В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (19)

I

Алукард сънуваше морето, когато чу вратата да се отваря. Звукът не беше силен, но се оказа не на място, не подхождаше на океанските пръски и крясъците на чайките.

Той се претърколи, все още обгърнат от омаята на съня и скован от болки след контузиите от турнира, а мислите му бяха изтляла жарава. После чу стъпка и дъските на пода изскърцаха. Внезапно капитанът осъзна съвсем реално присъствие на трети човек в стаята. В спалнята на Рай. А до него лежеше принцът, все още в безсъзнание и невъоръжен!

Алукард се надигна с плавно движение, водата от чашата до леглото излетя и се вледени във вид на кинжал в дланта му.

— Покажи се! — той вдигна леденото острие в бойна стойка, готов да удари нашественика, ако онзи продължи да пристъпва навътре. Спалнята тънеше в здрач, зад гърба на новодошлия гореше лампа и го потапяше в мрак.

— Мирно, псе — изрече глас, който не можеше да се сбърка.

Алукард изруга тихо и се облегна омаломощен върху таблата на леглото с разтуптяно сърце.

— Кел!

Антари пристъпи напред, а светлината озари мрачното му лице и присвити очи — едното синьо, другото черно. В същия миг знак, начертан върху голите му гърди, не само привлече вниманието на Алукард, но и го задържа като менгеме. Шарката от концентрични кръгове представляваше точно копие на белега над сърцето на Рай — онзи, през който бяха втъкани сияйните нишки.

Кел щракна с пръсти и замръзналото острие на Алукард излетя от ръката му, стопи се в струйка вода и се върна в чашата. После антари премести поглед към леглото — чаршафите бяха смачкани там, където допреди малко лежеше капитанът.

— Насериозно вземаш задачата си, както виждам.

— Така е.

— Заповядах ти да бдиш над него, не да го гушкаш!

Алукард разпери длани на чаршафа зад гърба си.

— Напълно способен съм да върша по няколко неща наведнъж… — Канеше се да продължи със закачката, но забеляза пепелявия оттенък на кожата на Кел и петната кръв по ръцете му. — Какво се е случило?

Младият магьосник се озърна, сякаш забравил за реалността. Глухо отвърна:

— Градът е изложен на нападение.

Алукард внезапно си спомни как колоната тъмна магия зад прозореца се стрелна през небето. Обърна се към терасата и гледката го изуми. Облаците не отразяваха познатата червена светлина. Реката отдолу не сияеше. Едва стигна до вратата и Кел го хвана за ръката. Стисна го силно, та чак костите изскърцаха.

— Недей — нареди с все същия зловещ тон. — Жреците са омагьосали двореца, за да го държат навън.

Алукард се освободи и разтри синината, оставена от хватката на Кел.

— Кого?

Антари се загледа през него.

— Заразата, отровата, заклинанието, не знам… — вдигна ръка да си разтрие очите, но осъзна, че е мръсна и я отпусна. — Каквото и да е той. Каквото и да е сторил… да прави. Стой далеч от вратите и прозорците!

Алукард погледна недоверчиво събеседника си.

— Градът е изложен на нападение, а ние — какво — ще се окопаем в двореца и ще допуснем това да продължи ли? Там, навън, има хора…

Кел стисна зъби и задавено изръмжа:

— Не можем да спасим всички. Не и без план, а докато измислим такъв…

— Моят екипаж е навън. И семейството ми — също. А ти очакваш да седя и да гледам…

— Нищо подобно — отряза младият магьосник. — Очаквам да бъдеш полезен… — и посочи вратата. — За предпочитане, някъде другаде.

Алукард стрелна леглото с поглед.

— Изключено е да оставя Рай.

— И преди си го правил — сопна се Кел.

Беше слаб удар, но пиратът все пак трепна.

— Казах на кралицата, че ще…

— Емъри! — отряза антари, затвори очи и едва тогава магьосникът осъзна, че събеседникът му е на косъм да припадне. Лицето му беше сиво и явно само силата на волята го крепеше на крака, но започваше да се олюлява. — Ти си един от най-добрите магьосници в града — Кел се намръщи, сякаш от признанието го заболя. — Докажи го. Иди и помогни на жреците. Помогни на краля. Помогни на човек, който има нужда от теб. Тази вечер няма да си повече от полза на брат ми!

Алукард преглътна и кимна:

— Добре.

