В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (116)

I

Кралят на Англия не обичаше да го карат да чака.

В ръка държеше чаша вино на косъм от разливането, понеже обикаляше из стаята и от разплискването й го спасяваше само честото отпиване. Джордж IV си тръгна от празненството — по-точно прием в негова чест (както повечето, на които си даваше труд да присъства) — за да проведе тази ежемесечна среща.

А Кел закъсняваше!

Беше закъснявал и преди — все пак уговорката му беше с бащата на Джордж и след като здравето на стареца се влоши, антари си бе нарочил да закъснява само за да го дразни, кралят беше сигурен — но куриерът никога не беше закъснявал чак толкова.

Споразумението беше ясно.

Размяната на писма бе определена за петнайсето число на месеца.

Към шест часа вечерта куриер все още не се беше появил.

Ала когато часовникът на стената удари девет, Джордж се принуди сам да си напълни чашата, защото бе освободил всички слуги. Само за да угоди на госта си. Гост, който обаче отсъстваше.

На масата лежеше писмо. Не беше само послание — времето за празнословия отмина — а поредица изисквания. Всъщност — нареждания. По един магически артефакт месечно в замяна на най-добрите технологични постижения на Англия. Беше повече от честно. Семена магия срещу семена могъщество. Сила за сила.

Часовникът удари отново.

Девет и половина.

Кралят седна на дивана, а ризата му се опъна до скъсване на не особено стегнатото му тяло. Баща му лежеше в земята едва от шест седмици, а Кел вече се оказваше сериозен проблем. Налагаше се връзката им да бъде коригирана. Правилата — определени. Той не е някакъв размекнат старец и няма да понася прищевките на куриера, все едно дали е магьосник, или не.

— Хенри! — извика Джордж.

Всъщност не извика — не е нужно кралете да повишават глас, за да ги чуят — но миг по-късно вратата се отвори и влезлият в стаята се поклони ниско:

— Ваше Величество!

Хенри Тавиш беше около един пръст по-висок от Джордж — това много дразнеше краля — с гъсти мустаци и тъмна, подстригана коса. Хубавец с твърде неприятната задача да се занимава с дела, които тронът не би желал — или могъл — да поеме лично.

— Той закъснява — оплака се кралят.

Хенри знаеше за името и положението на очаквания посетител.

Джордж действаше предпазливо, разбира се, не се впусна да разпространява вестта за този друг Лондон, колкото и да му се искаше. Знаеше какво ще стане, ако новината се разнесе твърде скоро. Мнозина може и да я сметнат за съвсем редна, но с вплетеното в нея чудо би породила отровна вълна от скептицизъм.

— Такива глупости! — щяха да разправят хората. — Сигурно умствените проблеми се предават в рода по наследство!

Твърде лесно е да сбъркаш революционерите с лудите.

А Джордж не възнамеряваше да търпи подобно нещо. Не, когато разкрие магията на този свят — ако я разкрие — няма да бъде под формата на слух или клюка, а като демонстративна, неминуема заплаха.

Ала Хенри Тавиш беше друга история.

Той представляваше ключова фигура.

Беше шотландец, а всеки добър англичанин знае какви са шотландците — скрупулите им не са толкова големи, че да не си цапат ръцете.

— Все още няма следа от него — доложи новодошлият с насечен, но звънлив акцент.

— Провери ли в „На хвърлей камък“?

Крал Джордж не беше глупак. Държеше опашка подир чуждия „посланик“ още отпреди короноването си и макар мнозина от хората му да бяха докладвали, че губят следата на странния мъж в странно палто, който изчезвал тихомълком — моите извинения, Ваше Величество, толкова съжалявам, Ваше Величество — все пак откри, че Кел никога не напуска Лондон, без да посети онази кръчма.

— Сега се нарича „Петте върха“, сър — уточни Хенри. — Държи я доста шашав тип на име Тътъл, купи я след смъртта на стария собственик. Гадна работа, според властите, но…

— Не ми трябва урок по история — прекъсна го кралят, — просто отговор. Провери ли там?

— Ами да — отвърна Хенри, — наминах, но е затворено. Странна работа обаче, причу ми се, че вътре някой щъка, и рекох на Тътъл да отвори, а той каза, че не можел. Не че няма, а не може. Стори ми се подозрителна тая работа. Или си там, или не, а той ми се видя по-стреснат от обикновено, все едно нещо го е наплашило.

— Крие нещо, така ли?

— Той се крие — поправи владетеля си Хенри. — Работата е ясна. Таз кръчма сбира окултисти, а Тътъл сам се е провъзгласил за магьосник. Аз го смятам за мошеник, при все дето ми разправяте за тоз Кел, но влязох веднъж вътре, то там само завески и кристални топки, е, може и да има причина вашият пътешественик да наминава начесто оттам. Ако се е забъркал в нещо, защо тоз Тътъл да не знае какво е то. И ако пътешественикът е намислил да ви подведе, може все пак да намине оттам…

— Какво унижение… — промърмори Джордж. Остави чашата и се изправи. Грабна писмото от масата.

Оказваше се, че все пак с някои неща кралят трябва да се заеме лично.

 

 

Положението се влошаваше.

При това страшно много.

Нед изпробва прогонващи заклинания на три различни езика — единия от които дори не го говореше. Изгори всички магически треви, а после и половината други билки, налични в кухнята, но гласът само се усилваше. Сега дъхът му се замъгляваше, независимо колко високо гореше огънят в камината, и онова черно петно на пода бе нараснало първо до размерите на книга, после на стол, а сега беше по-голямо от масата, която той припряно избута, за да заклещи вратата.

Нямаше избор.

Трябваше да призове мастър Кел.

