — Всъщност се нуждая от силно питие и ясен план… — Думите й се нижеха с обичайния язвителен тон, но тя не изглеждаше добре. Скулите й бяха опръскани с кръв, но именно очите й — отново очите — привлякоха вниманието на Кел. Едното топло и кафяво, другото — нацепено от назъбени пукнатини.

Изглеждаше ужасно и същевременно правилно, а той не бе в състояние да откъсне поглед от това око.

Лайла не помръдна и не отклони взор. Това беше основното при нея. Всеки срещнат представляваше изпитание, предизвикателство. Кел скъси разстоянието помежду им и поднесе ръка към лицето й, ударите на пулса и силата й туптяха силно под дланта му. Тя се стегна при допира му, но не се отдръпна.

— Не изглеждаш добре — прошепна магьосникът и плъзна палец по челюстта й.

— С оглед на положението — промърмори тя, — според мен се справям добре…

На няколко крачки от тях Хастра видимо полагаше усилия да се слее със стената.

— Върви си — подхвърли му Кел, без да сваля поглед от Лайла. — Почини си малко.

Момчето се размърда с неудобство.

— Не мога, сър. Трябва да отведа мис Бард до…

— Оттук ще я поема аз — прекъсна го Кел.

Хастра прехапа устни и отстъпи няколко крачки.

Лайла облегна чело о челото на младия магьосник, лицето й бе така близо до неговото, че чертите й изглеждаха размазани. Ала въпреки това счупеното й око сияеше със страховита светлина.

— Така и не си ми казала… — прошепна той.

— Ти така и не забеляза — довърши тя. И добави: — Алукард обаче го видя.

Ударът улучи и Кел понечи да се отдръпне, но клепачите на Лайла запърхаха и тя се олюля опасно.

Антари я подхвана и нежно прошепна:

— Ела. Имам спалня горе. Защо не…

Лайла му се ухили сънено.

— Опитваш се да ме вкараш в леглото си ли?

Кел успя да се усмихне в отговор.

— Честна размяна. Прекарал съм достатъчно време в твоето.

— Ако си спомням правилно, през цялото време се намираше върху завивките — уточни тя със завален от умора глас.

— И бях вързан за кревата — допълни Кел.

Следващата й реплика бе съвсем завалена:

— Само какви дни бяха… — и рухна по лице. Стана толкова бързо, че младият магьосник успя единствено да я поеме в обятията си.

— Лайла? — попита, първо тихичко, а после по-строго. — Лайла?

Тя промърмори нещо в яката му, ставаше дума за остри ножове и меки ъгли, но не се събуди, а Кел стрелна Хастра с поглед — той не беше помръднал, но изглеждаше извънредно засрамен.

— Какво си й направил?

— Беше само тоник, сър — заекна младежът. — Да й помогне да заспи.

— Упоил си я?

— По заповед на Тийрън — съвсем се засрами Хастра. — Той каза, че била луда и упорита, но няма да ни е от полза мъртва… — при тези думи понижи глас, имитирайки със стряскаща точност тона на авен есен.

— И какво планираш да сториш, когато тя се събуди отново?

Хастра се преви:

— Да се извиня?

Кел изпъшка, възмутен, а Лайла се сгуши — именно се сгуши! — в рамото му.

— Бих ти предложил — сопна се на младия мъж, — да помислиш по-добре. Например да си планираш път за бягство.

Хастра пребледня, а Кел вдигна Лайла в ръце, изумен колко е лека. Заемаше толкова много място в света — в неговия свят — че беше трудно да си представи колко е слабичка в действителност. В представите му бе по-тежка от камък.

Главата на Лайла се люшна изнемощяла на гърдите му. Младият магьосник си даде сметка, че досега не я е виждал да спи — без суровото изражение, без бръчката на челото, без изпепеляващия поглед изглеждаше стряскащо млада.

Той забърза през коридорите, стигна до спалнята си и положи Лайла на дивана.

Хастра му подаде одеяло.

— Не трябва ли да я освободим от ножовете й?

— На света няма толкова тоник, че да оправдае риска — отвърна Кел.