Застави се да прекоси спалнята и погледна през рамо само веднъж. Видя Кел не толкова да се отпуска, колкото да пада в креслото до леглото на принца.

 

 

Коридорът зад вратата на Рай беше странно празен. Алукард стигна до стълбите и едва там видя първите слуги — бързаха срещу него, понесли плат, пясък и купи с вода. Не бяха инструменти за превързване на рани, а за създаване на предпазни заклинания.

Гвардеец зави зад ъгъла с шлем под мишница. На челото му имаше кървава черта, но не изглеждаше ранен, а и белегът бе твърде прецизно положен, за да е резултат от избърсване на челото с окървавена ръка.

През отворените крила на вратата Алукард видя краля, заобиколен от членовете на гвардията си, до един приведени над голяма карта на града. Пратеници носеха новини за нови засегнати райони и след всеки крал Максим поставяше черна монета на пергамента.

Алукард се придвижваше през залите и надолу по стълбищата, обзет от чувството, че се е пробудил от сън, за да попадне в кошмар.

Преди часове дворецът кипеше от живот. Сега малцината му обитатели бяха нервни и колебливи. Израженията на всички — вкочанени от шока.

В унес, краката на капитана сами намериха Голямата зала, най-просторната в двореца, и там той се спря вцепенен. Алукард Емъри рядко се чувстваше безполезен, но сега стоеше слисан и безмълвен. Преди две вечери гостите бяха танцували тук в езера от светлина, а от златния подиум се лееше музика. Преди две нощи тук стоеше Рай, облечен в червено и златно, бляскав и във фокуса на бала. Преди две нощи залата бе изпълнена със смях и песни, звън на кристални чаши и шепота на разговори. Сега остра и вестра се гушеха едни в други в шок, пред всеки прозорец стояха жреци в бели роби с длани, притиснати към стъклата — тъчаха заклинания около двореца и го защитаваха от отровната нощ. Капитанът виждаше как магията им, бледа и блещукаща, хвърля мрежа около прозорците и стените. Изглеждаше крехка в сравнение с тежките сенки, които натискаха стъклата и искаха да влязат.

Застанал на прага на балната зала, Алукард дочуваше отгласи отвред, твърде дребни късчета информация, до последното объркани и сплетени едно с друго, докато вече не беше в състояние да раздели новините, да отсее реалното от измислицата и истината от страха.

Градът бе подложен на атака.

В Лондон бе дошло чудовище.

Мъгла отравяше хората.

Нахлуваше в умовете им.

Побъркваше ги.

Черната нощ се повтаря отново, казваха хората, но било по-зле. Онази чума бе отнела трийсетина живота и се предаваше чрез докосване. Сегашната изглежда се разнасяше със самия въздух. Бе взела стотици, може би хиляди.

И се разпространяваше!

Турнирните магьосници се бяха скупчили на групички, някои говореха тихо и настоятелно, други се взираха невиждащо в сводестите прозорци на галерията, докато пипалца черна мъгла се увиваха около двореца и затъмняваха града с нишки чернота.

Фароанците се бяха събрали около лорд Сол-ин-Ар в плътна формация, а генералът им говореше на змийския си език; весканците стояха намръщени и смълчани, принцът им се взираше навън, а принцесата изучаваше залата.

Кралицата забеляза Алукард и се намръщи, после се откъсна от групата вестра, с които разговаряше.

— Синът ми буден ли е? — попита тя тихо.

— Не още, Ваше Величество — отвърна магьосникът. — Но сега с него е Кел.

Последва продължителна пауза, накрая кралицата кимна отсечено, вече насочила вниманието си към друг проблем.

— Вярно ли е? — попита Алукард. — Че Рай… — не искаше да изговаря думите, не искаше да им придава живот и тежест. Бе доловил отделни подробности по време на припадъка на принца, бе видял сходното заклинание върху гърдите на Кел…

Някой те е ранил, бе казал преди няколко нощи, като предложи да целуне печата върху сърцето на принца. Само дето някой бе сторил нещо много по-лошо.

— Сега той ще се възстанови — заяви кралицата. — Това е важното!

Алукард искаше да добави още нещо, да й обясни колко е притеснен (чудеше се дали тя знае — и колко точно — за неговото лято със сина й, и колко е привързан към него), но кралицата вече се оттегляше и го остави с думи, ферментиращи на езика.