Нед така и не бе успял да извърши успешно призоваване, освен ако не броим пралеля му, когато беше на четиринайсет, но и досега не беше съвсем сигурен наистина ли го е навестила тъкмо тя, понеже чайникът беше препълнен, а котката се плашеше лесно. Но отчаяните времена изискват и отчаяни мерки.

Имаше го, разбира се, проблемът с пребиваването на Кел в различен свят. Ала същото се отнасяше и за тази твар, а както изглежда тя успяваше да пробие, значи вероятно и Нед е в състояние да шепне през цепнатината. Може би стените тук са по-тънки. Или има течение.

Нед запали пет свещи около елементалния комплект и монетата, подарена му от Кел при последното му посещение; получи се самоделен олтар в средата на най-кичозната маса в пивницата. Дори в отсъствието на димящи билки се разпространяваше светъл дим, който видимо се разделяше около приношенията, Нед го прие за много добър знак.

— Добре тогава — каза в нищото, едновременно и на Кел, и на мрака между световете. Седна, опрял лакти на масата и обърна длани, сякаш чакаше някой да се пресегне и да го хване за ръцете.

Пусни ме, шепнеше вечно присъстващият глас.

— Призовавам Кел… — Нед млъкна, осъзнал, че не знае цялото име на госта си, и опита отново. — Призовавам пътешественика, известен като Кел, от далечния Лондон.

Преклони се пред мен.

— Призовавам светлина срещу мрака!

Аз съм новият ти крал.

— Призовавам приятел срещу враг, когото не познавам…

Изведнъж ръката на Нед настръхна — още един хубав знак или поне той така се надяваше. Продължи:

— Призовавам странника с многото мантии!

Пусни ме.

— Призовавам мъжа с вечност в окото и магия в кръвта!

Свещите се залюляха.

— Призовавам Кел!

Нед стисна юмруци и треперещите пламъчета угаснаха.

Затаи дъх, а петте струйки тънък бял дим се понесоха във въздуха и образуваха пет лица с пет зейнали усти.

— Кел? — попита той с треперещ глас.

Нищо.

Нед се отпусна унило в стола.

Всяка друга нощ щеше да е на седмото небе, задето е успял да угаси свещите, но това не стигаше.

Пътешественикът не дойде.

Нед се пресегна и взе чуждоземната монета със звезда в средата и витаещо ухание на рози. Завъртя я между пръстите си.

— Ама че съм магьосник — промърмори под нос.

Зад зарезената порта чу тежко трополене на карета и коне, които спряха, а миг по-късно по вратата заудря юмрук.

— Отваряй! — изрева плътен глас.

Нед седна поизправен и прибра монетата.

— Затворено е!

— Отвори тази врата! — нареди непознатият отвън, — по заповед на Негово Величество краля!

Нед затаи дъх, сякаш щеше да прогони мига, като не диша, но мъжът продължи да блъска, а гласът — да повтаря „Пусни ме“ и той съвсем се обърка какво да стори.

— Разбийте я! — нареди втори глас, мазен и помпозен.

— Чакайте! — извика Нед. Наистина не можеше да си позволи да изгуби предната врата, не и когато само парче дърво удържаше мрака от изливане.

Дръпна резето и открехна лекичко вратата, само за да види на прага мъж с елегантно оформени мустаци.

— Боя се, че имаме теч, сър, не е удобно да…

Мустакатият блъсна с рязък удар вратата навътре и Нед се олюля заднешком, а Джордж IV влезе в пивницата му.

Гостът не беше облечен като крал, разбира се, но кралят си личи, все едно коприна и кадифе ли носи, или власеница. Познаваше се по стойката му, по високомерното изражение, и, естествено, по факта, че лицето му се кипреше върху новоизсечената монета в джоба на Нед.

Но в някои случаи опасност заплашва дори и краля.

— Умолявам Ви — призова го Нед, — напуснете това място незабавно!

Придружителят на краля изсумтя, а Джордж подигравателно се озъби:

— Да не би току-що да посмя да заповядваш на краля на Англия?

— Не, не, разбира се, нищо подобно, но, Ваше Величество… — Нед нервно се озърна из помещението. — Не е безопасно.

Кралят сбърчи нос.

— Тук единствено ми призлява от състоянието на това място. Къде е Кел?

Нед се ококори.

— Ваше Величество?

— Пътешественикът, известен като Кел. Същият, който през последните седем години наминава през кръчмата ти всеки месец, без пропуски.

Зад краля започваха да се събират сенки. Нед изруга под нос — отчасти проклятие, отчасти молитва.

— Какво беше това?

— Нищо, Ваше Величество — заекна съдържателят. — Не съм виждал мастър Кел този месец, кълна се, но ще пратя вест… — сенките вече се бяха сдобили с лице. Шепотът се усилваше. — Ще пратя вест, ако намине. Знам адреса ви… — изсмя се нервно. И сенките се хилеха. — Освен ако не желаете да…

— Какво, да му се не види, гледаш? — поиска да узнае кралят и погледна през рамо.

Нед не виждаше лицето на Негово Величество, така че не можеше да оцени изписалото се изражение, когато кралят видя призраците със зейнала уста и недоволни погледи, безмълвните им нареждания да коленичи, да моли за милост, да им се кланя.

Дали успява да чуе и гласовете?, почуди се Нед. Така и не му се отвори възможност да попита.

Спътникът на краля се прекръсти, пъргаво се завъртя и излезе от „Петте върха“, без да хвърли поглед назад.

Кралят, от своя страна, застина неподвижно; устата му шаваше, но не издаваше нито звук.

— Ваше Величество? — подкани го Нед, а призраците се прозяха и рухнаха в дим, в мъгла, в нищо.

— Да… — отрони Джордж умислено и си опъна палтото. — Ами тогава…

Без да продума повече, кралят на Англия изправи гръб и излезе решително.