Зае се да завива крадлата с одеялото, но спря и се намръщи на каниите, наредени по ръцете и краката й.

Едната беше празна.

Сигурно няма значение, помисли си той и се наведе да подпъхна прилежно одеялото, но при изправянето го боцна съмнение — гризящо притеснение, което избледня до съмнение, когато излезе в коридора.

Сигурно не е от значение, повтори той, след като се облегна на вратата и изтри от очите си остатъците от съня.

Преди малко, в спалнята на Рай, нямаше намерение да заспива — бе търсил само миг на покой, секунда да си поеме дъх. Да се приготви за всичко предстоящо.

Сега обаче чу някой да си прочиства гърлото и видя Хастра да си играе с монета между пръстите.

— Остави я — подкани го той.

— Не мога — отвърна бившият гвардеец.

Кел призова монетата от ръката на Хастра в своята. Гвардеецът изписка тихо, но не посегна да си я вземе обратно.

Отблизо антари видя, че това не е обикновена пара̀. Беше сечена в Белия Лондон, дървен диск с останки от контролиращо заклинание, гравирано върху езито на монетата.

Какво беше казал Хастра?

Моя е вината, че тя те намери.

Значи така беше успяла да го открие Ожка.

Ето защо момчето се самообвиняваше.

Кел сви шепа върху монетата, призова огън и остави пламъците да я погълнат.

— Ето — той отърси пепелта от шепата си. Оттласна се от вратата, но погледът на Хастра остана залепен за ламперията.

— Принцът наистина ли е жив? — прошепна той.

Антари се отдръпна като ударен.

— Разбира се. Защо пита…

Момчето дори бе присвило от притеснение големите, кафяви очи.

— Защото не го видя какъв беше, сър. Какъв беше, преди да се върнеш. Не само си беше отишъл. Беше все едно… се е случило отдавна. Почива от дълго време. Все едно изобщо не се е връщал… — Кел се вцепени, но Хастра продължи да говори с тих, ала настоятелен глас, и с порозовели от напрежение бузи. — И кралицата, тя не искаше да напусне трупа му, и все повтаряше до безкрай, че той ще се върне, понеже ти ще се върнеш, и съм виждал, че двамата носите един и същ печат; обвързани сте един с друг, някак си, живот към живота и, ами, знам, че не ми е работа, знам си го, но трябва да попитам. Това някаква жестока илюзия ли е? Истинският принц дали…

Кел вдигна ръка към рамото на гвардееца и усети напрежението му, искрената загриженост за живота на Рай. Въпреки всичките му глупости, поданиците на кралството до един обичаха брат му.

Посочи надолу по коридора.

— Истинският принц — каза твърдо, — спи зад онази врата. Сърцето му бие така силно в гърдите, както моето в моите, и положението ще остане такова до деня, когато умра.

Кел вече бе отстъпил, но гласът на Хастра го върна — тих, ала настоятелен.

— В Светилището има поговорка. Ис авен стран.

— Благословената нишка — преведе Кел.

Бившият гвардеец кимна разпалено, очите му заблестяха:

— Знаеш ли какво значи? От една от нашите легенди е, Произходът на магьосника. Магия и Човек били братя, само дето нямали нищо общо, защото силата на единия била слабото място на другия. И така един ден Магия изтъкал благословена нишка и се привързал за Човек, толкова здраво, че нишката се врязала в кожата им… — тук Хастра обърна длани и изпъна китки, за да се покажат вените. — И оттогава насетне споделяли най-добрите и най-лошите си черти, силните си места и слабостите си.

Кел го сви под лъжичката.

— Как свършва тази легенда?

— Няма край — отвърна Хастра.

— Дори ако се разделят?

Доскорошният гвардеец поклати глава:

— Няма вече отделни „те“, мастър Кел. Магия е дал толкова много на Човек и Човек — на Магия, че техните краища се преливат, нишките им са се преплели и сега не могат да бъдат разделени. Обвързани са заедно — живот за живот. Половинки от цялото. Ако някой се опита да ги раздалечи, и двамата ще се разнищят.