— Добре, кой е следващият? — разнесе се познат глас наблизо и Алукард се обърна да види крадлата си, обградена от кралски гвардейци. Пулсът му се ускори, но после осъзна, че Бард не е в опасност.

Гвардейците бяха коленичили около нея и Лайла Бард тъкмо ги докосваше последователно по челото, все едно ги благославя. Със сведена глава досущ приличаше на светица.

Ако светците се обличат в черно и носеха ножове.

Ако светците благославят с кръв.

Алукард се приближи до нея, щом гвардейците се оттеглиха, всеки миропомазан с червено по лицето.

Отблизо Бард изглеждаше бледа, с тъмни торбички под очите, и стискаше зъби, докато увиваше порязването си с ленена превръзка.

— Задръж малко кръв във вените си, ако успееш — посъветва я Алукард и посегна да й помогне да върже възела.

Лайла вдигна поглед и той се вцепени под неестествения блясък на очите й. Стъклената повърхност на дясното, някога кафяво и почти еднакво на цвят с лявото, бе пукната.

— Окото ти — промърмори той глупаво.

— Знам.

— Изглежда…

— Опасно?

— Болезнено… — той посегна към засъхналата кръв, застинала като сълза във външния край на съсипаната очна ямка — драскотината, където ножът бе цепнал бузата й. — Дълга нощ, а?

Бард се изсмя задавено:

— И още по-дълга се очертава.

Алукард плъзна поглед от кръвта по челата на гвардейците към изпоцапаните пръсти на бордовия си крадец.

— Заклинание?

Бард сви рамене.

— Благословия…

Той вдигна вежди.

— Не си ли чул? — разсеяно уточни тя. — Аз съм авен.

— Несъмнено си голяма работа — констатира той.

В това време по най-близкото стъкло плъзна пукнатина и двама по-възрастни жреци се втурнаха към новака, който се занимаваше със защитата на прозореца.

Алукард понижи глас:

— Излизала ли си навън?

— Да — Лайла стисна зъби. — Не е… добре… — тя млъкна. Поначало не беше от разговорливите, но пък и досега той не я беше виждал да остава без думи. Тя си пое дъх, присвила очи към странната сбирщина, струпана в залата, и подхвана отново, съвсем тихо. — Гвардейците държат хората по къщите, но мъглата — каквото и да съдържа тя — е отровна. Повечето падат секунди след контакт с нея. Не гният, както е било през Черната нощ — допълни, — значи не става дума за обладаване. Ала и не са на себе си. А които се борят за свободата си, стават жертва на нещо по-лошо. Жреците се опитват да научат повече, но засега… — тя изпъшка и тръсна бретон над повреденото си око. — Забелязах Ленос в тълпата и ми се стори добре, но Тав… — поклати глава.

Алукард преглътна.

— Стигнало ли е до северния бряг? — попита, угрижен за имението Емъри. И за сестра си. Бард не му отговори и той се обърна към вратата. — Трябва да отида да…

— Не можеш.

Капитанът очакваше Лайла да му се скара, да му напомни, че няма с какво да помогне, но това беше Бард — неговата Бард — и „не можеш“ за нея изчерпваше темата. Тя обясни:

— На входа пазят гвардейци. Имат строги заповеди да не пускат никого да влиза или да излиза.

— Никога не си допускала това да те спре.

Крадлата се усмихна лекичко:

— Вярно е. Но аз мога да те спра.

— Можеш да опиташ…

Навярно Лайла забеляза решителността в погледа му, понеже усмивката й грейна и изчезна.

— Ела тук!

Тя вкопчи пръсти в яката на Алукард и го придърпа към себе си; и в течение на странна, главозамайваща секунда капитанът си мислеше, че възнамерява да го целуне. Споменът за една друга нощ премина пред очите му — намек, направен с долепени едно към друго тела, довод, подчертан от целувка — ала сега девойката само притисна палец към челото му и мацна къса черта над веждите му.

Той вдигна длан към лицето си, тя обаче го плесна през пръстите.

— Би трябвало да те защити — и кимна към прозорците. — От онова, което дебне навън.

— Мислех, че за това служи дворецът — отвърна Алукард мрачно.

Лайла наклони глава.

— Сигурно, но само ако планираш да стоиш вътре.

Капитанът се извърна към вратата.

— Бог да е с теб! — добави Бард сухо.

— Какво? — попита той, объркан.

— Нищо — промърмори тя. — Просто се постарай да останеш жив!